Цончо Родев
Бурята (91)

4.

Бяно влезе в просторната одая и поздрави. Някъде от здрачевината точно срещу него се чу приветлив отговор, отляво се разнесе неопределено ръмжене, а човекът вдясно, който седеше с гръб до прозорците, изобщо не благоволи да отвори уста. Когато очите му посвикнаха с оскъдната светлина, Бяно ги разпозна. На поздрава му бе отговорил Мехмед Садък паша, покрилият се с мрачна слава Мусрат бей се бе задоволил да изръмжи, а онзи, който си бе спестил отварянето на устата, бе, разбира се, кадията Али ефенди.

Али ефенди: Просба си дал да се явиш пред нас, Бяно Абаджи. Хайде, готови сме да те изслушаме.

Бяно Абаджи (след малко колебание): Мюсюлманите имат име на гостолюбиви люде. Откога започнаха да са свидливи за едно столче или за местенце на миндерлика?

Кратко зашеметяване. И после:

Али ефенди: Ти не си тук като гост, а като молител. Можеш да си кажеш молбата и на крака.

Садък паша (изправя се пъргаво): Тогава и аз ще го изслушам на крака. Доколкото го познавам, Силдаров ефенди е заслужил тази, че и далеч по-голяма почит.

Мусрат бей (след продължително объркване): Хайде, хайде, да не почваме със сръдни. Буйрун, ефендилер, заповядайте, седнете. Ти можеш да седнеш тука до мене, Силдаров ефенди. (И след като двамата сядат): А що, почтени кадийо, мигар в този конак не може да се намери един достатъчно сръчен човек да свари четири тежки-сладки?

Али ефенди, който основателно се смяташе за домакин в тази среща, внезапно загуби самообладание — „сащиса се“, както по-късно щеше сам да казва. Все пак достатъчно навреме свари да съобрази, че ако иначе спокойно можеше „да натика в миша дупка“ Бяно Силдар и още десетмина като него, сега нямаше никаква сметка да настройва срещу себе си такива влиятелни люде, като Садък паша и Мусрат бей. Наложи си да преглътне обидата, после се разпореди за кафетата. Това му се видя най-безвкусното кафе, изпито през живота му.

Мусрат бей (след завършване на церемонията по изсръбването на кафетата): Е, нека да ни е наздраве. Сега ще ни кажеш ли, Бяно Абаджи, какъв дерт те е довел при нас?

Бяно Абаджи: Няма да чуете нищо ново, ефендилер. Занданът отсреща е пълен с невинни люде и мен, като верен поданик на падишаха, ме смущава и гнети такова грубо погазване на закона.

Тримата първенци в одаята разбраха: българинът бе дошъл не да моли, а да обвинява. Погледите им се събраха в него. Садък паша го гледаше със смес от любопитство и възторг, Мусрат бей — с учудване, Али ефенди — с нескрит гняв.

Али ефенди: Тъй като твоите едноверци…

Бяно Абаджи (прекъсва го): От петнадесет години височайшият Хатихумаюн престана да дели поданиците на падишаха според вярата им. Струва ми се смешно един обикновен долапчия да напомня това на кадията.

Късо изхихикване на Садък паша. Али ефенди има̀ достатъчно здрав разум да прецени, че той, роденият благородник и дългогодишният дипломат, го направи уж сподавено, а всъщност достатъчно високо, за да бъде чут от всички.

Али ефенди: Тъй като те са задържани не своеволно, а по заповед — моя или на тук присъствуващия Мусрат бей, — може би искаш да кажеш, че именно ние сме погазили закона?

Бяно Абаджи: Ако законът е погазен, това своеволие не се променя даже ако е извършено по повеля и на великия везир. Или някой измежду вас, ефендилер, се поставя по-горе от закона, под който личи подписът на покойния наш господар Абдул Меджид хан?

Мусрат бей (покашля се без нужда): Всеки, эаптисан от мене, е притежател на оръжие. Това невинност ли е, челеби?

Бяно Абаджи: Откога оръжието само по себе си е вина? По закон оръжието става вина, когато се вдигне за безчестен напад срещу другиго или срещу властта. Впрочем, почтени бей, доколкото знам, си изпратен при нас да дириш девлет-душмани, а не да ровиш по изби и тавани, за да откриеш някой скапан от ръжда нож. Или може би се лъжа?

Мусрат бей: Само моя работа е да преценявам кой е готвил оръжие срещу девлета и кой — не.

Садък паша (с привидна леност): А, защо, бей? Сливен е населен с хора, не с добичета, на тях може да се каже и те ще разберат.

Бяно Абаджи: Изобщо още когато дойде, почтени бей, ти завари занданите пълни с народ, все невинни люде. Доколкото знам, в домовете им даже не е надниквано за оръжие. По какво тогава се увери във вината им, че продължават да гният долу?

Али ефенди (избързва с отговора): За всички тях имахме сигурни сведения, че са били участници в търновските смутове.

Бяно Абаджи (иронично): Тъй ли? Можеш ли да назовеш, кадийо, един-единствен измежду тях, който да е заловен в Балкана с оръжие в ръка по време на сраженията? Защото, както се чу из града, към Търново са падали или са били залавяни въстаници. Има ли между тях един сливналия?

Али ефенди (объркано): Важното е, че те са били в съдружие с този непрокопсаник хаджи Ставри и са се готвили…

Бяно Абаджи (прекъсва го): Готвили са се, казваш. Кой закон на падишаха съди за мислите в главата, ефенди?

Садък паша: Това е вярно, ефендилер. В никоя цивилизована страна (а империята на падишаха е безспорно между тях) законът не преследва мислите и намеренията, а само престъпленията или поне опита за престъпление.

Мусрат бей (загубвайки самообладание): Тук е станало точно това, паша. Имало е опит. Заптисаните преди моето идване са все хора, които с оръжие в ръка са излезли в Балкана, за да се съединят с търновци и габровци. Нямаме никакви причини да се съмняваме в източника на сведенията ни.

Али ефенди (дълбокомислено): Душманинът е душманин, паша ефенди, още когато пълни пушката, а не непременно когато е с пръст на тетика.

Бяно Абаджи (към Мусрат бей): Ти рече думите „все хора, които са излезли с оръжие в ръка“, бей. Моля да наредите да бъде доведен тук — или поне да го покажат на двора — видния наш учител и надзирател на всички училища Добри Чинтулов.

Садък паша (трепва): Как?!? Добри Чинтулов е задържан?! С ума ли си е бил онзи, който е дал заповед за заптисването му?

Бяно Абаджи: Името на Добри Чинтулов навярно не значи нищо за негова милост Мусрат бей. Именно за това аз настоявам да му бъде показан.

Не беше по волята на Али ефенди, но, притиснат от дръзкия българин и подкрепата на Садък паша, той се видя принуден да изпълни молбата. Изведоха Добри Чинтулов на двора, а четиримата мъже в конашката стая се налепиха до прозореца.

Бяно Абаджи (иронично): Ето го един от тези девлет-душмани, бей, за които са сигурните ви сведения. Вижте пълната му снага, късогледите очи, тромавата походка. (Сериозно и остро): Отговорете като честен и справедлив мъж, каквато слава имате, бей: този човек ли е опасният душманин, който е щял да се катери по скалите, да прескача шубраците и да стреля срещу царската войска?

Али ефенди (след като насядват по миндерлъците и като забелязва объркването на Мусрат бей): Защо изобщо слушате тогова устат и нахален българин, ефендилер? Знаете ли вие от какво коляно е той? Нека да ви кажа само, че оная жена, дето завчера се е стреляла с низама, е негова родна сестра и…

Бяно Абаджи (отново го прекъсва): На твое място не бих имал смелост да споменавам този случай, кадийо. Понеже, нека да си го кажем честно, застрелването на сестра ми, една немощна старица, е единственото, което войска и заптиета са свършили при тази незапомнена хайка из Сливен. Много се съмнявам дали някой измежду вас ще се гордее с този „подвиг“!

Садък паша: Преди всичко настоявам още начаса да бъде освободен даскал Добри Чинтулов, ефендилер. За неговата невинност гарантирам аз лично. Препоръчвам също така много внимателно да се изучи има ли вина и някой от останалите задържани. Доказана вина, а не само ковладене от разни доносници.

Али ефенди: Не мога да разреша да се говори по този начин за хора, които не ковладят и не са доносници, а верни слуги на падишаха.

Садък паша: Приемам поправката. Дайте им орден за ревностното им служене, ефендилер, но все пак не приемайте със сляпа вяра техните сведения. Защото вашите верни слуги в края на краищата също са хора, които могат да грешат, нали?

Не след дълго Бяно Силдаров се сбогува и си тръгна. След него Мусрат бей запита:

— Бе кой е този човек?

А кадията побърза да отговори:

— Никой. Беше абаджия, сега държи долап горе по боазите.

Но Садък паша Чайковски не остави пренебрежението на Али ефенди да бъде последната дума в разговора.

— Тежко̀ нам, правоверните — каза той, — щом един „никой“ ни посрами по този начин. Питам се какво ли пък щеше да бъде, ако бяхме налетели на един „някой“…

* * *

Добри Чинтулов беше освободен още същата вечер, на сутринта го последваха още неколцина. Мусрат бей прекрати поголовните претърсвания и поотслаби клещите, с които бе стегнал града. Започнаха разпити на задържаните, но — слава на бога! — между тях не се намери нито един издайник. И в следващите седмици и месеци занданът малко по малко се опразни.

Така мина годината. Само в края на ноември дойде вест, че се е разтурила легията в Белград и… толкова.