Цончо Родев
Бурята (90)

3.

Всекиму се е случвало да види нещо подобно през зимата. Тъй както Голям Сечко господарува със снеговете и мразовете си над спотаената земя, изведнъж полъхне от юг и за по-малко от денонощие пухкавите бели възглавници се изметат от покривите, а за още едно вятърът изсуши улиците и стъгдите. Минават ден, два, най-много три и людете захванат да смъкват кожусите: гледай ти, гледай — поизоставен ден от септември ли е това или тук властно нахлу и се възцари благодатната пролет? Не сварват обаче хората да си отговорят, когато откъм северозапад духва друг вятър; отначало той е някъде високо, та само поклаща върховете на тополите покрай Куруча, но не изтекат и два часа и той се втурва между къщите, поруменява ушите и нослетата на дечурлигата, намята пак кожухчетата по рамената на старците и погледнеш — до вечерта зимата не само се е върнала и е сковала земя и люде, но и се е разлютила много по-страшно от преди…

Съвсем същото се случи и сега в Сливен, само че то не беше посред зима, а в разгара на лятото в тази паметна 1862-а година. И не реки и пръст се вкочаниха от ледения повей, а самите души на хората. Сполучи, както знаем, да се прибере незабелязано в Сливен дружината, до някое време всички се оглеждаха като зайци ще има ли или няма да има някаква зла последица, пък като не се случи нищо, душите постепенно се отпуснаха — е, размина се без провали и поразии. Но точно както при откраднатите от зимата пролетни дни, спокойствието продължи „от ден до пладне“: в самия край на юни се забеляза внезапно раздвижване около конака, сетне заптиета и чауши се юрнаха да прибират и хвърлят в кауша тогова и оногова. И сливенци се смръзнаха. Що се беше случило? Търновските джелати ли успяха с мъчения да изтръгнат сведения за съзаклятието в Сливен? Или бъбрива уста се бе разпуснала под влиянието на „бялата Рада“ или от незрялост и пусто тщеславие? Отначало повечето помислиха за волно, или неволно издайство: ами че виж — в по-голямата си част заптисаните бяха наистина от онези, които и на талим се бяха учили, и към Търново се бяха вдигнали на бран. Да, възразяваха други, ала ако беше тъй, щяха ли в зандана да се озоват и толкова напълно невинни? Например даскал Чинтулов: мигар той е прескачал шубраки из боазите и се е целил с късогледите си очи по нишаните, или пък, тромав и пълен, се е повлякъл с момчетиите да се подрежда под бунтовното знаме на хаджи Ставри Койнов? Ако тукашен човек бе станал предател и нов Юда, щеше ли даскалът да е един от първите, които чуха вратата на хапуса да хлопва зад гърба им?

Такива и подобни въпроси си задаваха сливналии, но и то не продължи дълго: след злото последва още по-голямо зло, та вече всеки трябваше да мисли за оцеляването си. Защото с една стотица редовна войска от Цариград пристигна опитният полицай Мусрат бей — на думи уж идеше да подсили казак-алая на Садък паша Чайковски, пък на дело иззе и от пашата, и от конака цялото следствие в ръцете си — и още от първия ден показа, че си разбира от занаята. Той заварди пътищата и покрайнините на града и започна една по една да претърсва християнските къщи. Наред! И откриеше ли нещичко, на което да подобаваше името „силях“, „оръжие“ — било то ръждясал ятаган или допотопно шишане със спукано гърло, — тогаз без много-много приказки двоица заптиета връзваха ръцете на злополучния собственик и го повеждаха към кауша.

И Сливен замря. Един подир друг търговците спуснаха кепенците на дюкяните, работилниците замлъкнаха, кафенетата опустяха. Само тук-там се мярваше дете, притичало до комшии или роднини за кривачка-брашно или щипка сол, иначе по улиците даже бездомно куче не се вясваше. Сливналиите-турци, дето уж никой за нищо не закачаше и можеха да са спокойни за себе си и челядта си, също и те се затвориха зад високите дувари на домовете си.

Ако в тези дни ябанджия някакъв — минеше през Сливен, щеше после с чиста съвест да разправя, че нечуван и невиждан мор е преминал през богатия довчера балкански град и е взел душата на всяка жива твар, човек или животно — такова мъртвило представляваше градът. А когато тягостната пустош се огласяше от шумове, то беше или от удари на приклади о залостени врати, или от вайкане на жени и деца — според това дали тайфите на Мусрат бей започваха, или завършваха претърсването на поредната къща…^[1]

* * *

Разбира се, никак не беше необходимо да се перат черги на реката точно по това време. Едно, че всичко — черги и завивки — беше опрано преди само два месеца, при великденското чистене, и друго, че тъкмо сега даже на турците не беше до пране и шетане, камо ли на българите. Имаше само двама сливналии, в главите на които би могла да се роди такава мисъл. Единият обаче — Хаджи Димитър — беше вече от две години в Балкана. И оставаше вторият: баба Трънка Смеденова. И тя естествено го направи. Не от нужда, каза се вече. Направи го „напук“ — ей така, все едно за да се оплези на гаджалите и на прословутия им началник Мусрат бей. За почуда и гняв на турците, за почуда и кураж на своите…

Всяка сутрин Трънка изчакваше да се вдигне достатъчно слънцето („Агаларите обичат да си поспиват“ — казваше тя и с това косвено издаваше, че целта на закъснялото й чистофайничество беше преди всичко ядосването на развилнялата се турска власт) и се появяваше на портата на най-горната къща на Овчарската махала, току под самият Хамам баир, с един товар черги на рамо и здрава бухалка в ръката. В този вид и като си тананикаше нещо, тя спокойно се спущаше надолу покрай Попската и Драгойчевата махала и нагазваше все на едно и също място в Куруча — така избрано, че да я види всеки, който ще рече да мине по Големия мост. Там рано състарената жена позапряташе фустана си и като бухаше равномерно накиснатите и проснати по камъните черги, си подпяваше ведно с ударите; пееше тя достатъчно високо, без да се смущава от невъобразимо погрешния си глас, та от двете страни на реката можеха да чуват думите на не дотам богосмирената й песен:

Ходила’й Рада за дърва

нагоре по ливадите,

за дърва, за сухи клони.

Ходила и се върнала —

седнала да си почини.

Викнала, та й запяла,

песен го пее — на плач го кара:

„Горо льо, горо зелена —

расти, горо льо, порасти.

висока, та клоновата,

широка — широколиста,

та да се крият хайдути.

Че имам братец хайдутин,

девет години как ходи —

нито ни хабер проважда…“^[2]

… В този юлски ден Трънка Смеденова не направи изключение — пак се появи тя на портата си с вързопа черги на рамо и изкълчения си припев на уста. Някъде надолу, точно срещу пътя й, се чуваха кухи удари на приклади; жената си даде сметка, че низамите на Мусрат бей са се прехвърлили на отсамния, клуцохорския бряг на реката, но това не я спря. Напротив, сякаш с още по-бодра стъпка и с инатчийско достолепие тя застъпи нататък. Случи се обаче, че не мина много път. Едва завиваше край дома на терзи Добри Фараша, когато някой, великан на ръст, който подтичваше до дуварите нагоре към Хамам баир, а гледаше назад през рамо, връхлетя върху нея и събори чергите й.

— Ще ме прощаваш, бабо Трънке — с искрена виновност в гласа рече момъкът, докато се навеждаше да вдигне товара. Беше Димитър Дишлията. — Ще ме прощаваш, зер… нали знаеш, никой не бяга от добро…

Старицата го изгледа с острия си поглед, пък внезапно го улови за пазвата и го разтърси:

— Хей, съвземи се, Димитрие! Я се виж колчав човек си, пък си побледнял, посърнал, устните ти сини… Туй подобава ли на мъжага-българин като тебе бе?

— Ама долу…

— Остави какво е долу! — сряза го старицата. — Бесилка или куршум да те дебнат долу, пак не е простено да загубиш така човешкия си лик. — Кратко мълчание. — Ще гледаш да се измъкнеш през храсталаците на Хамам баир, нали? — Другият потвърди мълчаливо. — Що, боиш се, че песоглавците ще намерят оръжие или барут у вас ли?

Повлиян от нейното спокойствие, Димитър Дишлията постепенно се съвземаше от уплахата си.

— Вярно, имам го вкъщи, но така съм го скрил, че не ми се вярва Мусрат бей да го намери, пък дори да има нос на копой. За себе си щото се боя, то е от пусто предателство, бабо Трънке.

Тя помисли върху думите му.

— Щом думаш „за себе си“, то ще рече, че се страхуваш и за нещо, дето не е заплаха лично за тебе…

Момъкът замълча за малко. На широкото му некрасиво лице можеше да се прочете, че е раздвоен вътрешно.

— Хайде, хайде, говори! — подпомогна го жената. — На майката на Георги Трънкин и на лелята на Найден Силдаров можеш да се довериш…

— До половин час ще бастисат къщата на поп Юрдан. — Дишлията едва говореше — гърлото му беше пресъхнало. — А у дядо попови е тайникът на оръжието. Вдигнат ли плочите над вадата му (пък те не са толкоз прости да не ги вдигнат), с дядо поп е свършено. А покрай него и си родолюбството в Сливен.

— А поп Юрдан? — Гласът на старицата бе загубил пресиленото си спокойствие, също и лицето й се бе изпънало, та повече от друг път бе придобило ръбатите си силдаровски черти. — Няма ли го поп Юрдан да се погрижи овреме за опазването?

— Няма го, бабо Трънке. От една неделя е из епархията, селата обикаля. Може изобщо да не е чул за идването на този сатана Мусрат бей. Пък може и обратното — максус да се укрива…

Трънка Смеденова размисли някое време върху думите му, сетне в зениците й пробляснаха пламъчета. В този момент нищо женско и нищо старческо нямаше в тези зеници.

— Какво си застискал тези черги бе! — сопна се тя на момъка. — Хвърли ги, майната им. Сам думаш, че сега има къде-къде по-важни работи от няколкото мърляви черги. — Дишлията повторно се поколеба, пък я послуша и някак гузно остави купчината до зида. — Сега най-неотложното е да турим динена кора на бея и песовете му.

— Ама… бабо Трънке… аз…

— Знам, знам, страх те е, знам. Не ми го казвай. Аз като говоря „да турим“, разбирам „да туря“ динената кора. — После запита делово: — Какво оръжие имаш вкъщи?

— Два пищова, две ками и една дювер-пушка. Ама тя е нещо нефелна…

— А пищовите?

— Здрави, че и напълнени.

— Слушай ме сега хубаво, Димитре. Тозчас изтичваш до вас и вземаш пищовите. Не, не, няма от какво да трепериш. — Тя вдигна предупредително ръка. — Щом гаджалите са наблизо към дядо попови, значи не са току до вашата порта. Та вземаш пищовите, казвам, и се връщаш тук. Аз пък ще прескоча до нас и пак ще дойда. Ясно ли ти е?

Старата жена не дочака отговора и забърза нагоре към Овчарската. Димитър Дишлията пък свърна в обратната посока. И купчината черги така си и остана до стената на терзи Добри Фараша.

… Тя хвърли жалостив поглед към онзи одър, на който обикновено спеше Христо, и някаква мека светлина стопи за миг кремъчното изражение на лицето й. Ех, майчино сърце е — нему се искаше да зърне пак обичния едничък син, да го погали с корава десница, да му каже прощална дума. Но това разнежване продължи наистина само един дълъг миг. Трънка разтърси глава, чепатите силдаровски черти се върнаха на мястото си. Тя взе теслата от вкъщито, отиде в собата и с няколко сигурни удара изкърти една дъска от долапа, която изглеждаше закована за до края на вековете. Промуши ръка в процепа и един по един извади от тайника четири пищова. Приближи до прозорчето и с вещина, която изглеждаше най-малкото странна за старица като нея, огледа оръжията и с привичен жест помириса цевите. От трите остана доволна, на четвъртия пищов пооправи кремъка и насипа сух барут до чакмака. Накрая прибра всичко в една пъстра торбичка за носене през рамо, огледа отново дома си, в който всяка тресчица и всяко парцалче я връщаше към някакъв спомен, изрече си нещо полугласно и с твърда стъпка излезе и не погледна повече назад.

На ъгъла до терзи Добри вече я чакаше и нетърпеливо се озърташе Дишлията. Двамата погледнаха надолу и нагоре по улицата, после момъкът й подаде два пищова. Баба Трънка ги прегледа придирчиво. Бяха с по-добра направа от нейните, но иначе…

— Немарлив си, Димитре — каза му, като смръщи недоволно нос. — Така нехайно не се пази бичкия, камо ли оръжие… — После го отпрати с мръдване на веждата. — Хайде, върви. Останалото си е моя работа.

Не дочака отговора му и свърна наляво през Драгойчевата махала. Колкото по̀ приближаваше, толкова по-ясно чуваше — и тълкуваше — гласовете и шумовете: попръжните на турски, вайкането, олелията, ударите. Старата жена понамали крачките си, стъпките й станаха по-предпазливи, изостави средата на улиците и приближи плътно до дуварите. Надигна поглед да зърне дали някой любопитен не следеше турците от височината на чардак или прозорец, но не съзря никого — Клуцохор наистина изглеждаше мъртъв. Тя си промърмори нещо богохулно, па избиколи кирпичената къща на месаря дядо Панайот Инджата и с невероятна за годините й пъргавина се шмугна като лисица в бъзака от долната страна на дома. Пое си няколко пъти дъх, колкото да поуспокои разтупканото си сърце, пък поразтвори с кокалести пръсти шубрака и надникна през пролуката. Да, навреме беше дошла — тайфата на Мусрат бей (тя разпозна едно-две тукашни заптиета, останалите бяха от низамите на бея) тъкмо излизаха от широката вратня на градинаря Иван Белалията, ще рече — само една порта ги делеше от поп Юрданови.

Както се спотайваше, свита на четири, в бъзака, Трънка се прекръсти, бръкна в торбата и извади един пищов. Изглежда, не го одобри (беше от Дишлиевите), защото мушна повторно ръка и измъкна друг, „неин“, а то ще рече — останал от сина й Георги. Тя с опитна ръка запретна кондака и подпря цевта на едно чаталче от шубрака. После поразмисли и се дръпна по-назад — каза си, че ако гърлото на пищова се подаваше извън листата, пушекът съвсем сигурно щеше да се види и да издаде укритието й. Направи си само малко прозорче и се отдръпна две педи по-назад. Тогава захвана да се цели. Имаше там отпред един по-наперен и с по-лъскави дрехи, та Трънка го помисли за Мусрат бея (никога не бе полюбопитствувала да го види) и като затваряше едно око, със зло предпочитание насочи пищова накъмто него. Дръпна тетика. Разнесе се гръм и едновременно с него пролуката в бъзака се закри от дим, а нейде отпред изпищя човек. Секунда по-късно тайфата отсреща сякаш полудя — разнесоха се заповеди и безредни крясъци, подхвана се начеста стрелба, ехото от която, отблъсквано от смълчаните и изумени къщи, се повтаряше многократно, за да се загуби някъде на възбог.

Когато пушекът от изстрела й се поразсея, Трънка отново надникна през листата. И на тесните й устни се появи доволна усмивка — турците бяха изпоналягали край дувари и бинекташи и гърмяха безразборно във всички посоки, ала никой не се целеше към укритието й; от цялата тайфа само един (друг някакъв беше, не „нейният“ човек) стърчеше ахмашки по средата на сокака, ревеше като магаре и се държеше с шепа за рамото, а между пръстите му се точеше тънка алена струйка.

Старата жена взе другия пищов, на Димитър Дишлията, подпря цевта му на едно клонче, прицели се в онзи от низамите, който й беше най на сгода, и стреля повторно. Изруга тихичко — дали ръката й трепна, или пищовът бе калпав, но тя видя как куршумът се сплеска на два аршина разстояние от главата на турчина.

Хората от тайфата на бея чуха гърмежа и видяха изплющяването на куршума о дувара (по-късно всички до един щяха да разправят, че са го чули като изсвирва до ушите им), но и този път не разбраха откъде се бе стреляло. Трънка въздъхна, прекръсти се отново и си каза гласно:

— Няма как… Трябва…

Защото съзнаваше, че сега предстоеше най-трудното: да увлече турците настрана и по-далеч от къщата на поп Юрдан.

Тя взе един пищов в ръка, обрамчи торбичката с останалите, изправи се и търти назад по течението на вадата. Зад нея се чуха викове; имаше между тях и такива, дето изразяваха съмнение, но повечето бяха ликуващи и които подканяха към преследване. Когато завиваше до къщата на хаджи Кондю, два куршума откъртиха парчета кирпич току до рамото й, веднага след тях долетя и тропот на десетина чифта кундури. Преследвачите бяха млади или поне много по-млади от нея, но на страната на Трънка беше познанието — повече от четиридесет години бе живяла тя в тази махала, та познаваше всеки камък, всяка протка, всеки комшулук. И докато преследвачите я гонеха урбулешката, тя знаеше къде да се спотаи, къде да се вмъкне, как да остане незабелязана. Ако искаше, можеше даже напълно да се скрие, да потъне в земята за турците. Но не — Трънка гледаше само да не я достигнат, да остане невредима за куршумите им и от време на време да си поема дъх от непосилното за старите й дробове бягство. Ала когато забелязваше, че преследвачите комай са склонни да вдигнат ръце от нея и да я зарежат, тогава или дръзко заставаше пред очите им, или изпразваше още един пищов срещу тях. В повечето случаи стреляше ей така, напосоки, само веднъж гръмна от една крачка разстояние в един от гаджалите. Той бе приклекнал до купчината нейни изоставени черги и изобщо не я чу, когато приближи до него.

Колко продължи това щуро преследване из сокаците на Клуцохор, това нито преследваната, нито преследвачите можаха да преценят. Но накрая стана неизбежното, онова, на което Трънка сама и доброволно се бе обрекла. След като води за носа турците през почти цялата Драгойчева махала и сетне през Овчарската, те най-сетне сполучиха да я завардят. Това стана на хвърлей място от собствената й къща. Излезе жената да пресече едно малко мегданче и… и два куршума се събраха в нея… Тя се завъртя около себе си, пък отпусна ръце, намери сили да се усмихне и рухна в пепеляка. Преследвачите изчакаха малко — беше им взела страха тази старица!, — после бавно я доближиха, като държаха пушки, пищови и голи ятагани. Когато се увериха, че няма защо повече да се боят от нея, онбашията на групата свали фес, избърса плувналото си в пот чело и изпсува:

— Виж я ти!… Дърта вещица, пък на дузина мъже излиза насреща…

— … и просна двамина от нас — довърши друг вместо него. — Че пищовът по-приляга в ръката й, отколкото хурката или ткалото…

Видя се, че старицата е зле ударена, но не е мъртва.

— Да я довърша ли, онбаши ефенди? — попита един.

— Остави! — махна с ръка онбашията. — Тази дъртуша и без това ни направи за резил, сега остава да ни излезе и приказка, че сме показвали бабаитлък срещу баба, дето бере душа. Остави! — повтори. — Нейната е изпята. Пък ние… Няма що, ние да се прибираме в конака, за да се червим и пред Мусрат бей, и пред тукашните…

… Когато подкованите кундури отшумяха надолу към Големия мост, от прозорчета и протки надникнаха любопитни. След малко дойдоха и първите комшии — отначало две-три жени, сетне и неколцина мъже; сред тях беше и Димитър Дишлията, който не бе офейкал далече, а се бе спотайвал тъдява. И завариха старицата на земята. Запушваше с длан някаква рана на хълбока, но въпреки това под тялото се чернееше локвичка кръв.

— Недейте! — произнесе тя тихо, но отчетливо, когато доброжелателни ръце се протегнаха към нея. — Няма да ми помогнете, а само… Пък и сега имам да свърша нещо по-важно…

— Ама как така, Трънке! — възропта една възрастна жена. — Можем ли те остави на туй дередже.

— Недейте, холан! — повтори властно Трънка Смеденова и в гласа й прозвучаха познатите силдаровски челичени нотки. — Нека отиде човек да извика брат ми… о, божичко, дано да си е вкъщи, а не на долапа…

— Аз ще изтичам! — рече Димитър Дишлията и се юрна надолу.

— … друг пък да прескочи до воденицата. Христо е там. Нека и той дойде. Ако иска да се простим, да зареже всичко и начаса да дойде, тъй му кажете.

Хората се спогледаха объркани: баба Трънка говореше за сбогуване със своите и комай наистина работата отиваше нататък, пък гласът й беше корав и сякаш сечеше с брадва.

— Имай го от мен — каза един комшия. — Ще отскоча с кончето и ще остана там, пък Христо да го яхне за по-скоро.

Вайкаха се и чупеха ръце жените, сваляха калпаци и се кръстеха мъжете — тягостно им беше да бездействуват, когато съседката береше душа в нозете им.

— Не давам да ме местите! — строго забрани Трънка, когато й предложиха да я внесат у тях или в съседната къща. После каза по-меко: — Недейте, добри хорица. Разберете ме — усещам, че размърдам ли се и ще изпусна душата из зъбите. Пък все пак искам да видя моите… Само наквасете устните ми, друго нищо недейте…

Не можа да се разбере колко време мина, когато при тях дотичаха Бяно Абаджи и Димитър Дишлията. От изгледа на Бяно — несресан, с разгърдена почти до пояс потна риза — личеше, че щом бе чул страшната вест и мигом бе хукнал. Сториха му място и той коленичи в праха до сестра си. Жената полека и мъчително извърна глава към него и на лицето й се появиха умиление и нежност, каквито никой никога не бе виждал по него.

— Благодаря ти, бате — каза тихо, пък събра всичките си сили, издигна ръка и го помилва по бузата. Струпаният и смълчан народ видя как под пръстите й оставаха кървави отпечатъци, а в същото време Бяно напразно се ровеше в паметта си и не намираше друг случай, когато направената от кремък негова сестра да го е приласкавала по този начин. — Благодаря ти — повтори. — Искам да ти кажа нещо, но нека дойде и Христо. Няма да имам силица за двама…

— Ще дойде ли Христо? — попита Бяно, като се обръщаше към околните.

— Сигурно ще дойде — отвърна един от мъжете, а после се поприведе над рамото му и прошепна: — Пратеникът ни се върна, господин Силдаров. Турската стража, бог да ги убие дано, го е върнала от пътя.

Бяно се поколеба, пък преглътна шумно и каза на сестра си:

— Не са го намерили, Трънке. Мръднал ще да е някъде Христо, нали сега мливарите са толкоз нарядко…

Сянка като летен облак премина през гаснещите очи на старата жена, но тя намери воля да я преодолее.

— Е, язък — каза. — Ще трябва ти да му речеш как майка му…

— Не ще стане нужда, бабо Трънке — намеси се разтреперан мъжки глас от околните. — За онуй, що е сторила майка му, песни ще се пеят, дорде има българин на земята…

— Е, хайде, хайде. — Тя се усмихна криво, но с белег на истинско щастие. — Чак пък толкоз…

— Чак пък толкоз — продума тежко Бяно и прекара длан по лицето си; не се разбра дали избърса пот, или сълза. — Дишлията ми разправи всичко. Гордея се с тебе, Трънке.

Трънка го изгледа продължително. Предишното изражение на умиление и блаженство отново смекчи ръбатите й черти.

— Помниш ли нявга, когато се сбогувахме с тате, Бяно? Помниш ли завета му, а?

Бяно престана да крие сълзите си.

— Забравя ли се таквоз нещо, Трънке?

— Е, ние комай изпълнихме заръката му, бате. Ти живя и живееш по Силдаровски, та всеки българин в Сливен… Ох! — Тя се сгърчи от болка, но още веднъж успя да я надмогне. — Всеки българин в Сливен те има и за опора, и за знаме. Пък аз… Моля ти се, божичко, като се представя подир малко пред тате, той пък да ми признае, че поне съм умряла достойно за паметта му.

— Достойно ли? — разхлипа се Бяно Абаджи. — Ти извърши такова нещо, че и баща ни би коленичил пред тебе…

— А, това не, бате — бледо-бледо се усмихна жената. — Никой никога не е виждал един Силдар на колене. — Тя се отпусна назад, лицето й застина неподвижно. Мнозина се запитаха дали душата й не се е отделила от тялото. Но не беше — за последен път в този кошмарен ден, Трънка Смеденова успя да надмогне напъна на Безносата. Безкръвните й устни се разтеглиха в странна, нечовешка усмивка, сетне произнесоха тихо, но по Силдаровски инатчийски: — Ама поне им натрихме мутрите, Бяно…

И остана така, с неотразимата си усмивка на старческото лице.

Бяно протегна ръка и полека затвори клепачите й.