Цончо Родев
Бурята (86)

9.

Едва поп Юрдан свари да каже „Ще дойде…“, когато шубраците се отвориха и пред тях се появи Панайот Хитов, както обикновено покрит от глава до пети с оръжия. Той поздрави към всички, а се поклони с изглед на искрено извинение пред Бяно Абаджи:

— Ще ме прощаваш, че не ти се обадих веднага, кръстник, ама за човек от моя занаят, когото ден и нощ заплашват клопки и засади, задължение е винаги да се огледва, винаги да е нащрек. Имам вяра аз в дядо поп Юрдан, също и в кмета Иван от Стралджа имам вяра — на това място Бяно правилно се досети, че навярно поп Юрдан именно чрез този Иван от Стралджа бе изпратил вест на Панайот, — но знае ли човек дали нейде по средата на веригата не се е вместила и гнила брънка…

Запознаха се. Беше пак едно от онези запознанства, в което далечният гост не спомена името си. После Бяно спря водата, четиримата се разположиха в едно по-потулено място малко над долапа и подеха разговора. Макар вече да се беше уверил в сигурността на хората, Панайот Хитов не свали тежкия силяхлък от пояса си; по-нататък се видя, че под расото на свещеника също се подаваха пиринченожълтите тепелици на два пищова.

Непознатият: Ще започна от най-важното. На трима ви нося нарочен поздрав от господин Раковски. Или, ако предпочитате, върховния български граждански началник.

Поп Юрдан: Какво, какво?

Непознатият: Подир малко ще ви обясня всичко…

П. Хитов: А, защо подир малко? Сигур бай Раковски — нека да е жив при здрав и нам, и на България — ни провожда някаква повеля. Не е ли хубаво най-напред да научим що става по света? До нас стигат разни хаир-хабери, ама верни ли са, съчинени ли са, един господ знае. Сега, като ни е паднало да пием от извора…

Непознатият: Съгласен съм. И право е, каквото казвате, войводо. (Кратък подкупващ смях). Дето има една приказка, то и котка в чувал не се купува… (Сериозно:) Пред прага сме на важни събития, приятели. Не, погрешно го казвам — събитията вече започнаха. Чували ли сте, че братята сърби се стягат да си премерят силите с турчина?

П. Хитов: Абе нещо се спомена, ама…

Непознатият: Знаете, че те сега са васални на султана. Това ще рече, че хем наглед са свободни, хем са подчинени под жезъла на Абдул Меджид. А, грешка, на Абдул Азис, Меджид лани хвърли топа. Та захване ли се битката, казвам, ще бъде най-сгодният час да потърсим и ние нашата си свобода. И ако трябва, до един да легнем в земята, но да я извоюваме.

Поп Юрдан (прекръства се): Ох, божичко, дано най-сетне!…

Непознатият: Разбира се, също и тук важи поговорката, че бог дава, но в кошара не вкарва. И господин Раковски трескаво, но с разум готви народа за деня на възкресението. И народът му вярва, братя. Само по един негов призив и момци-юнаци от цяло Българско се стекоха под пряпореца му. В Бялград вече има цял полк — Българска легия, тъй се зове той. Ах, братя мили, да можехте да ги зърнете ей така, с едно око!… Да видите черно-червените им униформи със зелен шев по края, калпаците с червеното дъно, черните вратовръзки на шията, сабите на бедрото!… А какви стройни редици само, какъв стегнат марш, каква пъргавина и ловкост в ученията!… Ех, пред такава гледка не може българин да не се просълзи и да не се прекръсти от радост. Че това вече не е дружина от непримирими в Стара планина, а възродена истинска българска войска!

Бяно Абаджи (тихо и с упование): Ще ме прощавате, господине, ала да знаете има ли в този полк един момък на име Найден Силдаров?

Непознатият (след кратко колебание): Тук би трябвало да ви излъжа и да ви река, че всеки ден съм го виждал, за това нещо хората са измислили думата „благородна лъжа“. Аз обаче не искам да има между нас никаква лъжа, приятели, нито користна, нито благородна. Не, не съм чувал за него. Аз и още неколцина като мене изобщо не сме в легията, господин Силдаров, нас върховният началник ни използува само като куриери… вестоносци, искам да кажа. Но ще добавя още нещо. Знам, че неколцина момци от Сливен се явиха в Легията и господин Раковски много се хвали с тях. Сигурно и…

Поп Юрдан: За мен е съвсем сигурно, бате Бяно. Тъй или иначе ние сме проводили само една групичка и Найден беше с нея.

Бяно Абаджи (още по-тихо, на себе си): При туй положение изобщо е излишно да питам за Иван…

Непознатият (продължава): Господин Раковски е съставил и съвсем точен и подробен план за освобождението, братя. Аз лично съм го чел черно на бяло. Пропукат ли пушките по границата на Сръбско и Турция, един полк от хиляда изпитани бойци, с топове, конница и лекари, ще се промъкне незабелязано около Княжевац и ще удари на изток по билото на Балкана. Тъй като народът е готов за борба, отвред към полка ще захванат да се стичат решителни мъже, някои с оръжие, други с голи ръце — това също е предвидено.

П. Хитов (неуверено): Ами ако не се стичат? Ако рекат да изхитруват и да оставят други да вадят кестените от огъня вместо тях?

Непознатият (обидено): Господин Раковски има сигурни сведения^[1]. Вие, сливналии, няма ли да се отзовете, когато от Сините камъни проечи тръбата на бунта?

Поп Юрдан: Уха! И да знаете само какви юнаци ще се стекат — като ги гледам да се учат на талим по боазите или горе на Кушбунар…

Непознатият: Защо тогаз не вярвате, че тъй са приготвени и другите българи с юнашки сърца? — (Чака за отговор, но всички замълчават.) — Докато полкът стигне до Търново, под знамето му ще се притекат до четиридесет хиляди въоръжени юнаци — цяла войска! А вдигнем ли и Черноморието, Добруджа и Юга, ще да са станали до петстотин хиляди, от които поне сто хиляди с пушки в ръка.

Бяно Абаджи (на себе си): Пак в Търново!… Също както преди трийсет години виждаше работата вуйчо му Георги Мамареца.

Непознатият: С такава многочислена войска и с братята сърби до рамото ни… Ех, не искам да бъда на мястото на турчина, братя.

П. Хитов: И да не се съберат петстотин хиляди — и сто хиляди са страшна сила!… Пък и Стара планина открай време е на наша страна. Само че-е-е…

Непознатият: Какво „само че“, войводо?

П. Хитов: Едно таквози множество трудно се управлява, господине. Моята дружина е от дванайсет юнака, та понякога се получават бъркотии и недоразбирания, а какво ще е със сто хиляди!… Ами че това е колкото четири или пет Сливена заедно с бабите и с кърмачетата…

Непознатият: Благодаря, че отворихте дума за това, така ще отговоря на един от най-важните въпроси. Нуждата от единна и сигурна команда отдавна се схвана от господин Раковски. И той овреме изгради върховен щаб, както се казва по военному: а по нашему — Привременно българско началство^[2]. Естествено ние всички приехме и утвърдихме господина Георги Раковски за наш върховен войскови и граждански началник.

Поп Юрдан: Аха, сега ми стана ясно…

Бяно Абаджи: В единство и сговор ли сме всички около Георги, господине?

Непознатият: Ако знаете, още от Кримската война в Букурещ има едно Средоточно българско попечителство, тогава то бе поело патриотичната грижа да събира доброволци в помощ на руската войска. Сега, от тези месеци, Попечителството прие ново име — Българска добродетелна дружина. Нека не преиначаваме истината, в нея са също добри българи и патриоти — вземете например доктор Атанасович, Иван Бакалоглу, братята Евлогий и Христо Георгиеви, доктор Селимински…

Бяно Абаджи (сепнато-радостно): Хаджи Иван Селимински!… И той ли е в дружината, господине?

Непознатият: Даже мога да го назова най-ревностния измежду онези, които през войната събираха доброволците. Той и сам беше постъпил на служба в армията на Русия.

Поп Юрдан: Ама доколкото разбирам, тази наша Добродетелна дружина не върви в крак с нашия Раковски?

Непознатият: И много жалко, че е така. Те не са млади хора, не можем да разчитаме на тях като бойци. Но Добродетелната дружина е богата, пари у нея колкото искаш. А именно това не достига нам.

Бяно Абаджи: И в що са различията и несъгласията между нея и — как го рекохте — Привременното българско началство?

Непознатият: Ние, както разбрахте, имаме ясен план и за свободата си разчитаме преди всичко на себе си. Добродетелната дружина само, желае свободата, но не свързва това наистина добродетелно желание си с дела. Свободата тя чака да ни се поднесе на тепсия от руския цар и затова върши само онова, което й се нареди от Петербург.

П. Хитов (рязко): Лошо и погрешно! Тежко на тоз народ, който чака на чужд гръб да се освободи. Много ще робува.^[3]

Непознатият: Именно. Там е и различието ни от „старите“ (така им казват още на хората от Добродетелната). И се радвам, че специално вие, войводо, мислите така. Защото за утрешната решителна битка господин Раковски възлага много на хайдушките дружини, а на вас лично — още повече.

П. Хитов: Какво точно очаква от мен и момчетата?

Непознатият (потърсва погледа му и го гледа продължително и настойчиво): Нека първо аз да попитам нещо, войводо. Вие сте вече години в Стара планина, участвували сте в стотина сражения, името ви се носи от уста на уста. Защо го правите това?

П. Хитов (искрено учуден): Кое?

Непознатият: Ами ей това — ден подир ден и година подир година да си излагаш кожата на турски куршуми. И, за бога, не ми казвайте, че подбудите ви са печалбарски — да оберете разните бейове и търговци-кожодери, та сетне да пирувате…

Поп Юрдан (вметва): Панайот изобщо вино в уста не слага.

Непознатият: … да пирувате по влашките шантани или да търсите платена любов от жените по публичните домове. Доколкото знам, само веднъж сте били във Влашко, и то твърде отдавна…

П. Хитов: Защо съм в Балкана и си излагам кожата ли? — (Засмива се пресилено.) — Ами че то е като в песента, господине. — Запява полугласно:

Дончо, българско коляно,

я си запаши саблята,

я си нарами пушката,

па иди в гората зелена,

събери момци юнаци,

удряйте пусти читаци.

Да си земята отнемем,

да си децата откупим,

да си жените избавим,

да си бащите поменем,

да си за майка отмъстим!

Непознатият: Така мислех и аз. Нашият върховен началник обаче се надява на нещо повече от вас, войводо.

П. Хитов (все така искрено учуден): Какво може един хайдутин повече от онова, което е казано в песента?

Непознатият: Може да надрасне себе си.

П. Хитов: Да надрасне себе си?

Непознатият: Да. Като види и осъзнае, че досегашното е добро и възхвално, но не е достатъчно. Особено когато хайдутинът е един човек и българин като Панайот Хитов.

П. Хитов: Признавам, не разбирам това искане на бай Раковски. Ако е възможно, кажете ми го по-простичко и по-ясно.

Непознатият (сваля навущата си и взема писмото, залепено с пластир за кожата): Той го казал сам. Но нека да попитам още едно нещо. Друго писмо от Раковски получавали ли сте?

П. Хитов (със смях): Не. Не съм получил още дори настоящето…

Непознатият (настойчиво): Зимъс или в ранна пролет не донесоха ли друго?

П. Хитов: Освен далечни слухове, нищо не е идвало от бай Раковски, от полка му, от нашите момчета в него, от Белград въобще.

Непознатият (прекръства се печално): Тогава нека да кажем: „Бог да прости Петър Нинчев!“ За да не е донесъл писмото, значи не е и между живите. Царство му небесно на този честен юнак!…^[4] Ето писмото, войводо. Нека научите всичко направо от нашия общ върховен началник.

П. Хитов (повъртява безпомощно писмото из ръцете си — по това време той все още е напълно неграмотен^[5]): Ще те помоля, кръстник, прочети го ти!

Бяно Абаджи (разпечатва писмото и чете):

„Чуйте, братя българи, и вие, храбри планински юнаци, моите думи! Бъдете юнаци, бъдете готови, бъдете весели. Ходете до Петровден по планината и чакайте онова време, което очаква всеки из нас. Приготовлявайте се. Около Петровден аз ще ви изпроводя един човек, който ще да ви разкаже що трябва да се работи. Отечеството ни скоро ще се освободи. Пригответе се!“^[6]

П. Хитов (прекръства се благоговейно): О, господи!… Доживях и тази радост… Как беше, как беше, кръстник? „Отечеството…“

Бяно Абаджи (като чете от писмото): „Отечеството ни скоро ще се освободи.“

П. Хитов: Свети боже, помогни ми да доживея до лятото, пък след това ако ще — на парченца да ме направят…

Непознатият (нескрито развълнуван от тази проява на родолюбие): Мога ли да предам на върховния ни началник, войводо, че вие?…

П. Хитов (прекъсва го): Нека разчита на мене като на самия себе си. На мене и на юнаците от моята дружина!

Поговориха още малко и се разделиха — гостът и поп Юрдан слязоха надолу по боаза, а Панайот Хитов се шмугна в храсталаците. Като ги изпрати, Бяно се върна и седна на обичното си място покрай сергията. Докато беше разговорът, той с всички сили се бе старал да не издаде колко объркан и безпомощен се чувствуваше, откакто си отиде Яна, как цели месеци бе прекарал тук като отшелник и с цяла пустиня в душата си. Сега обаче не беше същото — след прочитането на писмото и той заедно с кръщелника си бе усетил дълбоко в себе си да проблясва някаква нова светлинка…