Цончо Родев
Бурята (89)

2.

Прави били да не са с ведро лице — уж за празник се стягаха, пък то излезе едно нищо и половина.

Наистина Анастас хаджи Добрев отново разпали сливенските юнаци, та под байрака му, въоръжен кой как можал, кой как намерил, пак се наброиха — нейде между двеста и триста момци^[1]. Когато обаче дойде вест от хаджи Ставри да се вдигат, изведнъж пролича колко е била недоопечена работата. Първо вестоносецът закъсня, та пристигна вечерта на 13 юни — същия този ден, когато четата трябваше вече да е далеч на север, в лясковския манастир „Свети Петър и Павел“, посочен от хаджи Ставри за сборно място на въстаниците и за прогласяване първия ден на свободата. Погледите съвсем естествено се отправиха към Анастас хаджи Добрев, но той благородно се отказа да поведе сливенските бунтовници и така да впише завеки името си между най-славните синове на града под Сините камъни: той си признаваше, че му липсваше опит, за да застане начело в утрешните битки. Пък с онзи, в когото всички имаха вяра и на когото се бяха спрели още в разговора с хаджи Ставри и Никола Паскалев в херодаята на Бяно Абаджи, все още не бяха се свързали. Обърнаха се към други, които имаха за по-изпечени в бунтовните работи — например Паскал от Глушник, — но и те отказаха; едно било да завардиш път или да бастисаш злочинник — казваха, — съвсем друго да водиш войска срещу войска. И тогава Гарибалди направи единственото, което му оставаше — разпрати хора във всички посоки да търсят по-достойния — войводата Панайот Хитов. Да, но дните минаваха в чакане, губеше се безценно време, а от войводата — нито хабер, нито следа. Пръв не издържа Тодор Бочоолу:

— Вие може да имате време за губене — отряза изкъсо, — аз — не! Какъв байрактар съм аз, ако сега не съм до войводата си?

И като забра още неколцина от най-нетърпеливите, пое нагоре през Балкана. Даскал хаджи Добрев не ги спря.

Измина почти неделя, когато пратениците му най-сетне откриха войводата Хитов. И се разбра защо толкоз време не бяха успели да влязат в дирите му — Панайот с юнаците си цели пет денонощия се е спотайвал в непроходимите лесове на местността Дял край Котел и дебнел минаването на турската поща… За чест на войводата трябва да се каже, че той още начаса потегли към Сливен, за да оглави въстаническата чета, като без колебание заряза отдавна подготвяния удар.

В Сливен Панайот Хитов с дружината си пристигна едновременно с втори пратеник на хаджи Ставри: тъй като търновските турци отдавна били подушили готвената буна и още от първия ден изпратили срещу нея огромни сили, които настъпвали към Лясковския манастир от всички страни, пък и небето се отвърнало от въстаниците, като плиснало върху им проливен дъжд, хаджи Ставри, Никола Паскалев и Тодор Бочоолу взели решение да променят първоначалния план, като потеглили с войниците си през Капиново и Габровския балкан към местността Бедек. Там хаджи Ставри щял да чака да се съберат под знамето му въстаниците от Габрово, Котел, Сливен, Татар Пазарджик и другите готови за бран градове и села.

— Бедек! — кимна на това място Панайот Хитов. — Зная го къде е. Пада се Бедек на североизток от Бузлуджа. — После грамадните му мустаци помръднаха недоволно: — Абе то не е най-сгодното място, което можеше да се избере, но щом голямото началство го е избрало…

И направи един жест — едва забележим, но напълно ясен за момчетата от дружината. След малко Никола Аджема вече бе издигнал байрака над главата си и бе потеглил нагоре по пътеката. Подир него се проточи върволица — хайдутите и сливенските „волентири“ тръгваха да се присъединят към въстаниците на хаджи Ставри. Извънредно краткото време между получаването на сведенията, вземането на решение и започването на действията свари неподготвени мнозина измежду сливенци; имаха се за готови, но не бяха чак дотолкова, че начаса да поемат към битките. Между изненаданите беше и сам учителят Анастас хаджи Добрев. Но и той, и другите не се поколебаха, а веднага заеха място в редицата и закрачиха зад войводата и развитото хайдушко знаме. Гарибалди дори тръгна по алафранга панталони и пристегнати чепици, доста от останалите също не свариха да се преоблекат, да се преобуят в цървули и навуща или да грабнат от къщи готовите си вързопчета.

Уж бяха се готвили отдавна за тези решителни дни — преходи бяха правили по Балкана и бяха играли на талим из боазите, — пък сега изведнъж пролича какво значи да се готвиш и какво — да си готов за борбата; докато хайдутите на Панайот Хитов крачеха неспирно и сякаш не познаваха що значи думата умора, волентирите един по един захванаха да окапват. Един измежду първите беше сам Анастас хаджи Добрев — нему се разраниха краката от неудобните обуща, та ще не ще, дърпаше колоната назад и си заслужи по-късно войводата да го вземе малко на подбив^[2]. И това продължи, докато Гарибалди събу и захвърли скърцащите си нови кундури и удари бос по планинските пътеки, а от краката му дълго оставаха червени следи по пръстта и камъните…

Случи се обаче още до вечерта да разберат, че чак толкова бързане не им е било необходимо. Следобед, когато по сметките на войводата бяха пресполовили пътя до Бедек, попаднаха на отделни хора или групички по двама-трима люде от войската на хаджи Ставри, които, плетейки крака от преумора и глад, не ходеха, а се влачеха на юг, за да спасят главите си. Нахраниха и напоиха ги, а сетне ги разпитаха. И ето що научиха:

След като разпратил заповед за събиране на Бедек, хаджи Ставри хаджи Койнов повел и своите войскари нататък. Но всичко било против тях — не само турците, но и самата природа. Господ сякаш бил отприщил небесните язове отгоре им, а турците връхлитали на тях от всички страни, та за осем дни — от 13-и до 21-и юни — дружината едва успяла да стигне, гладна и премръзнала, с навлажнен барут в пушките и роговете, до местността, наречена Киселицата, в Габровския балкан. Тук се сблъскали със сила, която дори и не помислили, че могат да надвият — имало до шестстотин души редовен аскер и към четиристотин — башибозук, всички въоръжени до зъби. Събрали се тогава въстаниците на едно по-прикътано място и се запитали какво да сторят по-нататък. Решението някак си дошло от само себе си — нямало потреба от кой знае каква прозорливост, за да се види, че народът не е готов да се вдигне и че те, шепата храбреци, са просто осъдени на погибел, та затова без много-много спорове се споразумели да се разделят, да се промъкнат през нощта през обръча на обкръжителите и сетне всеки да се погрижи за собственото си спасение. Така и направили.

— Вие къдешни сте? — попита Панайот Хитов, когато ги изслушаха.

Отговориха, че са северняци, но нарочно ударили на юг, зер по техните места сега играели огънът и ятаганът.

— А що стана с началника и байрактаря ви? — беше вторият въпрос.

Бегълците се спогледаха виновно, някои вдигнаха рамене, но един се намери да отговори:

— Те също успяха да се измъкнат от турските клещи, войводо. Заедно се промъкнахме през обсадата и едва подир туй се разделихме. Аз намислих да хвана друма къмто село Казъл агач^[3], да потърся там убежище при един сватанак. А хаджи Ставри и Тодор байрактар рекоха, че ще ударят пета на север, към Влашко и сестрицата Русия. — И добави: — Вярвам да са успели, войводо. Опитни са те и двамата, знаят как да избикалят турските капани.

Анастас хаджи Добрев понечи да попита и за Никола Паскалев, ала се отказа — видя му се, че ще прозвучи като грижа само за личните познати. И повече не разпитваха за въстанието, което щеше да се запомни като „Хаджи Ставрева буна“.^[4]

Настъпи объркване — изведнъж се видяха „ни напред, ни назад“. И без да се уговарят, всъщност сториха точно същото, както войскарите на хаджи Ставри преди два дни — събраха се накуп и захванаха да се питат един друг с очи какво трябва да чинат оттук нататък. Но тогава издигна глас най-ниският на ръст, но най-опитен от всички — Панайот Хитов войвода — и някак си с една дума даде отговор на изречените и неизречени въпроси:

— Няма що да се маете — каза той, като се обръщаше към волентирите от Сливен. — Право в града. И дано стигнете преди депешите от Търново и да сколасате да се шмугнете тайничко по домовете си, че да не разберат господа агаларите, дето сте тръгнали и вие царщина да сваляте. Иначе… иначе спукана ви е работата, братя…

Послушаха го. Дадоха си тържествена дума да не издават нищо и никого, независимо на какви мъчения може да ги подложат, после хванаха обиколните пътища обратно към Сливен.

… Говореше се, че когато по-късно дошло време Анастас хаджи Добрев отново да надене пискюллията фес на главата си, той дълго, цели часове, се колебал преди огледалото. И когато най-сетне го наложил, то било с думите:

— Какво го мислихме, какво стана!… Уж тръгнахме да се венчаем за свободата, пък то… ядец…

И май всички в Сливен мислели като него. Единствено, казваха, долапчията Бяно Силдар гледал по друг начин на преживяната несполука:

— Случи се превелико нещо — думал старият и мъдър човек. — Ние доказахме сами на себе си, че щом е за строшаване на робската верига, сливналията и изобщо българинът без колебание се вдига и е готов да подложи юнашки гърди на вражите куршуми. Но друго е голямото, което преживяхме, братя. Въставал е и преди българинът, но само когато е знаел, че Дядо Иван е до него или поне — че се кани отново да прецапа Дунава. За пръв път се вдигнахме ние, когато разчитахме само на собствените си мишци. И това нека се запомни навеки!