Цончо Родев
Бурята (87)

10.

Благодарение на покойния наш знаменит съотечественик Г. Раковски тези народни чувства се възродиха днес в сърцето на всеки български хайдутин, който отива в Балкана не да убива и обира търговци, но да търси случай да пролее благоволно кръвта си за свободата на милото ни отечество.

В. „Дунавска зора“

(Браила, 7. VІ. 1869)

Още зашеметен от разговора с непознатия и с чувството, че писмото, мушнато надълбоко в пазвата, изгаря снагата му, Панайот Хитов само кимна на стражите и продължи нататък. Знаеше пътя, но го водеха и шумовете — сподавена весела гълчава и оживени гърлени мъжки гласове. Надникна през шубраците. Момчетата играеха на „дълга кобила“ и цялото им внимание бе погълнато от съперничеството: на тридесетина крачки бяха забили в земята колче, украсено с празна кратуна (това навярно наподобяваше заптие или изобщо враг) и се редуваха да го замерват с тежка тояга, дълга около два аршина^[1]. Макар да знаеше отнапред победителя в състезанието (Дядо Желю нямаше равен на себе си в точността на замерването с тояжката, като неведнъж бе прилагал изкуството си и върху истински турски глави), всеки друг път войводата щеше да остане да погледа — да се посмее на неудачниците и да се порадва на сръчните. Всеки друг път, но не и днес — сега той надрастваше самия себе си и не му беше до игри.

Като го видяха, хайдутите от дружината отначало поискаха да го въвлекат във веселото състезание, но после забелязаха непривично тържественото му лице и странността на погледа — в едно и също време по-смръщен и по-радостен от когато и да било, — та не само се отказаха, но и сами изоставаха „дългата кобила“. Наобиколиха войводата, заваляха и първите въпроси:

— Добра вест ли носиш?…

— Що ти каза поп Юрдан?…

— Пак ли гаджалите са изгорили някому душата?…

Панайот Хитов не отговори веднага. Седна на полянката, побутна с палец калпака си нагоре и заповяда:

— Извикайте и стражите. Трябва всички да чуят, цялата дружина.

Събраха се и по негов знак насядаха наоколо.

— Братя! — започна той; искаше му се да говори простичко и убедително, както пратеникът на Раковски, но гласът му неволно звучеше развълнувано и някак важно, тържествено. — Братя, искам да ви известя, че от този час нататък нашата хайдушка дружина престава да съществува. — Разнесоха се ахвания, слисани ругатни и „Ама как тъй?…“, но той ги прекъсна с предупредително и властно вдигане на ръка. — Не ме разбирайте погрешно. Дружината ще съществува, но тя няма да е повече хайдушка. От днес ние ставаме бунтовници и бойци за народна свобода, а не както досега просто хайдути.

— Не разумявам особено ясно, войводо — каза някой.

— Ще ви обясня, затуй ви събрах.

И Панайот им разказа всичко от край до край, после даде на Хаджи Димитър — той като че бе най-грамотен в дружината — да прочете и писмото; от вниманието му не убегна, че докато четеше, гласът на Хаджията потреперваше. Когато мина и това, войводата приключи:

— За себе си аз съм решил, братя. Георги Раковски ми показа една по-велика цел от нашата, досегашната, и аз дадох дума пред себе си да й се посветя докрай. Не искам да насилвам никого от вас — който желае, нека ме последва в новия път, който обаче не желае, няма да го задържа силом под байрака на дружината и тозчас ще се разделим с мир и разбирателство.

— Иска ли умуване, бай Панайоте! — рипна веднага на нозе Хаджи Димитър. — В сравнение с туй, което пише Раковски, нашето изглежда дребна мъстителност и кокошкарство. Води ни на битка за свобода, войводо!

Имаше и други, които да се палеха като него, но неколцина останаха по-сдържани. Дядо Желю Чернев се осведоми делово:

— Как го виждаш това новото, войводо?

— На първо време ние ще си гледаме работата както досега, само че с една разлика — от онова, що вземаме от турците, ще отделяме каквото ни е за храна и барут, останалото до последната пара ще да отива за делото…

— Аха! — подхвърли уж на себе си, но достатъчно високо, за да бъде чут от всички, Никола Аджема. — Ще си излагаме кожата на куршумите заради тоя, дето клати гората…

Панайот предпочете да се престори, че тези думи не са стигнали до ушите му. И продължи:

— Нашите братя са зле с парите, нямат за оръжие. Затуй ще ги вземеме от гаджалите и ще ги даваме тям. А когато екне тръбата на въстанието, ще се влеем във войската и с нея ще се сразим с турчина.

— Приемам — каза Дядо Жельо. — Българи сме, не бива да посрамяме юнашкото си име и паметта на дедите си.

Един по един всички се присъединиха към него. Последни дадоха думата си Никола Мавродиев и Никола Аджема; дадоха я, но се усещаше, че донейде го правят от безизходност — какво можеха да вършат само двама, извън дружината?

Не му стана приятно на Панайот, че имаше хора да се колебаят, ала той премълча, не даде глас на чувствата си. И заповяда:

— До един час да сме се нахранили и всеки да е проверил оръжието си, да е сложил сух барут на чакмака.

— Къде ще ни водиш, войводо — попита Яни банскалията.

— На изток. Ще заложим пусия на Чалъкавак. Дочувах, че напоследък султановите хазнатари избягвали нашия балкан и предпочитали да избикалят през оня проход. Пипнем ли хазната, много български юнаци ще бъдат по Петровден с нови пушчици в ръце…

И наистина след точно един час войводата даде знак да стават. Обаче Божил Бафоли — тъй викаха на своя другар от Сливен Божил Бахов — го спря:

— Хаджията те моли да почакаш още малко, войводо.

— Да почакам ли? — свъси вежди Панайот; мисълта, че ще започне новото дело с отлагане, го раздразни. — И защо да почакам?

— Иди да го видиш — засмя се Божил. И добави: — Заслужава си да се види, войводо…

Нещо хитро и шеговито в гласа му накара войводата да го послуша и той отиде да потърси най-младия от своите хайдути. Намери го по-настрана, почти до края на полянката. Разголил се до кръста, хаджи Димитър се бе посветил на едно чудновато занятие — изписваше с барут някакви букви и знаци на ръката, горе, малко над лакътя. Панайот Хитов надникна иззад рамото му. На ръката имаше изрисувани пищов и кръст, а между тях „Х. Д. — Слив.“.^[2]

Хаджи Димитър усети присъствието му, извърна се, видя го, пък каза извинително, като показваше с очи изписаното „Слив.“:

— Не стигна мястото, бай Панайоте…

Имаше нещо обезоръжаващо в това „Не стигна мястото, бай Панайоте“, та войводата за малко се обърка и почуди какво да прави. После обаче си спомни на каква пътека бяха стъпили през този ден, затова се постара думите му да прозвучат сопнато:

— Че баш сега ли намери!…

Отговорът на момъка напълно го порази. Хаджията каза сериозно:

— Баш сега, войводо. Днеска за мене е нещо като второ рождение. И сърцето ми пожела да го отбележа, този ден…

На това вече Панайот Хитов не намери какво да каже. Изсумтя неопределено — този звук би трябвало да означава „Хайде, гледай поне да свършиш по-скоро!“ — и отиде да почака при другите момчета. Всъщност не загубиха много време; Хаджи Димитър беше завършил „работата“ си, та сега само се поизчисти и облече, затегна силяхлъка на пояса и след минути беше при тях. Войводата определи в какъв ред ще се движат и потеглиха.

Когато бяха в местността Сухи дял към Котел, Яни, който вървеше на стотина крачки пред дружината, даде знак за близка опасност. Момчетата се разпиляха по разни укрития, само войводата и Стоян Папазов с пълзене отидоха до челния страж. Яни им показа напред — от другата страна на пътя се виеше синкав дим и се мяркаха неколцина въоръжени мъже с турски дрехи.

— Не мога да ги разбера сеймени ли са или шайкаджии някакви — прошепна войводата. — Ама каквито и да са — ще ги ударим! Нека те да станат първия курбан на святото ни дело.

Той остана там с банскалията, а Стоян се върна все така крадешком да предаде разпореждането му на останалата дружина. От укритието си войводата видя как майсторски се придвижваха момчетата и в сърцето му трепна доволство — дългите месеци на битки и изпитания не бяха преминали напразно! Когато се увери, че всички са заели определените им места, Панайот Хитов запрегна чакмака на пушката си, изправи се и като правеше с пръсти фуния около устата, извика с онзи глас, от който в конака и насън се стряскаха:

— Дуур!… Силяхларънъдъ атън!…^[3]

Противно на заповедта, турците отсреща в същия миг се разбягаха. Току до Панайот изгърмя една пушка — нетърпеливият македонец не бе проявил желание да ги види как се изпокриват из шубраците. Веднага след него блъвнаха огън и олово още две пушки — на Хаджи Димитър и на Стоян Арнаудов. След това всичко се укроти и може би четвърт час не се видя някой да помръдне нито от едната, нито от другата страна. Опитни в този род схватки, хайдутите търпеливо чакаха — не можеше при такова мигновено бягство враговете да не са забравили нещичко, все щеше да им се прииска да си го приберат. И наистина подир известно време се показа една чалма, огледа се насам-натам и на пътя се прокрадна човек. Стоян Папазов и Божил Бафоли вдигнаха пушките, но войводата ги спря:

— Чакайте, момчета, ще го опаля аз!

Изпразни пушката си. Чалмалията се завъртя около себе си и се прекатури назад в шубраците.

Мина нов четвърт час, след него още един — никой не се показваше, нито клонче помръдваше. Панайот не знаеше какво да мисли: дали бяха турци, които вече са имали случай „да му ядат попарата“, или българи — горски юнаци, ала аджамии в занаята? (По-нататък щеше да се окаже, че второто предположение е било вярно — стреляли са и даже са ранили двамина от четица по-неопитни хайдути, водени от Иван Марков от Котел и байрактаря Инан Инджето от габровските колиби Карахасаните.) Колко, време щяха да стоят така и да се дебнат?

Постепенно в него се надигна гняв — не беше той довчерашният хайдутин, привикнал „на две и двеста“: и на дълго криене, и на яко бягане. Не, войводата вече се усещаше друг, променен, различен — човек и войник, комуто не прилягат нито криенето, нито обръщането на гръб. И като му прекипя, Панайот Хитов се изправи с цял ръст и викът му огласи целия Сухи дял:

— Хей, ако сте сеймени, излезте от шумата и елате да премерим юначеството си. Или вие, или ние! — Допреди няколко часа тези думи щяха да му се видят предостатъчни, сега обаче нещо в него напираше да подчертае отликата от предишното. И като не знаеше как другояче да го изрази, войводата добави все така гръмотевично: — Ние сме народни хайдути… Свобода или смърт!^[4]