Цончо Родев
Бурята (85)

8.

Когато отвори пътната врата, Райна видимо се стресна — каквито и благи думи да лееха турските вестници и устите на везирите, както и да се силеха да представят империята като някакво райско кътче, в което царуваха мирът, законността и благополучието, да видиш пред вратата си непознат човек не ти навяваше добри мисли… Непознатият, изглежда, я разбра, защото се засмя окуражително; притежаваше от онези обезоръжаващи усмивки, които вдъхват доверие и сигурност още преди устните да са произнесли и една дума.

— Не се страхувайте, госпожа — каза. — В бохчата си нося само доброжелание за този дом.

Говореше приветливо, подкупващо спокойно, но наред с тях в гласа му се усещаше и една самоувереност, каквато Райна бе долавяла само в говора на Добри Желязков — така самоуверени и сигурни в себе си са само хората, които са имали случай да бъдат и в последната колиба, и в царския палат.

— Невям вече разбрахте, не съм тукашен, госпожа — продължи непознатият. — Изминал съм много път само за да се видя с господин Боян Силдаров. — Хубавата му усмивка отново се появи на лицето. — И не знам кое беше по-трудно: пътят до Сливен или намирането на къщата. Всеки ти казва: „Върви в Дели Балта, малко над Гюр чешма“, като че всяка жива твар е длъжна да знае махалите на града.

Райна се засмя на тези думи и двете трапчинки пак украсиха румените й жеравненски бузи. Окончателно обезоръжена, тя отвори широко и покани госта:

— Заповядайте! Ех, каква съм и аз, да ви държа като божек пред портата!… Заповядайте де… Боян го няма вкъщи, ама ще проводя да го повикат.

Човекът прие поканата без излишни усукваници. И макар да беше наистина с удивително самообладание, не се удържа да трепне при вида на къщата в дъното на двора — тя грееше от чистота (както всяка година, Райна в предвеликденското чистене я бе варосала в бяло-синкаво), но това не скриваше нейната крайна скромност. Жената сякаш прочете мислите му, защото каза без всякакво смущение:

— Не очаквахте чак толкова бедна къща, нали?

— А, бедна!… Не е бедна къщата, но просто очаквах, че един известен индустриалец като Боян Силдаров ще да си е вдигнал цял дворец.

Райна не знаеше какво означава „индустриалец“ — сега, през май 1862 година, тази дума за пръв път прекрачваше в Сливен, — но в общи линии правилно я разтълкува.

— Е, слава на бога, стъпихме на крака, макар че Боян не е чак така, както го рекохте. Но и да стане богат като султана, тази къща нивга няма да я побутнем, тъй сме решили. Тя е свиден спомен…

— За Мавроди Коджакара, знам това — кимна гостът и с тези думи показа, че наистина не е случаен пришълец. — Сигурно сте прави. Народът трябва да пази спомена за своите герои, те дават упование.

Жената изнесе две столчета навън, под асмата. С нея от къщата излязоха и децата — петгодишният Стефан и с две години по-малката Янка. Представи ги на госта, а той пък бръкна в бохчата си и им даде по едно петле на клечка.

— Изтичай до работилницата, Стефчо — поръча майката. — Кажи на баща си, че имаме гост отдалече, нека се върне веднага.

— Хубави деца — каза непознатият, когато останаха сами. — Да са ви живи си здрави, за дома те са повече от сараите на султана в Цариград.

— Ех — въздъхна тя, — между двамата се намери и още една, Тотка я кръстихме, на майка ми, ама господ пожела да я прибере при себе си…

— Бог е милостив, когато взема нещо с едната ръка, той го връща десетократно с другата. Вие сте още млади, ще има време да напълните къщата с дечурлига, че и пристройка да направите за тях.

Райна се изчерви. Защото не й личеше, но тя наистина пак чакаше рожба. За да се избави от притеснението, жената се разшета, пожела да сложи трапеза на госта. Непознатият обаче отклони, прие само да се поизмие от прахоляка по друмищата и колкото да не я обиди — да хапне едно сладко. Тъкмо го довършваше, когато външната порта изскърца и в очертанията й се появиха Боян и малкият Стефан. Стопанинът приближи усмихнат към тях (той винаги се развеселяваше от гост в къщата), здрависа се с посетителя и непринудено го заприказва.

— Не, не съм дошъл по работа — обясни непознатият, след като размениха неизбежните встъпителни думи. — По-право по работа съм, но не такава, каквато си мислите. Просто изпълнявам една чужда поръчка — да ви донеса нещо, което сте забравили у него.

Той разрови отново бохчичката си и извади „нещото“, повито в чиста кърпа. Заинтригуван, Боян го разгъна с нетърпеливи пръсти. И в следващия миг ахна от изумление — в ръцете му беше неговият собствен дивит, който той преди осем години забрави в скривалището в дома на Нанка Търпанска в Котел!

— Раковски! — произнесе той благоговейно. — Бате Георги!…

— Радвам се, че си го познахте — каза непознатият. — Така се надяваше и господин Раковски — че дивитът ще бъде най-сигурната препоръка пред вас.

— Извинете, господине, не чух добре името ви?…

— Не съм го казвал — беше ясният отговор. — И ако това няма да ви подразни, по-добре ще да е да не го знаете. Наистина аз мога да кажа едно какво да е име, но тази лъжа ще е излишна, нали?^[1]

Боян нямаше привичка за поддържане на такава тайнственост, но уважи искането на госта. Само го огледа по-подробно. Непознатият беше приблизително на неговите години, ще рече — около тридесет и петте, над среден ръст, но не и висок, с поизтрити шаячни дрехи, които спомагаха да не се набива на очи. Държеше се като селянин, слязъл на пазар в града, и умееше също да говори по този начин; когато се поотпуснеше обаче, в речника му се прокрадваха думи, които издаваха, че той е образован човек и навярно видял много свят. По-късно Боян щеше да чуе от устата му и някои думи — например „дръшам“ и „дръшай“ вместо „държа“ и „дръж“, „ба̀я“ за пренебрежителното „не искам да зная“, „не ме интересува“ или „вит“ за особняк човек, — които при скитанията си по делата на работилницата той бе чувал и в Провадия и Провадийско, но запази впечатленията си за себе си.

— Не се сърдете, госпожа — каза междувременно гостът, — но мога ли да поговоря с господин Силдаров на четири очи?

— А, какво ще се сърдя. — Трапчинките пак се появиха на Райнините бузи. — Не съм любопитна за вашите мъжки работи… — И тя си влезе в къщата, като забра със себе си и децата.

— Кажете нещо за братовчеда Раковски — предложи Боян.

— Сигурно няма да чуете нищо ново. Той служи изцяло, с ум и сърце, само на една цел: строшаването на робската верига и възкресяването на отечествената ни свобода. И трябва да добавя, че народът с безпогрешния си инстинкт го оцени по достойнство, та за него сега България е Раковски и Раковски е България. — После се подсмихна. — Е, не липсват и изключения, разбира се.

— И какъв хабер ми праща той?

— Вам лично ми поръча да предам само едно: че онова, за което заедно сте мечтали в скривалището на сестра му, приближава да стане реалност. И до колкото зависи от вас, да подготвите също и другите патриоти от непокорния Сливен за големия час.

Сега на свой ред се засмя и Боян:

— Не е кой знае колко много, като да провежда нарочен пратеник…

— Другото е една молба, господин Силдаров. И то не от най-лесните… — Гостът хвърли бърз поглед през раменете си. — Моят вожд и началник господин Раковски разчита на вас, за да се срещна с войводата Панайот Хитов в Балкана.

— Наистина не е от лесните задачи. — Боян се почеса замислено по бузата. — Виждате ли, господине, с Панайот сме роднини и това се знае от властта. И за да не ни напакости — а може би и за да не попадне на турска клопка, — той съзнателно отбягва да се среща много-много с нас, нямаме и постоянна връзка. — Боян помисли малко. — Да, струва ми се, че се досетих що трябва да сторя.

— Мога ли да го чуя?

— Ще ви свържа с един свещеник, той впрочем също ни се пада нещо роднина…

— Да не е поп Юрдан? Господин Раковски е споменавал за него.

— Същият. Мисля, че поп Юрдан ще уреди работата. — Боян се засмя особено. — Той ревностно служи на бога, но по свой, по-особен начин… Да го доведа тук или да отидем при него, господине?

— Няма защо да го разкарваме, нека отидем ние. При това по-малко бие на очи, когато мирянин отиде при свещеника, отколкото обратното — иначе все ще се намери човек да попита защо е повикан поп вкъщата.

— А турците? Не ви ли е страх да минавате под носа им из града?

— Ба̀я! — самонадеяно каза непознатият. — Оправял съм се неведнъж, ще се оправя и сега… ако, не дай боже, се наложи.

Половин час по-късно двамата бяха вече в Клуцохор. И за щастие завариха поп Юрдан в дома му. „По-особеният божи служител“ не прояви никаква изненада, когато Боян го запозна с работата — вече няколко десетилетия домът му бе средище на войводи, хайдути, недоволници, преследвани от властта и изобщо на врагове на турската царщина, та един повече или по-малко за него нямаше особено значение.

— Ще бъде — каза той, след като ги изслуша. — Ще бъде, но иска малко време. Панайот не се отбива всеки ден тука да си пие кафето, знаете. Но ще бъде!

Тримата похапнаха и се почерпиха. Баба попадия, очевидно навикнала на този род случки, им прислужваше мълчаливо — комай изобщо не чуха гласа й. След като в разговора подпита оттук-оттам и вече напълно се увери в благонадеждността на госта, поп Юрдана също се поотпусна. Той ги изведе на двора и ги накара да клекнат, за да видят пушките, наредени под каменната застилка над барата, сетне им показа и чувалчетата барут, и джепането…

— Не искам да разпитвам за онуй, което не е за моите уши — каза, — само исках негова милост да види и после да доложи и на Раковски, че ние тук също не спим…

По-късно се повдигна спор: Боян настояваше до срещата с Панайот Хитов непознатият да се крие и нощува у тях, свещеникът го дърпаше към себе си. Като не стигнаха до споразумение, поп Юрдан рече съвсем не с подобаваща на сана му острота:

— Абе какво се теглите като магарета на мост? Я елате тука!…

Заведе ги в собата. Нищо в нея не издаваше някакви тайници или скривалища. Той обаче отвори долапа в ъгъла и с нетърпеливи движения не свали, а безредно нахвърля по земята надиплените догоре губери, китеници и черги. После с щракване на един прост, но хитроумен чарк отмахна и задната стена на долапа, която иначе изглеждаше тъй здраво закована о стената. И пред смаяните очи на Боян и пратеника се откри отворът на едно скривалище.

— Е, предавам се — разпери ръце със смях Боян. — Такова нещо в моя дом няма…

— И е сигурно — похвали се поп Юрдан. — Щом в него са намирали убежище такива юнаци, като Бойчо Цеперански и Пею Буюклията, ще опазим и милостта му!

… Но всъщност пратеникът на Раковски нито веднъж не спа в скривалището. В трите денонощия, които прекара под този покрив, нощем баба попадия му застилаше на миндерчето току до входа на тайника, самотните си дни (поп Юрдан най-често отсъствуваше — уж по своите църковни работи, а всъщност обикаляше познатите му Панайотови ятаци из каазата) запълваше с разходки из стаите на къщата или в четене на книги от личната библиотека на свещеника, а вечерите минаваха на чаша вино и бунтовни приказки със стопанина.

На третата вечер поп Юрдан го предупреди: нека се стяга, понеже „на утрето“ ще се срещне с войводата; срещата щяла да стане горе, високо над града, в долапа на Бояновия баща; пратеникът ще играе на абаджия, който носи стока на бара — свещеникът се бил погрижил вече да има едно магаре и товар шаяк, — а поп Юрдан на двайсетина крачки напред ще го води и в същото време ще го охранява. Непознатият се ограничи да му поблагодари с кратки думи, а в себе си си каза, че ако във всяко българско селище има само по един така опитен в съзаклятията човек, изграждането на бъдещата организация би приличало на играчка.