Цончо Родев
Бурята (97)

10.

Всекиму се е случвало да забележи как понявга шумът се разнася не наведнъж, а постепенно, на вълнѝ — на вълнѝ. Да, но същото бива и с тишината, особено когато много народ е скупчен на малко място. Настане нещо и най-близките млъкнат, след тях слепят устни втори кръг хора, трети — наистина точно като онези кръгообразни вълнѝ, които се образуват, като се хвърли камъче в тиха вода.

Ако някой не е виждал това нещо, можеше да го види днес в тъмницата на Сливен. Пълна и препълнена беше тя и неволниците, отколешни приятели или наскоро сдружени от неволята, си приказваха за едно-друго. И по едно време онези, които бяха най-близо до вратата, чуха да се поставя ключ в големия колкото мъжка длан катинар. Чуха и млъкнаха напрегнато. Последваха ги другите около тях и ето — вълната на мълчанието плисна нататък и подир секундна тишината завладя напълно просторния зандан, останаха да се чуват само провлечените стенания на Васил Карамалака, един злощастен (и впрочем съвсем невинен) овчар от Сотиря, когото сутринта заптиетата бяха смлели от бой, та още беше в несвяст и не можеше да управлява нито говора, нито немеенето си. Скръцна вратата и в очертанията й застана един сейменин. Няколкостотин очи се насочиха от всички страни и се събраха в него.

— Силдароглу Боян? — викна той. — Где си бре, Силдароглу Боян?

Съвсем кратко мълчание и после от единия ъгъл се отговори:

— Тук съм.

— Я излез навънка!

Боян Силдаров се изправи полека и неволна въздишка се откъсна от гърдите му — повикването можеше да означава всичко, дори и бесило. Той размени един ням, но пълен с разбиране поглед с поп Юрдан, до когото беше лежал досега — всичко имаше в този поглед, включително и сбогуване, — пък въздъхна повторно и се отправи към вратата.

Навън светлината на деня го блъсна в лицето, заслепи го. Сейменинът щракна катинара зад гърба му, пък му рече с онази гавра, с която простакът, когато е облечен във власт, разговаря с по-издигнатите от себе си:

— Май си ожълти гащите, а? Ех, керата с керата, а що ли ще бъде, ако видиш насреща си примката на въжето? — Той се изкиска мръсно на варварската си шега. — Ама този път жена ти напразно ще пере посрани донове, Бояне Силдар. Зер нито ще те бесим, нито даже ще те изпитваме. Имаш гостенин. Голямото началство е разрешило да се видиш с баща си.

Боян напълно се обърка — ако турчинът говореше вярно, това щеше да бъде първото свиждане в зандана, откак започнаха предателствата на Никола Аджема и поголовните заптисвания. Сейменинът не го беше излъгал. Въведоха го в една собичка и там наистина беше — прав и нетърпелив — баща му. Двамата понечиха да се прегърнат, но един униформен — кятибин някакъв от одринските низами — ги спря с вдигане на ръка:

— Не може да се пипате, забранено е. Ще си приказвате, но ей тъй, от три крачки място.

И той застана до прозореца, като почти го изпълни с охранените си плещи, та зад него се смрачи като по икиндия.

Двамата, бащата и синът, стояха един срещу друг, поглъщаха се с очи, пък разговорът някак си не искаше да започне. Най-сетне от устата на Бяно Абаджи се откъсна:

— Е, колагеле, Бояне!

Как ли му дойде такава нелепа приказка на езика? „Колагеле“ — ще рече „помози бог!“ — се казва на човек, който се труди, а какъв ти труд при един затворник! Двамата прихнаха в невъздържан, трескав смях.

— Сполай ти, тате — каза също така шеговито в отговор Боян, когато се поуспокои. — Както виждаш, преживявам, и то нелошо… — Неловкостта между тях се строши като джам и разговорът потръгна. — Как така успя да вземеш позволение да се видим, тате?

— Ще стигнем и дотам. Ама нека най-напред да ти предам поздрав от всички наши — от Райна и децата… Е, само дето Ангел не ми го каза, а го изгука.

Ставаше дума за третото дете — или четвъртото, ако се броеше набързо починалата Тотка — на Боян. То се намери през есента, навръх Архангел Михаил, та му дадоха името Ангел.

— Как са те, тате?

— Живи и здрави. Децата растат, а Райна хубавее. Пък ако въпросът ти е дали ги тормозят… — Боян му направи с очи знак към кятибина до прозореца. — Не се тревожи, сине. Изпитах предварително, тоя не разбира нито една дума български. Та, казвам, никакъв тормоз няма над тях, не сещат и оскъдица, защото твоите ортаци от работилницата — хвала и чест тям! — носят на Райна целия ти пай, все едно че през цялото време си бил на работа. Приеми много здраве също от Руска и момчурляците, от Христови и от всички другари.

— Благодаря, благодаря — каза Боян и личеше, че се е трогнал. — Тяхната обич ще ме сгрява там, долу…

Бащата го стрелна с умният си поглед.

— Как я карате в хапуса, сине?

Боян повдигна рамене. Лицето му, позаслабнало, та станало още по-ръбато, по-силдаровско, и събраните гъсти вежди не помръднаха — както обикновено, той не беше особено разточителен на преживявания.

— Навярно нищо не се е променило отпреди три години, когато ти беше вътре, тате. Също и сега не ни будят сутрин с филджан кафе. Но все се преживява. И нали ми носите все такива от хубави по-хубави гозби, та не страдам и от липса на сили.

— Биха или те?

Повторно движение на раменете.

— Е, без това не може. Но не беше нищо особено, тате, нямаше и стотна част от онова, дето препатих преди години на котленския път. И туй си е истина, тате, а не за да ви успокоявам — тебе и Райна.

— Какво се мъчеха да научат?

— Честна дума, и аз не разбрах. Онази черна душа ме е наклеветила нещо, ама един глас вътре в мене ми говореше, че беят — Боян очевидно имаше предвид Мусрат бей — не му беше повярвал и бе заповядал да ми хвърлят няколко тояги ей така, колкото да не е без хич.

— А другите в хапуса, сине?

— Както навсякъде под слънцето, и там един е по-добре, един по-зле. Но мога да ти кажа кой е най-весел, кой е най-тъжен и кой е най-злочест. — Бащата го подкани с кимване. — Най-весел е тоя неуморим лудетина Филип Тотю войвода, тате. Този човек знае, че ще омаже въжето, пък цял ден измисля какви ли не джумбуши, а нощем спи като праведник.

— Най-тъжен?

— Нашият поп Юрдан. И не защото го биха много пъти, скубаха му валма от брадата и единствен долу го държат с букаи на краката. Душата го боли него, защото от неговата кръв излезе гнусният предател. Тази мисъл го гложди ден и нощ, тате, съсипва го.

— А онзи? Предателят?

— Той пък е най-злочестият. Защото никой с никого не се е уговарял, но нито един не се намерва да размени дума с него, а заприказва ли той — обръщат му гръб. Прокажен да беше Аджема, пак щеше да се намери човек да му помогне. Сега, както е със счупен и подлютен от зла зараза крак, залък хляб или глътка вода да поиска, все едно че никой не го е чул. И ще видиш, тате, той няма да излезе жив оттука. И не от заразата — от човешкото презрение ще си иде.

Бяно Абаджи не каза нито: „Ашколсун!“, нито „Бог да му е на помощ!“. Просто прие нещата тъй, както ги чу.

— Сега вече мога да ти отговоря как си издействувах да се видя с тебе, Бояне. Ти вярно си угадил — наистина миралай бей е имал достатъчно акъл да разбере, че тебе и още неколцина нахакерне ви държи. И затова не ми отказа, когато му поисках тази среща.

— Ако е така — за пръв път трепна Боян, — защо ни държи, защо не ни освободи?

— Точно затова съм тук, сине. Туй е, което искам да ти обясня И… — как да кажа? — да измоля прошката ти.

— А! Това пък как го измисли!…

— Изслушай ме добре. Можеш да го кажеш и на по-сигурните хора долу. Мусрат бей има ум в главата си и отдавна е разбрал, че този Юда Аджема, за да спечели благоволението им, е предавал наред виновни и невинни. Но той все е с надежда, че ще измъкне и нови имена от издайника. И си мисли нещо такова: ако пусна невинните, Никола ще разбере, че вече не му вярваме, ще се уплаши и ще млъкне. Тази е причината, задето беят продължава да ви държи.

Боян премисли думите му, после кимна:

— Кой знае, ако бях на мястото на миралая, може би и аз…

— А сега нека да ти кажа защо ти искам прошка, сине. Ти знаеш, моята дума все още тежи пред турчулята. Ако отида при големците и ударя по масата, надея се да сполуча да те измъкна. Искам да ми простиш, загдето още не съм го сторил. И ако ме разбереш, да ми позволиш да не го правя още до някое време.

Сключените вежди се вдигнаха нагоре — Боян наистина не го разбираше, учудваше се на думите му.

— Бащиното ми чувство се сблъсква с чувството ми на българин, сине. Едното ме кара да искам час по-скоро да те видя навън, сред нас, другото обаче ме съветва да те помоля да потърпиш още малко. Защото така, както знаем, че ти и още неколцина сте напълно невинни, ние — аз и другите ревнители на българщината — имаме в ръката силен повод да се борим за освобождаването на всички заптисани, не само на тебе и още едного или двамина.

— На всички ли, тате?

— Е, не до последен човек, разумява се. Как например да представяме за невинна божа кравичка един Филип Тотю Топалски? Ами че нали онези направо ще ни се изсмеят в лицата? А Никола Аджема? Ще се намери ли измежду нас един, който да се застъпи и за неговата свобода?

Ново продължително смълчаване.

— Разбирам, тате. И не едно — две неща разбирам.

— Кое е второто?

— Защо всеки българин в Сливен те има за светец и те поставя наравно хем със старите войводи, като Кара Танас и Алтънлъ̀ Стоян, хем с такива душеспасители като дяда Илариона.

— Хайде, хайде, сега и ти!… — смъмри го бащата и личеше, че тези думи наистина са го смутили. — Важното е да си ме разбрал и да не ме кориш. Пък аз се надявам, сине, че чакането ви няма да е дълго.

— Само така, за душевна бодрост ли го казваш, тате, или…?

— Не, наистина говоря. И можеш да го кажеш и на своите. Разчу се, че кръщелникът Панайот с юнаците си се е прехвърлил в Сърбия. При това положение Мусрат бей няма какво да прави повече тука и се канел наскоро да се прибере в Цариград. А стане ли това, най-висш началник в Сливен ще бъде пашата на казак-алая. Паша е той, ама вътре в себе си не е престанал да бъде славянин… Та остане ли властта в ръцете на Мехмед Садък паша, тогава ние, общинарите (е, ти разбираш — не всичките, но неколцината по-здрави българи), ще се явим пред него и ще положим усилия покрай вас, дето сте с доказана невинност, да измъкнем и колкото се може повече от задържаните.

— Иска ли питане, тате? Аз няма да съм твой син и внук на дядо си, ако не приема каква да е жертва, за да бъда полезен на нашите.

Шишкавият кятибин до прозореца се размърда — доскучало му беше да зяпа навън и да слуша бъбренето на тези двамата.

— Стига толкова — каза. — Като е речено свиждане, то не значи да стърчите тук цял ден и да си лафите. — И кимна към арестанта: — Хайде!

— Като не ни даде да се поздравим, не можем ли поне да се сбогуваме, аго? — попита Боян, но баща му превари отговора на кятибина:

— А, не, няма да се сбогуваме, сине — каза Бяно Абаджи на турски. — Ще си кажем само довиждане, пък за него можем без прегръдка.

Малко по-късно Боян Силдаров беше отново в зандана и се мъчеше да приспособи очите си към тъмнината и ноздрите — към невъобразимата смрад. Другите задържани, познати и непознати, се струпаха около него и заваляха въпроси:

— Биха ли те, Бояне?

— За какво те изпитваха?

— Кой ще е следващият?

— Не усети ли някаква надеждица?…

Боян помисли една дълга секунда, после си рече, че може да каже част от истината на тези хора. Но трябваше да го каже по такъв начин, че дори да имаше издайник и турско ухо между тях, да не навреди нито на себе си, нито на другите.

— Примката около вратовете ни ще се поотпусне, братя — заговори предпазливо. — Не, не ме биха, нито ме изпитваха. Напротив: баща ми е измолил да се срещне лице в лице с мене. Туй говори само по себе си, нали?

— И какво научи от Бяно Абаджи?

— Че наистина гневът на турците се бил поуталожил. В близките дни и строгостта им към нас, затворниците, щяла да намалее, и доста освобождавания се очаквали. Разбирате ли, братя? Няма да мине много и ще се върнем при челядта и работата си. И нека се помолим богу това да стане по-скоро.

Като каза последните думи, Боян се прекръсти с упование. Всички около него последваха примера му, мнозина зашепнаха молитви. В спарения и зловонен въздух на тъмницата трепна и засия надеждата, — най-голямата благодат за затворника.

Боян тръгна към отдалеченото кьоше, където в общата теснотия беше неговото местенце. Всички му сторваха път, неколцина го спираха и го помолваха да им повтори обнадеждващите думи. И както си пробиваше пътека в навалицата, той изведнъж се озова на едно празно място. Знаеше го, всеки ден го беше виждал, но пак се стъписа пред него; тъй както беше претъпкана тъмницата, че чак напираше да се разпори по шевовете, тук затворниците бяха оставили едно свободно място, може да имаше около четири аршина на четири^[1], и посред него, сам и низвергнат, ще речеш — прокажен, с подивял от срам и озлобление поглед, лежеше Никола Аджема.

— За мен нещо каза ли баща ти, Бояне? — попита, но Боян отмина, все едно че не е чул въпроса му.

След малко той лежеше на пода до поп Юрдан. Отнякъде се появи Филип Тотю, без много приказки избута селянина, който лежеше от другата му страна (той, войводата, се ползуваше с всеобщо уважение в тъмницата и едва ли не царуваше в нея), и седна. На тях двамата Боян разказа всичко съвсем подробно, премълча само думите на безнадеждност, които баща му бе казал за съдбата на Филип Тотю. Но и войводата не беше вчерашен — знаеше той да мисли с главата си и да не се храни с илюзии. Като изслушаха разказа, той сам каза:

— Хубаво ще е, ако дойде време да се поизчисти тук от невинни нещастници. Пък моята… е, аз си я зная…

— Хвала на тебе, Тотьо — обади се поп Юрдан. — Знаеш си, казваш, твоята, но в устата ти няма отчаяние.

— Сам животът ме е научил да не се отчайвам, отче. Колко пъти бай ви Тотю Топалски е бил на дъното на безизходността, пък сетне божията милост се е промъквала през харалъците на вратите и през мишите дупки, та бесилката, която е бивала вече издигната за него, е оставала вдовица.

Поп Юрдан стори кръстен знак — благославяше го отдалече.

— Дано бог и сега да не отвърне милостта си от тебе, сине. Но… Е, не ми се сърди на откровеността, Тотьо — в Сливен съм роден и в Сливен съм отраснал, не съм запомнил някой да се е спасил от сливенския зандан.

Онзи прихна да се смее и личеше, че смехът му беше от сърце.

— То ако беше просто, дядо попе, ако ден през ден бягаха затворници оттука, нямаше да призовавам милостта божия…

Повече не говориха за това.