Цончо Родев
Бурята (84)

7.

Бяно наистина не си бе дал труд да следи кой е дошъл и кой не е дошъл на погребението — тогава умът и сърцето му бяха изцяло погълнати в сполетялото ги нещастие, — но имаше хора, които забелязваха тези неща. Впрочем забелязваха повече отсъствуващите (присъствието те смятаха за нещо, което се разбира от само себе си) и по-специално отсъствието на онези, които по неписаните правила на вярата и народността не можеше да не бъдат тук. Не бяха много на брой тези хора, спестили си времето и усилието да присъствуват на опелото, но като че ли най-ярко се забеляза неидването на Йоргаки чорбаджи и на Евтим Димитров — тъй или иначе бяха в общинския съвет заедно с Бяно, е, недопустимо беше да не му засвидетелствуват искрено или даже престорено съчувствие…

* * *

Истината е, че на чорбаджи Евтим изобщо не му и мина през ум мисълта да отиде на погребението. Не се имаше за близък с Бяно Абаджи, нищо че и двамата бяха от десетилетия общинари, пък и през това време беше зает с нещо къде-къде по-важно: казак-алаят търсеше подходящ човек да поеме цялото снабдяване (без оръжието и боеприпасите) на двете му поделения, в Сливен и Одрин, а това на дело означаваше изумителни печалби.

Именно в този ден Евтим Димитров си бе уредил среща с пашата на казак-алая. Мехмед Садък паша го прие в дома си (добър знак!) и го посрещна с всички външни белези на славянското гостоприемство. Е, той си беше по домашному — по халат и чехли — и в това като че ли имаше добре измерена доза пренебрежение, но гостът не беше човекът, който да забележи тези неща. Ако посрещането беше по славянски, разговорът пък започна съвсем по ориенталски — отдалече и съобразно турското правило „замана̀ парасъз-дър“^[1], което Евтим също приемаше откъм добрата страна. Това обещаващо начало продължи обаче само докато някъде отвън се разнесоха тъпите звуци на клепало и веднага след тях особена гълчава. Садък паша се заслуша, сетне плесна ръце и запита влязлата прислужница. Момичето знаеше — в църквата „Свети Димитър“ се готвели за опело на жената на Бяно Абаджи и не след дълго ковчегът с покойницата и изпращачите щели да минат току под прозорците на пашовата къща. Само като чу това и Мехмед Садък скочи на крака и се развика:

— Людвика!… Людвика!… За бога, къде сте, Людвика?…

На тези необичайно развълнувани викове се отзова жена му — също по домашна роба.

— Моля ви час по-скоро униформата ми, Людвика!… Само след две минути трябва да бъда в парадна униформа…

Жената или беше твърде съобразителна, или просто вече достатъчно бе привикнала към чудатостите на мъжа си, та не загуби време да задава излишни въпроси. Пашата се извини пред госта и в негово присъствие се залови да обува ботушите си. После жена му (тя също му говореше на „вие“) му помогна да облече куртката си и да нахлули по подходящ начин униформения фес на пооплешивялата си глава. Тогава Мехмед Садък отново се извини на чорбаджията, че ще го остави за кратко време сам, и чизмите му изтрополяха надолу по стълбите. Объркан, несведущ какво и как се предприема в подобни случаи, Евтим Димитров остана сам в просторната одая и запълваше времето си да върти палци и да си мърмори по адрес на покойницата нечестиви думи.

Междувременно шумът навън растеше, приближаваше се. Когато вече каруцата с ковчега затрополя по калдъръма почти под къщата, чорбаджи Евтим не се удържа и отмествайки пердетата, надникна през прозореца. Процесията по улицата не му направи никакво впечатление — в края на краищата погребение като погребение, само гдето има повечко народ, — но затова пък поведението на пашата направо го изуми: в пълна парадна униформа Мехмед Садък бе застанал с прибрани пети до портата на дома си, стоеше изпъчено и вдървено като новобранец, а ръката му, издигната до слепоочието, не поздравяваше по турски, а по особен начин, само с два пръста. До него, също в почтителна стойка, се бяха наредили млад мъж в сюртук алафранга и девойка с черен кринолин; чорбаджията правилно се досети, че това бяха Адам и Каролина, един от синовете и дъщерята на пашата.

— Майната им!… — прошепна си той гневно. Тези думи привидно се отнасяха за покойницата и безчислените й изпращачи, за Садък паша и децата му, но всъщност Евтим се гневеше на самия себе си — усещаше, че е пропуснал да направи нещо много важно, макар и да не можеше да си отговори какво беше то.

След четвърт час Мехмед Садък се върна в стаята и там, пред госта, свали униформата си и облече отново халата. Докато връзваше ширита на кръста си, каза някак между другото:

— Учудвам се, че не бяхте зад ковчега, чорбаджи…

— Защо? — високомерно отговори Евтим, който междувременно се бе върнал на стола си. — Аз, да си кажа откровено, дори не познавах покойницата… е, мир на праха й…

— Чувал съм да се говори — продължи по същия начин пашата, — че в подобни случаи човек отива не толкова за покойника, колкото за живите — да им изрази уважението и съчувствието си.

Привидно нищо особено не се съдържаше в тези думи, но Евтим не пропусна да забележи наставническото в тях — все едно че възрастен смъмря невъзпитано хлапе — и това го подтикна да изпусне контрола над нервите си.

— Бог ми е свидетел, че не се радвам за злочестието в Силдаровото семейство, паша ефенди — каза. — Не съм и в лоши отношения с тях, даже по едно време за малко да не се сродим… и нека тук да поблагодаря на Всевишния, че ме опази от това роднинство. Но иначе не мога да река, че изпитвам особено уважение към всички тях.

Пашата нагласи монокъла на окото си и го изгледа заинтригувано.

— Любопитно — произнесе. — И защо?

— Всичко при тях е объркано и някак наопаки. Нека започнем даже от това: на Бяно Силдаров му викат „Абаджи“, пък той по занаят е долапчия. Или друго: член е той на меджлиса, ще рече — на управлението, а единият му син напусна фабриката, щом тя премина под пряката власт на Високата порта, другият се запиля не другаде, а в Русия, вековния враг на турската държава, а третият направо хвана гората и стана хайдутин. — Той можеше да продължи и със старите обвинения към Бяно, че е „взел душата“ на баща му, но съзнателно се отказа — тогава щеше да му се наложи да разкаже и пренеприятната история за бърдака. — Е, кажете, паша ефенди, за уважение ли е едно такова семейство?

Мехмед Садък не отговори пряко на въпроса. Той помълча съсредоточено, без да сваля поглед от госта, после изрече бавно, прецеждайки и премисляйки всяка дума:

— Вие сигурно знаете, Димитров ефенди, че по род и аз съм славянин, поляк. Виждам обаче голяма разлика между нас, поляците, и вас, българите. Макар и да търсим различни пътища срещу него, ние от Полша сме единни в борбата против робството, а князете и благородниците ни, изобщо първенците — добави той, като не бе сигурен, че Евтим е разбрал думата „благородници“ — са начело в тази борба. При вас нещата не са така, ефенди, разединени сте — простият народ не се примирява с робията, но вие, първенците-чорбаджии, очевидно не се оплаквате. Мен, като верен поданик и служител на падишаха — последната дума Мехмед Садък особено подчерта, — това положение, разбира се, ме радва, но…

— Но какво, паша ефенди?

Пашата още веднъж избегна прекия отговор.

— Чуваше се по едно време, че размирни глави измежду сънародниците ви готвели въстание. Господин Георги Раковски, когото имам удоволствието да познавам лично, в чужбина стягал, разправят, съвсем редовна българска войска и подмолно действувал едно такова въстание, ако то изобщо избухне, да обхване всички земи, населени от българи. Да пази бог, Димитров ефенди, да не дойдат такива времена на кръвопролития и сеч. Но ако те въпреки молитвите ми все пак настанат, бих ви препоръчал да проявите благоразумие и да изчакате преминаването им вън от Сливен. Вън, и то по-далече…

— И защо, ако смея да попитам?

— Просто във фантазията си се поставям сред онези, които биха имали безумството да въстанат срещу нашия всемилостив баща падишаха, Димитров ефенди. И си задавам въпроса как би следвало да действуват те. Преди да се сразят с войската му, те би трябвало да се освободят от такива като вас, ефенди, които сте българи и християни, а не споделяте чувствата и стремежите им. Пък в дни на кръвопролития и сеч освобождаването от неудобни хора обикновено става само по един начин…

… Евтим Димитров не остана дълго при пашата. И си тръгна, без да е заговорил за главното — поемането на снабдяването на казак-алая. Нещо в него му бе подсказало, че днес не е най-подходящият ден за това…

* * *

Наглед нищо не се бе случило, пък Евтим се прибра в дома си разядосан, с чувството, че е преживял някаква голяма обида. Напоследък отбягваше да пие през деня, но сега не се стърпя — още от дворната порта се запъти направо към избата. Мислеше си за вино, пък краката му някак от само себе си го занесоха до по-малкото буре. Той си наточи едно канче „бяла Рада“, трябва да имаше около петдесетина драма^[2], и го гаврътна наведнъж. Застана така, с канчето в ръка. Гледан отстрана, навярно би изглеждал като човек, който се ослушва. Евтим чорбаджи обаче не се ослушваше, той просто усещаше как ракията се разливаше по жилите му, стопляше ги и лека-полека изтикваше лошото чувство, донесено отвънка. Наля си още едно канче, но не го поднесе към устните си, а с него в ръка се упъти нагоре — щеше да си го пие, удобно разположен в затоплената одая. И наистина там се поразхвърля (празничните дрехи, в които се бе пременил за срещата с пашата, го притесняваха — и с кройката, и със спомена за несполучливия разговор), отпи още една глътчица и вече можеше да се отдаде на рахатлъка си. И в този момент до слуха му достигна разговор. Заслуша се. От другата страна на стената, в посрещника, Йосиф разговаряше с някакъв мющерия.

Йосиф: Не те карам зорлан бе, човек. Ако ти се вижда много, защо не отидеш в „Търговското“? Аха-а-а, знаеш ти, много хубавичко знаеш защо си дошъл именно при мене. Зер аз ти вземам някакви си двайсет и пет на стоте месечно, докато там ще ти приберат трийсет и три, че и ръка ще трябва да целуваш на Ахмака. — (Той говореше за Тодораки Д. Ахмаков, съосновател на търговското съдружество и негов касиерин през текущата година). — Ама хайде, няма да ти се сърдя, в нужда си. Пък и аз съм човек, разбирам те…

Мющерията: Ама ваша милост… господин Йосифе… Чакайте, защо ми давате… — Замълчаване, звън на монети. — Аз подписах за пет хиляди, а тук са…

Йосиф: Хиляда двеста и петдесет, точно така. Ами че ти не знаеш ли бе, човек, че лихвата се удържа предварително? Не си ли живял досега по бялата земя или си паднал от небето?

Мющерията: Но как тъй само хиляда двеста и петдесет гроша, господин Йосифе? Че това е… това е… едно кръгло нищо е това…

Йосиф: Как тъй ли? Хайде пък да ти изясня. Колко поиска ти?

Мющерията: Пет хиляди гроша — толкоз ми е борчът към ходжата.

Йосиф: За колко време ги искаш?

Мющерията: За три месеца. Ще смогна, вярвам, за три месеца да ги събера.

Йосиф: Добре, гледай сега тука хесапа. За един месец двайсет и пет на стоте прави хиляда двеста и петдесет. Да, ала ти ги искаш не за един, а за три месеца. Затуй ще умножим хиляда двеста и петдесет на три. Колко прави? Три хиляди седемстотин и петдесет. Като ги приспаднем от главницата, разликата е хиляда двеста и петдесет гроша. Колкото и са в ръката ти.

Мющерията (след дълго мълчание — навярно изучава хесапа): И каква излиза тя, ваша милост? Подписвам за пет хиляди, получавам…

Йосиф: Аз не те задължавам бе, човек! Не аз тебе, а ти мене си дошъл да молиш, даже бъклица чанакчийска си ми донесъл. Ето, скъсвам задължителното, дето си ми подписал, и си прибирам паричките. Сега доволен ли си? А, виж, ти пък може да си прибереш ракията.

(„Ашколсун! — помисли на това място Евтим. — Бива си го моя Йосиф!… Прав беше той, когато…“)

Мющерията: Сакън, чакай, не прибирай парите, господин Йосифе. Ние ще да сме се разбрали погрешно. Мен ми трябват пет хиляди на ръка, за да се издължа на ходжата.

Йосиф: Абе влизам ти в положението, зер хора сме, ама… ама то ще излезе много пари, човече. — (Кратко мълчание, бащата си представи как синът му прави сметката.) — Виж, на̀ — при туй положение горницата от три хиляди седемстотин и петдесет ще трябва да я прибавим към петте хиляди на ръка. Излиза осем хиляди седемстотин и петдесет. Ще напишем задължителното така: получаваш начаса пет хиляди, а всеки месец на днешното число ще ми носиш по хиляда двеста и петдесет, което е по двайсет и пет на стоте месечно. Пък на третия месец ще ми върнеш петте хиляди заедно с последните хиляда двеста и петдесет.

Мющерията: Подиграваш ли се с мене, господин Йосифе? Че откъде ще намирам аз по хиляда двеста и петдесет на месец? Пиши тапията тъй: след три месеца да ти донеса и петте хиляди, и горницата.

Йосиф: А-а-а, да ме извиняваш, човече, ама туй става вече бая пари. Че ти ако речеш да ме измамиш, аз ще трябва да спусна кепенците бе!… Ще ме прощаваш, ама такваз голяма опасност не се плаща с двайсет и пет на стоте. Ще трябва да сметнем колкото в „Търговското“ — по трийсет и три. А това значи, че щом искаш пет хиляди на ръка за три месеца, ще подпишеш за десет хиляди. И каква сигурност ще ми дадеш срещу тях?

Мющерията (след шумна въздишка): Имам дванайсет дюлюма лозя. Хубави лозя, на припек над селото. Пиши тях към другото. — (И докато се чува дращене на перото по хартията): — Абе то, дай боже, да дойде по-скоро голямата сватба, тогаз ще се наплатя аз и на Дели Мехмедчето, дето заплашва с клане челядта ми, и на ходжата, който пък ми одра кожата с борчовете…

Йосиф (сепнато): За каква голяма сватба говориш, човече?

Мющерията: Ей такава, алена. Сега я стягат сватовете, ваша милост, а тя комай няма да закъснее. И тогаз ще се разбере кой кум, кой сват… Хайде, хайде, не се прави, че не знаеш, господин Йосифе, ти също си от българско семе раждан и от българско мляко бозал…

Йосиф не каза нищо повече, чу се пак дращене на перо и звън на сребърни монети, последвано от захлопване на желязната ракла — той бе прибрал подписаната полица. Като изпрати мющерията си до началото на стълбището, той постоя замислено с ръце в джобовете на панталоните (напоследък по подобие на даскалите също и Йосиф бе започнал да носи алафранга дрехи), пък хлътна в одаята.

— А, ти тука ли си бил! — каза на баща си. — Я подай канчето, зер и аз усещам потреба… Или остави, ще опитаме оная, чанакчийската. — Излезе за малко и се върна, като ходешком надигаше плоска бъклица от черешово дърво. — Чу ли това за сватбата?

— Чух — късо отговори бащата и протегна ръка за бъклицата, той също искаше да опита чанакчийската.

— И какво? Само толкоз ли ще кажеш?

— Ба, мога и друго да кажа. Например мога като тоя кьойлия да ти река да не се правиш, че не знаеш. Бъди рахат, знае го и пашата на казак-алая.

— Какво стана там?

Бащата отпи още една глътка и му разказа.

— Чудновато ми се види един султанов паша да разсъждава по този начин — почеса се зад ухото Йосиф, — ама иначе е прав. Ако рече да стане нещо…

— … не се знае дали нашите панти ще запалят чергата на султана — завърши вместо него Евтим, — ама за нашата черга можеш да го имаш за сигурно. И знаеш ли защо тогаз няма да се сетиш да си събираш борчовете? Защото такива като Панайот Хитов и Хаджи Димитър набързо ще са ти свалили главата от раменете. Точно както Садък паша го вещаеше. Ей това е, „ако рече да стане нещо“…

— Ами че от вас зависи дали ще стане, или не. Какви първенци сте вие, ако овреме не уловите в ръце и не озаптите простата паплач?

Каза го Йосиф, но и сам не си повярва на високопарните думи. И грижата отново затисна одаята под тежестта си.

* * *

Само една стена делеше Йоргаки чорбаджи от мястото, където четиримата свещеници извършваха опелото, дори чуваше гласовете им и хлипанията на жените, но не благоволи да отиде дотам. През цялото време седя при масата на канцеларията и залисваше ръцете и ума си с тежкия печат на общината, единствено само когато Панайот Минков произнасяше трогателната си реч (Йоргаки си каза: „Сега му е паднало да изтъкне пред простолюдието своя дар-слово“), в него се пробуди нещо като любопитство, та той отиде до прозореца да погледа множеството и разпенявилия се оратор. Все там, в канцеларията^[3], той дочака да се отдалечи процесията, после обърна ключа и със сплетени на гърба ръце, от които висеха жълтите зърна на броеницата му, без бързане се прибра у дома си.

Първото, което го порази, когато влезе в двора, беше необикновената тишина. В катадневието тук шетаха, забързани като мравки, поне десетина ратаи и слугини, сега дворът приличаше на пустош. Само от дама се показа един измекярин, та чорбаджията веднага го повика и поиска обяснение за тази странна тишина.

— Отидоха на някакво погребение, господарю — отговори човечецът. И добави от себе си: — И синовете на господаря са там…

„Сега я втасахме! — помисли Йоргаки. — Тръгнали, хългазниците му с хългазници, да изпровождат майката на един хайдутин, дето конакът е обявил награда за главата му… — И се закани: — Много мек съм аз, ама ще обърна дебелия край, нека си го знаят!…“

Каза си това и отпрати с мръдване на пръстите измекярина, а сам остана за минутка на мястото си, загледан към къщата. В последните години, след като не я възстанови, а я издигна наново из основи подир пожара, къщата, положително една от най-хубавите в Сливен, беше неговата непрестанна гордост и неомръзваща гледка за очите му. Постоя Йоргаки чорбаджи и й се полюбува, сетне все така без бързане приближи нататък и се качи на горния кат. Вече знаеше, че синовете ги няма, но по навик надникна в стаята им. В следващата обаче завари своята тайна слабост, почти наравно с къщата — Тенинка. Дъщерята се бе сгънала като ер-голям над масата и пишеше нещо.

— Ха добър ден! — поздрави от вратата бащата. Отговорът на Стилиянка (такова беше истинското й име) го слиса — тя подскочи сепнато и скри листовете зад гърба си. Йоргаки се засмя и отиде да се отпусне на миндерчето до стената: — Що, любовно послание ли?

— Не! — отвърна тя неоправдано сухо.

— Не? — вдигна вежди чорбаджията, когото странното поведение на дъщеря му искрено забавляваше. — Какво тогава крие госпожицата зад гърба си? Може би е станала списователка? Или води тайна преписка против султана?

Ако момичето, не, момата беше изрекла каквото и да е, дори само полуприемлива лъжа, случката просто щеше да приключи от само себе си. Стилиянка обаче стисна устни и рече с предишната рязкост:

— Не желая да отговоря.

— А! — слисано възкликна бащата. А наум си каза: „Синовете се повлекли на хайдутска майка икрам да правят, тази пък мисли, че може да ми се качи на главата… Не, драга, не! Тук все още се слуша една дума и тя е моята.“ И продължи мисълта си на глас: — Самозабравяш се, Тенинке, с баща не се говори така. Помислила си обичта ми за слабост, ала си се излъгала. — И добави остро: — Дай ми веднага тези листове! — Видя, по-скоро усети колебанието й, та повтори още по-заповедно: — Дай ми ги тозчас! Не ме принуждавай да си послужа със сила!

Стилиянка се поколеба още секунда, после прекрачи до него и с дързък жест втикна листовете в ръцете му. Той хвърли поглед върху им и отначало прихна в смях:

— Охо, ние вече сме захванали да стихоплетствуваме… — Но смехът му изведнъж се пресече — дъщеря му не само преписваше, но и размножаваше проклетата бунтарска песен, която напоследък бе завладяла Сливен: „Вятър ечи, Балкан стене…“… — Той вдигна очи към нея: — Що значи това, Тенинке?

Момата храбро издържа погледа му.

— Точно което виждаш, тате. — И с ирония продължи:

Вятър ечи, Балкан стене,

сам юнак на коня

с тръба зове свойте братя…

— Стига! — вече не на шега кресна той. — Под моя покрив не разрешавам нито да се пишат, нито да се изговарят тия барутни слова. Откъде ги имаш? — Мълчание. — Е, много хубаво занятие за дъщерята на сливенския кмет, няма що да се каже. Ще ти ги запазя за чеиз…

— Нямам нужда от чеиз — все така дръзко-решително произнесе дъщерята. — Отдавна търсех случай да ти кажа, тате, че съм решила да не се омъжвам нивга. То и никой не ще ме поиска, ама и аз не желая.

За бащата тези думи бяха като удар с пестник в корема — той отдавна се тревожеше, че на̀, хубава и богата е дъщеря му, пък годините й минават, а нито сватовници са дошли за нея, нито тя отваряше дума за венчило, дори не и за някой момък, който е събудил тръпка на жена в сърцето й.

— Ново двайсе… — изпъшка — Йоргаки. — Кога твоя милост стигна до това дълбокомъдро решение?

— Откакто разбрах какво значи за людете Йоргаки чорбаджи, тате. — Стилиянка продължаваше да го гледа в очите и да не мигва. — Сигур няма да е ново за тебе, ако ти кажа, че българите в този град се страхуват от тебе повече, отколкото и от турците.

— Майната им — каза той уж безгрижно, а всъщност с пълно объркване — цялата тази случка го бе сварила неподготвен. — Пет пари не давам аз за оценката на простаците.

— Но аз давам — беше неочакваният отговор. — И смятам, че те за много неща са прави в обвиненията си.

— И затова ли?…

— Затова. Намислила съм, поне що се отнася до мене, този корен да не покара издънка.

— Глупачка, това си ти! — кресна бащата. — Ама какво съм взел и аз да те питам? Ще ти намеря мъж, ще ти купя мъж, ако трябва, и толкоз. Ама ха! Ще ме върти като синджирче около пръста си, мене, първия от първите в този град!…

— Също и тези ти думи потвърждават решението ми, тате — тихо и наглед спокойно рече тя, а Йоркаги прие думите й като плесница.

— И що? — опита се да я уязви. — Ще останеш така да те хрантутя, така ли, твоя милост?

— А, не — беше все така спокойният й отговор. — Сама ще си вадя хляба, тате. Уговороила съм се с баба хаджи Калуда да захвана да уча при нея занаят. Ще шия плащаници, хоругви, антиминси… — Да припомним, че думата е за майката на Анастас хаджи Добрев; както вече е известно на читателя, тя беше леля на Йоргаки чорбаджи. — Знаеш, че с майсторлъка си баба хаджийка печели хубави пари. Пък ако ти тежи, че ще заемам място под твоя покрив, само ми кажи — ще го освободя, това място…

Той поиска да каже само една дума, но с нея да вземе връх, все едно че ще е шамаросал дъщеря си. Обаче не я намери. И като прецени, че разговорът отдавна се изплъзваше из ръцете му, стана, излезе и с яд затръшна вратата подире си. Беше такъв удар, че мазилката край рамката се посипа по дюшемето на хаета. Погледна през рамо нататък и се сепна. Не защото бе увредил хубавата си нова къща. А за миг в изкъртената мазилка видя символ, който го изплаши: дали домът му — но не сградата, а хората в нея, семейството — не се скапваше и рушеше пред очите му, а той, уж всемогъщият, беше безсилен да спре разрухата и да го закрепи?