Цончо Родев
Бурята (82)

5.

Аз мога да се похваля, че дружината ми в онова време беше избрана, като заарска загария^[1]; а по-голямото число от тая дружина беше из Сливен и из неговите околности.

Панайот Хитов

За дружината на Панайот Хитов също и тази година — 1861-ва — не беше нито от мирните, нито от бездейните.

Случи се топла пролет, та още далеч преди Гергьовден тя вече бе излязла на шетня и на дело владееше целия Сливенски балкан. След това дружината се спусна през Бакаджиците, после удари на изток и за известно време се развъртя из Черноморието, още по-късно пообиколи Тузлука^[2], колкото да напомни за себе си. Все битки, все мъст над мъчителите, все опасности, но провидението сякаш ги закриляше, та не само не дадоха жертва, но и одраскан човек нямаха.

А като се прибраха по своите места, им се наложи да изнесат и редовно сражение. В Стралджа техни другари им се оплакаха: към Марашката река се разположили татари, село вдигнали, но не си седели мирно в селото и земята да гледат, а доходът им идел само от обири и от различни даждии, които, както им скимнело, налагали на местните люде — целият край бил пропищял от тях. Отиде Панайот войвода с дружината си, опита с мир да вразуми татарите, но те се бяха възгордели, не позволяваха и дума за съвет да им се изрече. И се дойде до битка: мъжете на цялото татарско село срещу дванайсетмината хайдути. Но не се оказа особено трудна работа — „татарите били страшливи хора“, ще ги осъди след години в спомените си Хитов; онези, дето много ги биваше да душевадствуват над беззащитните селяни, се оказаха съвсем калпави в истинския бой — дадоха шестнайсет мъртви и десетина ранени, а останалите се разбягаха, а сетне сметнаха за разумно да разтурят селото си и да се изметат някъде на юг.

Все по това време бяха и онези три дни, за които дружината после си спомняше като за „дните на големия бяс“. Известиха им верни хора, че турче някакво, разглезен бейски син от Бухали^[3], извършило най-долна мръсотия — с аркадашите си ударил на една българска сватба и обезчестил невестата там, посред сватбата и пред очите на жениха и роднините. Погнаха го хайдутите, но то усетило навреме какво го чака, та вдигнало праха по пътя към Цариград. И тогава дружината изпадна в гняв, който почти не се отличаваше от побесняването — в продължение на три дни нападаха всеки срещнат турчин и у когото намереха оръжие, го пращаха в „градините на вечното обиталище“, което Мохамед е обещал на правоверните. Така загинаха до шестдесет „господари“. И тъй като в същото време дружината не закачаше онези, които поради поведението си не чувствуваха нужда да ходят въоръжени („… пуснахме ги, защото повечето из тях бяха стари и мирни хора“, ще отбележи Хитов), славата на Панайот войвода и на неговите юнаци стигна чак до небето. Те пък на края на лятото се погрижиха да я разнесат до Карлово на запад и отново до Едирне на юг…

Нека обаче не се мисли, че „шетнята“ на дружината беше низ само от лесни набези и юнашки победи — момците си имаха и своите неуспехи. Такава беше например разпрата им с известния по това време разбойник, познат като Дели Мехмедчето, и неговата шайка. Първия път се удариха в Чанакчий, неговото село. Дружината се бе разположила на едно от сигурните си средногорски скривалища край Крива круша^[4] и когато отколешният им ятак Генчо Сивов от селото дойде да им донесе храна, доведе със себе си и друг техен приятел — Михал от Челтакчий^[5]. „Зачудих се какво прави Михал тука — ще пише по-късно Панайот Хитов. — Той започна да ми обяснява, че го пратили от село да ни извести, че вече не можело да се живее от онзи злодеец Дели Мехмедчето. Всичко обърнал на зло. Сега пък довел в селото една турска чета разбойници (б.а. — били са осем души опитни главорези), праща всеки ден при овчарите да му носят агнета и всичко, каквото трябва за ядене, храни разбойниците в дома си. Кара по-богатите българи от околните села да му пращат пари, че инак щял да ги изгори.“

Обеща тогаз Панайот войвода да въздаде казън над Дели Мехмедчето, но не успя да удържи думата си — през нощта, когато го обсади в Челтакчий, ония го усетиха, залостиха се в една къща като в крепост и макар да дадоха една жертва, отблъснаха дружината. По̀ към есента му устроиха засада на пътя от Чанакчий към Ени Заара, в онази долчинка, която слиза от Курт кая към Тунджа. И уж всичко беше много точно замислено, но в решителния момент пушката на Панайот не хвана, докато Делимехмедчовата гръмна, и то само от пет-шест разкрача, та куршумът й опали лявата страна на войводата край окото.

Ето как имаше и такива случаи, дето не винаги щастието беше на страната на дружината.

Есента опърли зеленината на Стара планина. Панайот войвода върна момците си по сигурните им места над Глушник и Калояново — имаше още време до зимуване, но всички усещаха натрупаната умора, не криеха, че имат нужда от малко почивка. През тези дни дойде при тях другарят им Бойчо от Калояново и им донесе вест: сливналията хаджи Стефан Копринджи Минчоолу настоятелно искал да ги види. Почти всички в дружината познаваха Стефана, Найден им бе разправял, че именно той е бил определен за байрактар на сливенската дружина, а сетне, след онази престрелка със заптиетата, пак хаджи Стефан извел и спасил водителя на въстанието хаджи Ставри. И затова без страх дадоха съгласието си за тази среща.

Няколко дни по-късно Бойчо доведе хаджи Стефан и всички, хайдути и гости, насядаха край ланшната колиба в Рамадана. Оказа се, че хаджи Стефан не е търсел срещата току-тъй — той носеше цяла торба вести, коя от коя по-важни. Разказа им за трескавата подготовка в Сливен за бунт — същия, който не сполучи миналата година, но за догодина можел да се смята за сигурен. И от името на сливенските бунтари хаджи Стефан дошъл да пита дали могат разчита на войводата да оглави българската войска (тази дума употреби той — българската войска — и тя не убегна от вниманието на хайдутите) в утрешните кървави битки.

— Аз вече веднъж дадох думата си — обидчиво рече войводата, — а Панайот Хитов не е човекът, дето да се отмята като фурнаджийска лопата.

— Знаем го, бай Панайоте, но въпреки това решихме да те попитаме. Защото няма шега, кръв ще се лее на потоци за милата ни свобода. Нали знаете, че и в Сръбско се готвят да си изпитат силите срещу турчина…

— Какво, какво? — обади се на това място Хаджи Димитър. За дружината вестите от Сърбия бяха наистина новост.

— Туй и във вестниците го имаше — намеси се и Бойчо. — За догодина миришело на война между сърбите и гаджалите. От туй по-сгодно време за въстание — здраве!

— И разправят, в Белград господин Раковски вече събирал юнаци за бъдещата войска, която наред със сърбите ще бие гаджалина — добави хаджи Стефан Копринджи Минчоолу. — Войводата дядо Ильо побързал да мине с момчетата си оттатък и се намирал под знамето на върховния ни началник. Ние също, неколцина сливналии, поемаме тия дни нататък.

— Кои сте вие, неколцината? — попита Найден Силдаров.

Хаджи Стефан започна със своето име, сетне изреди още седем-осем. От тях хайдутите знаеха само Никола Бората, учителя от основното училище, другите им бяха непознати.

— За да замажем очите на властта, ще ударим на север чак до Браила, пък оттам ще хванем по Дунава накъм Белград^[6].

Поприказваха още малко, обсъдиха и огледаха от всички страни вълнуващите вести, донесени от хаджи Стефан, пък накрая опънаха на посърналата трева хайдушка трапеза. Бойчо бе донесъл и стомна вино, та се почерпиха — войводата, макар че не пиеше и не допущаше пиене в дружината, този път по изключение разреши да се почерпят: нека да бъдело на добър час към народната свобода, каза. Разприказваха се и за друго, развеселиха се. Единствен само Найден остана някак си чужд от общото веселие. Той седеше умислен по-настрана, почти не посягаше към гозбата и калояновското вино. По-нататък, когато разговорът се разпиля на отделни групички, той побутна Панайот Хитов и му показа с очи, че иска да поговорят насаме. Те се измъкнаха незабележимо от трапезата и след малко седяха един до друг в шубраците, които ограждаха Рамадана.

— Залагам калпак алтъни срещу едни пукнат грош — започна Панайот, — че мога от пръв път да позная какво ще ми речеш ей-сегичка.

— Отказвам облога, войводо — поклати глава Найден. В този момент повече от всеки друг път имаше ръбатите Силдаровски черти. Лицето му изглеждаше някак опънато и от това старият белег от пожара още по-ясно личеше върху него, а есенното небе се отразяваше в очите му, та те от виолетови бяха станали почти съвсем сиви. — Онуй, дето напира в мене да ти го кажа, не е тодоровдевска кушия и затуй не търпи залози. То е толкоз голямо, че…

— Добре, добре, пошегувах се. — Панайот Хитов позасука големите си мустаци. — Режи направо…

— Искам да ме освободиш от клетвата. И да тръгна с Хаджи Стефан и Никола Бората, войник да се пиша във войската на Раковски.

Другият го изгледа, после прихна в смях:

— Щях да ти взема гроша — каза, — сигурен бях, че точно това си намислил. — Той обърна пак на сериозно. — Слушай, Найдене, аз от баща ти съм получил светото кръщение, познавам на джинса ви и кръвта, и майчиното мляко, и онова, дето се рои под калпаците ви, та не мога се излъга.

— Хайде да оставим джинса, войводо, и да речеш, нещо за молбата ми.

— Първо искам да те запитам нещо. Чуваш хаджи Стефан — също и насам догодина ще летят куршуми, а не шекеросани лешници. И знамето на свободата ще се издигне най-напред по тези балкани — това ти сам си ми го казвал, като научено направо от устата на хаджи Ставри Койноолу. Малко ли ти се вижда?

— Не ми се вижда малко, но сърцето ме тегли към Сърбия. Като чух думите „войска“ и „войници“, просто премалях от нетърпение…

— Я слушай, я слушай! — прекъсна го войводата. — Тази песен, дето нашите учат сега от устата на Стефан, май не съм я чувал още!…

Заслушаха се. Над юнашката трапеза се носеше „Вятър ечи, Балкан стене…“.

— Тази тръба е за мене, войводо — върна го към разговора Найден. — И това „всички на оръжие!“ е също за мене.

Панайот Хитов отново го изгледа умислено, после кимна:

— Нека бъде твоето, Найдене. Освобождавам те от клетвата ти и можеш още сега да се уговориш с хаджи Стефан как да се присъединиш към него и другите. — Кратко замълчаване. — И да ти кажа право… Не се сърди, ама дружината няма бог знае колко да загуби от заминаването ти. Не си роден за хайдутин, Найдене. Не казвам, че не си юнак в боя, не. Само че истинският хайдутин хем отмъщава… — хем не е безразличен към… — Той направи едно характерно движение с пръстите си. — А по тази част тебе хич те няма, драги. Може би наистина си роден за войник, а не за хайдутин. Ще се сбогуваш ли с вашите в Сливен?

— Предпочитам да не им се обаждам — така тате и брат ми могат честно да заявяват, че нито са ме чули, нито са ме видели. И да не ми носят те греховете. Само ще помоля хаджи Стефан да ги извести, че съм поел надалече. Зер ако стигне до ушите им, че не съм вече в дружината, майка ми да не смята, че орлите кълват тялото ми някъде по чукарите.

— Да бъде твоето — повтори предишните си думи войводата. После се върнаха при дружината и той съобщи на всички решението на Найден. И пожела: — Нека и нему бъде на добър час под знамето на нашия предводител Георги Раковски!

Найден уговори всичко с хаджи Стефан Копринджи Минчоолу. И месец по-късно с тезкере, издадено на чуждо име (него, като кмет на Калояново, му го извади Бойчо), Найден Силдаров потегли да смени хайдушкия ямурлук и ятагана с униформата и сабята на кръста…^[7]