Цончо Родев
Бурята (81)

4.

Ямболе граде,

не плачи, драги,

че те оставя

учител славни —

даскал Добри…

Народна песен

Никога в дългия си живот Бяно Абаджи не бе изпълнявал по-лека „дипломатическа“ мисия — още като изрази на даскал Добри молбата на сливналии, той мигом реши и отсече: връща се в родния си град. Напусто останаха увещанията на ямболлии и готовността им да му увеличат платата на 150 лири годишно, не се полакоми и на двестата лири, предложени му от ескизаарци, и прегърна мисълта да се прибере в града под Сините камъни, макар че там щеше да получава само сто лири.

Добри Чинтулов дори не изчака края на учебната година и побърза да изпрати в Сливен семейството си — а това ще рече Анастасия и едва проходилия Петър, — той сам ги последва веднага след това, като прескочи до Ямбол само за провеждане на годишните изпити^[1]. В момента имаше свободна само една длъжност — главен учител на Клуцохорското основно училище, — но даскал Добри беше чужд на фалшивото честолюбие и я прие без никакви уговорки. Едва от началото на новата учебна година той стана — както му подобаваше по знания и извоювано име — „учител в Сливенското главно училище и надзирател и на другите училища в Сливен, Клуцохор и Ново село, както мъжките, тъй и девическите“, но и тази промяна той прие скромно и без всякакво себеизтъкване.

Повторното му завръщане в родния град се превърна в нещо като малък празник. Още първата сутрин, когато закръглената му фигура се появи в Гюрчешме и с малко клатушкаща се походка се отправи надолу през Аба пазар и Големия мост към Клуцохор, сливенци изведнъж си дадоха сметка, че тя им бе липсвала през всичките тези последни години — все едно някакъв приказен великан да е отнел на града Сините камъни и сетне да ги е върнал на мястото му. По пътя му негови бивши ученици — вече големи мъжаги — сваляха калпаци и го поздравяваха:

— Добър ден, господин учителю. Радваме се да ви видим отново!…

Майстори от дюкяните оставяха чуковете и ножиците, за да излязат навън и да му се поклонят. Даже дембелите-турци от кафенетата зарязваха недоизпитите филджани и го приветствуваха с темане и със своето „Хош гелдин, даскал Добри ефенди“^[2]… Чинтулов отговаряше на всички, спираше се да стисне ръце на познати и непознати, сипеше наляво и надясно „Добре заварил“ и „Хош булдук“, а през цялото време с нечовешка мъка се удържаше да преглъща умилението, което го задавяше…

В същото време комшийки и познати тропаха на вратата на Анастасия Желязкова — неговата Настя — и доброжелателно й предлагаха помощта си за подреждането на дома и за „завъртането на колелото“.

Добри Чинтулов беше отново в Сливен, родното пристанище, и този път — за да спусне котва завинаги…

* * *

Когато минаха месец-два и вълненията около завръщането на Чинтулов се поуталожиха, младите сметнаха, че е дошло време да го посветят в онова, което в Сливен се вършеше под повърхността, като мъртво вълнение. И като поумуваха, те решиха да потърсят отново съдействието на Бяно Абаджи: той самият не бе чужд на подмолното им родолюбиво дело, а едновременно с това поради възрастта си и разни отколешни постъпки се ползуваше от неоспоримото уважение на учителя. Бяно на свой ред им даде друг ум: вместо да разказва заговорнически на даскал Добри, нека да го заведе веднъж по скритите места, където младежта се учеше „на талим“, та думите да станат почти излишни. Споразумяха се за всичко и Никола Боров се погрижи да извести главния учител, че тогава и тогава Бяно Силдаров иска да го навести в дома му.

В уречения ден — беше една безоблачна неделя в края на септември — Бяно слезе от долапа и първо се отби до къщи да се преоблече. Изненада се: завари Яна полегнала по никое време сутринта — нещо, което през тези тридесет и няколко години, в които бяха под един покрив, не се беше случвало.

— А, нищо, нищо — успокои го тя и се надигна; след няколко дни Бяно щеше да си спомни, че Яна твърде мъчително бе станала от постелята. — Имах голямо пране изонзи ден, плувнала бях в пот, та се простудих на вятъра. Нещо даже и ме повтресе от четвъртък до вчера, ама вече се посъвзех. Само малко умора остана…

И пак по-късно Бяно щеше да прецени, че не бе обърнал особено внимание на тези думи, понеже никога не се бе случвало Яна да легне болна, та той просто не можеше да свърже мисълта си за нея с болест. Е, не ставаше дума за разни хреми, кашлици и позадраскало гърло; под „болест“ Бяно, сам пословично здрав човек, разбираше човек да бъде повален и да се залежи… както Добри Желязков например.

Следобед Бяно почука на портата на Чинтулови. Отвори му и го въведе сам Добри Чинтулов. Гостът даде на малкия Петърчо една играчка, която в последните дни бе измайсторил сам от чамово дърво, после седнаха, а Анастасия (тя беше станала по-самоуверена и по-„отворена“, но се бе запазила все така крехка, а грижите по домакинство, мъж и дете бяха удължили чертите й, та сега още повече приличаше на баща си) им поднесе чай. Бяно би предпочел, да речем, един разхладителен айран, но не го каза и се задоволи с топлата и ароматна течност.

— Не зная защо, господин Силдаров — каза му учителят, като го гледаше приветливо през очилата си, — ама като че се досещам какво ще чуя днеска от вас. Не, не, не го зная, никой не го е споделял с мене… досега. Но то се носи във въздуха, господин Силдаров, усеща се като дъх на колендро след градушка…

— Сигурно не е вярно, учителю — усмихна се насреща му гостът. — Две различия има: това не е лошата миризма на колендро, а ухание на люляк, което подсказва, че пролетта вече настъпва; или е като гукането на гълъбите през зимата, което предвещава хубаво време.

Учителят се изненада на умния му отговор, но не се издаде и продължи:

— Приемам поправката. И аз съм българин, господин Силдаров, та на онова, което се носи във въздуха, също гледам като на близка пролет и наближаващо — най-сетне! — хубаво време. Но не си правя илюзия и за другото: за да се пукне българската пролет, не може да не се мине през бури и градушки.

Бяно Абаджи остави чашката си на кръглата масичка и спря продължителен поглед върху домакина. В последните години не само косата, но и веждите му бяха силно побелели, та сега напомняха на ония снежни възглавници, които зиме надвисват от покривите.

— Не ме разбирайте погрешно — продължи Чинтулов. — Споменаването на бурите и градушките не беше белег на страх. Аз не съм храбрец по натура, но заедно с другите българи не се отказвам да нося кръста на България. Дошло е време да станем всички…

— Не съм на този акъл — поклати глава гостът. — Вие, учителю, трябва да знаете, но да не се замесвате. — Секунда колебание и после: — Един Добри Чинтулов — впрочем както и аз също — не струва много с ятаган в ръка, но той е безкрайно полезен със самото си съществуване.

— Впрочем както и вие също — сериозно допълни учителят.

— Има голяма разлика. Защото аз, долапчия някакъв, нямам нито вашия ум, нито перото ви.

— Но имате онази трезва мъдрост, към която младите с ятаган в ръка инстинктивно се обръщат, преди да сторят решителна крачка.

Разговорът избиваше настрана, което на Бяно не се искаше. И той сметна за необходимо отново да го върне, където трябва:

— Веднъж присъствувах на един урок по химия на Никола Михайловски — каза някак без връзка. — Той надълго и нашироко обясняваше нещо и при това майсторски го обясняваше, ала нито аз, нито школниците разбирахме работата. Сетне обаче той взе разните там стъкленици, химически вещества и прочие, направи го пред очите ни и всичко се изясни веднага. Щяхме да го разберем даже и да не беше обяснявал предварително.

— И защо казвате това, господин Силдаров?

— Защото искам да излезем да се поразходим, господин учителю. Но да си сложите по-удобни обуща — ще ми се да ви изведа нагоре, например към Селищкия боаз. Стъклениците и химическите вещества сега са там. И както мене, останалото вие сам ще разберете и без думи.

Сега на свой ред Добри Чинтулов го изгледа продължително, пък стана и потърси из шкафовете онези здрави и подковани с гвоздеи обуща, с които бе пътувал на връщане от Русия.

* * *

Някъде над Свети Тодоровото аязмо превалиха една обла височина и краката на Добри Чинтулов сякаш се сраснаха със земята. Той потърка очи. Не, не сънуваше — на неголямата поляна пред него се намираха осемдесетина момци, разделени в четири стройни групички, и с такива криваци в ръце, които много ясно издаваха какво оръжие трябваше да наподобят. Те стояха „на коляно“ и се „прицелваха“ през криваците. По-настрана от тях, единствен прав от всичките, беше великанът-учител Анастас хаджи Добрев и с юнашки глас заповядваше:

— Първа чета — огън!…

Младежите от едната групичка „изиграха“ изстрел, после започнаха да подражават на чистене цевта и поставяне нов фишек. Чинтулов продължаваше да не вярва на очите си — тези момчета бяха в шарените си носии или в алафранга сюртуци, ала действуваха тъй сръчно и единно, както той бе виждал само солдатите по плацовете на Одеса.

— Втора чета — огън!… — продължи да командува хаджи Добрев. — Трета чета… Четвърта чета…

Какво ставаше с Добри Чинтулов? Беше уж спокоен есенен ден, пък ушите му се изпълниха със свистене. Вятър ли излезе изведнъж? Или туй беше залп от куршуми, по някакво чудо изтръгнал се от тоягите на младежите и изпищял край главата му? Не, не беше това нито свистене, нито писък на куршуми — екот огласяше околността…

В това време Гарибалди премина на друг урок:

— Сега внимавайте всички! — извика. — Щом река „напред“, и всички на юруш ще връхлетим на срещния изкоп. Защото българският юнак знае само да напада, не и да отстъпва. — Пое дъх и гласът му отекна навред от Мариино градище надясно до Узунбаир наляво: — Юнаци, всички на оръжие! Да живей България!… Напред!…

Отговори му общ вик „да живей!“, който сякаш разлюля планината, после осемдесет чифта крака се раздвижиха и момците с див устрем, сякаш наистина имаха насреща си врагове, литнаха напред. Бяха толкова възторжени и толкова красиво-страшни, че Балканът просто изстена под стъпките им.

— Вятър ечи, Балкан стене… — прошепна на себе си Чинтулов, без да сваля очи от невероятната картина пред себе си. И повтори: — Вятър ечи, Балкан стене…

Талимът на младите мъже продължи. Изпитваха те силите си в надбягвания, в хвърляне на тежък камък, в прескачане на шубраци… Учителят ги гледаше и слушаше, а в себе си чуваше съвсем други гласове и звуци, които някак си веднага се сливаха с думите:

— Вятър ечи, Балкан стене… Всички на оръжие…

Когато попривършиха упражненията, момците наизвадиха няколко отнапред опечени агнета, измъкнаха от студената Селищка река и бъклици вино и скоро на поляната се образува дълга трапеза, над която се разнесе и познатата юнашка песен:

Кукувица кука

на зелена бука.

Мойто сърце пука

за Стара планина.

Войници се пишат

на войнишко село,

ази ще се пиша

на Стара планина…

Докато още нагласяха трапезата и в песента бяха стигнали само до войнишкото село, Анастас хаджи Добрев се отдели от групата, приближи до главния учител, поздрави го с дълбоко уважение и го покани да сподели закуската „на възродената българска юначна войска“.

— Не, не! — отвърна сепнато Чинтулов. — Не! Аз трябва… Да, аз трябва тозчас да сляза в града… — Той се извърна, но все пак свари да каже през рамо: — Нека не се обиждат юнаците, но аз имам важна, много важна работа… — и хукна надолу с невероятна за пълнотата му бързина.

— Уплаши ли се? — запитат се гласно хаджи Добрев, докато двамата с Бяно го проследяваха с очи. — Не, не може да се е уплашил. Човек, който е могъл да съчини „Стани, стани, юнак балкански…“, няма да се уплаши от един час сред същите тези балкански юнаци…

А всъщност Добри Чинтулов се бе уплашил. Но този беше друг страх, не онзи, за който размишляваше Гарибалди — него го достраша, че може да пропусне, да се размине с думите и звуците, които напираха от сърцето му. Той на един дъх измина пътя до Гюрчешме, рече нещо неопределено и неразбираемо на Настя — то трябваше да означава, че не иска да го безпокоят — и се затвори в килията си.

Залости вратата, облегна се на стената и затвори очи. Пред вътрешния му поглед се появи картината от Селищкия боаз.

— Вятър ечи, Балкан стене…

Не, те не бяха осемдесет души, поне половината все негови бивши ученици. И не тичаха към някакъв си ров. Те бяха едно цяло, исполин някакъв, който летеше над Стара планина на крилат кон и с могъщ зов приканваше роба: „Всички на оръжие!…“

Учителят грабна първия лист, който попадна в ръцете му, натопи перото и написа бързо:

Вятър ечи, Балкан стене,

сам юнак на коня

с тръба зове свойте братя:

всички на оръжие!

Погледа втренчено тези десетина думи, повтори ги на глас. И в ушите му — все едно хор на хиляди камбани — отекнаха онези звуци, които той бе доловил горе, пред гледката на възкръсналата из пепелищата мощна българска войска. С треперещи от възбуда пръсти извади цигулката, дръпна лъка по струните и запя на глас заедно с тях:

Вятър ечи, Балкан стене,

сам юнак на коня

с тръба зове свойте братя:

всички на оръжие!

Какво беше казал той на Бяно Абаджи? „Дошло е време да станем всички…“ Да, времето наистина бе дошло и той, Добри Чинтулов, потомък на неустрашими балканджии с юнашки сърца, ще стане заедно с другите и ще тръгне срещу робията и тиранството. „Дошло е време…“ Учителят се заслуша в онова, което му нашепваше сърцето, натопи отново перото и написа на един дъх:

Дойде време, ставайте,

от сън се събуждайте,

доста робство и тиранство —

всички на оръжие!

 

Който носи мъжко сърце

и българско име,

да препаше тънка сабя,

знаме да развие!

… Само дни след това над Сливен се носеше една-единствена песен: „Вятър ечи, Балкан стене…“. Нямаше да мине много и тя щеше да призове „всички на оръжие“, всеки, „който носи мъжко сърце и българско име“ по четирите краища на поробеното отечество…^[3]