Цончо Родев
Бурята (78)

1.

Сами не разбраха как стана това, че изведнъж се видяха като същински тулумбаджии (както казваха тогава на пожарникарите): случваше се до три пъти на неделята да ги викат познати и непознати, чувани и нечувани на помощ — тук турчин озлочестил девойка или млада невеста, там бей някакъв уж събирал юшура, пък измитал до шушка хамбарите, на трето място шайка читаци завардвали друмищата и обирали до голо злополучните мирни пътници… И дружината не само не оставаше без работа, ами, както е думата, се разкъсваше на четири да помага на нещастните българи. Така от помощ на помощ и от битка на битка (че потери и засади — колкото искаш!) дружината за лятото и есента два пъти обиколи всички югоизточни български земи — извървяха пътеките на Стара планина до Чалъкавашко и Шуменско, сетне през Айтоско и русокастренската гора Папазлъка се спуснаха на юг и обходиха Хасекията^[1], като влязоха и отвъд Странджа, пошетаха здраво чак докъм Виза, Люле Бургас и Къркклисе. Още по-късно много работа им се отвори към Одринско, че татък май отдавна не бяха „работили“ народни отмъстители, оттам по Тунджа стигнаха нагоре до Бакаджиците, където вече им бе по-леко, защото Ямболският край им беше познат, пък и в дружината имаше двама местни люде — Дядо Желю и Никола Мавродиев. Е, на есента бяха изпосталели от ходене и недоспиване, ала затова пък не само не бяха дали никаква жертва, но усещаха душите си пълни от доволство и от хорска признателност. Не липсваха и весели спомени, които да подсладят вѐчерите им край огъня. Особено две от случките най ги докарваха на смях. Едната беше в шуменското село Еникьой^[2], където издебнаха, когато всички мъже вечерта се бяха събрали на молитва в джамията, навързаха ги един за друг и ги изведоха в гората, а сетне за откуп получиха богата и пребогата храна. Още повече ги радваше споменът от онази потеря в Едирненско^[3], с която се бяха ударили над селото Дервиш могила. Арнаутите — защото потерята бе съставена само от арнаути — ги преследваше със стръв и с бърз и лек ход, какъвто хайдутите не бяха виждали от турци. Не ги спираха и куршумите дори когато успяха да ранят двамина от тях. Нещо повече — един от преследвачите, който вървеше далеч пред другите, след всеки изстрел на бегълците се извръщаше, надупваше им се и се плесваше с ръка отзад. Шест или седем пъти му хвърлиха куршум хайдутите, а той все им отвръщаше с тази подигравка. Тогава прекипя на войводата и остави скритом зад един камък Стоян Жеравналията — той имаше верен прицел и точна пушка с куршум колкото овнешко око. Подмамиха с още един-два гърмежа арнаутина и когато той вече по-наблизо отново им показа дирника си, чу се изстрел като от топ — такъв глас имаше Стояновото шишане — и оня се просна по очи. Сетне им разправяха, че куршумът на Стоян го ударил отзад, минал по цялата дължина на тялото му и заседнал чак около гръцмуля.

Тъй преминаха лятото и есента за дружината; момчетата не знаеха, но славата им се бе ширнала дотолкова, че започнаха да ги равнят с дружините на вехтите войводи на Димитър Калъчлията и Пею, че и на още по-старите Алтънлъ̀ Стоян, Кара Танас и Генчо Къргов… Когато гората оголя и юнаците захванаха да се събуждат сутрин с вкочанени гърбове, Панайот Хитов прецени, че е време да поговори с тях за близкото бъдеще.

— Е, мои братя — започна той, като ги събра веднъж около себе си, — вие ме избрахте за войвода, но аз нямам намерение идущата зима да ви водя във Влашко.

— А! — възкликна Никола Мавродиев. — Туй пък как го измисли, войводо?

— Ей така, измислих го. Защото и аз ходих веднъж във Влашко и видях тамошния живот. За хора като нас той не струва. — И Панайот заговори с бичуващи думи за слободията от другата страна на Дунава, за разпуснатия живот, който не само изпразва кесиите на юнаците, ами и ги прави „жертва на жени из публични места и по доктори“, та те вече „не могат да бъдат тъй способни да прескачат старопланинските високи върхове“. — Затова — завърши той — решил съм да зимуваме тук, в пазвите на вярната Стара планина.

Мнозина се заколебаха: едни, защото ги теглеше именно слободията по Влашко, други — от страх пред студовете и снеговете.

— Който ще ходи с мене — каза в допълнение войводата, — то ще се покорява на моята заповед. А кой не иска — свободен е да върви отсега накъдето ще.

Къде по съвест, къде по разум, но всички възражения пресекнаха след тези думи, цялата дружина едногласно потвърди, че ще остане с войводата си.

— Добре — просто заключи Панайот и оправи къделите на мустаците си. — Дорде времето позволява, ние ще си вършим дълга, а за сетне оставете аз да бера кахъра за всички. Ние със Стоян вече сме хванали колая на зимувката в Балкана. А сега затягайте вървите и — на път!

— На път! — скочи пръв на крака Найден Силдаров. Другите също се поразмърдаха, а Никола Аджема попита:

— Накъде, по кой друм, бай Панайоте?

— Дошъл е ред да издърпаме ушите на един нерязан турчин, момчета. И то далече долу, в равнината. Дойде ми хабер чак от Акбунар^[4]. Разпасал си е там пояса някой си Въльо Чорбаджи, лош и алчен за десетмина турци бил, казват. Няма как, ще трябва да го турим в пътя…

Туриха го в пътя и доколкото се чуваше по-късно, реченият Въльо чорбаджи бил имал нататък „менгиш на ухото“. А когато се прибираха нагоре към Балкана, пресрещна ги зимата — завариха Тунджа замръзнала, а от северозапад в лицата им биеха все още редки, но остри като игли снежинки. Въпреки лошото време, войводата реши да направят един широк завой през планината, за да поприкрият следите си. И случи се, че именно тази наглед не чак толкоз наложителна обиколка им донесе още един спомен, и то от най-майтапските.

Бяха от горната страна на Ичеренския път, някъде между двата Джендема, когато чуха песен. Заслушаха се. Няколко дрезгави гласове пееха, че се късаха:

Затъкала ми е Драгана,

тънинко дари месали,

със копринени кенари,

ем ги е тъкала, плакала,

ем е годена ходила

година и половина…

— Абе какви са тия веселяци? — попита се гласно Дядо Желю. — Че е северняшка песента, туй се разбира и от два сахатя път. Ама що за северняци ще да са, че песента им нещо на маане избива?

— И каква ще е тази им веселба по никое време и на никое място? — каза на свой ред Стоян Папазов.

— Какво пък — посви яките си рамене войводата, — щом толкоз ви човърка отвътре, хайде да слезем да ги попитаме.

Смъкнаха се по преки пътеки и точно когато певците бяха стигнали до

Драгана дума мама си:

— Мар мамо, мар стара мамо…

дружината ги видя. Бяха около половин дузина конници, по бозавите дрехи и дебелите навуща отдалече се познаваше, че са из Добруджа. Момчетата даже не им дадоха време да се уплашат като хората. Наскочиха от двете страни, хванаха конете им за поводите и тъй като бяха в турски дрехи, извикаха заплашително:

— Дуур!… Теслим ол!…^[5]

А онези, вместо да си напълнят потурите от страх, се ухилиха от ухо до ухо:

— Холан, кардашлар — рекоха на чист турски, — живи и здрави да сте! Сега, като ви срещнахме, няма защо да си кълчим езиците с тази, Драганината…

— Ама чакайте бре — облещи се насреща им Аджема! — Вие що за птици сте?

— Правоверни и ревностни в Пророка — беше неочакваният отговор. — Тръгнали сме по търговия към Стамбул и — иншаллах!^[6] — даже до Измир и Адана.

— А тези гяурски дрехи по вас?

— Холан, кардашлар — повториха онези, — научихме, че тъдява върлувал Панайот Хитюв войвода с дружината си. И намислихме с дрехите и Драганината да го надхитрим…

Дружината се разсмя така, че момците чак се превиваха на две. Само един Хаджи Димитър що-годе можа да посъбере устата си:

— Не можах да ви разбера, кардашлар — рече им, — пеете, защото искате да срещнете тоя Панайот Хитюв или…

— Не думай бре! — прекъсна го единият и се огледа уплашено наоколо. — Кой правоверен иска да срещне Хитюв войвода?…

— А нещо повече казаха ли ви за него? — продължи по същия начин Хаджията. — Бял ли е, черен ли е, какъв е?

— А, дребен бил на бой, ама на мустак…

— От този моя по-голям или по-малък мустак? — изстъпи се напред войводата. И изведнъж продължи на български: — Зер да знаете, много съм докачлив на мустаци.

Турците се облещиха и си глътнаха езиците; ако можеше да се вярва на този зевзек Божил Бахов, бил подушил, че в тази секунда те били свършили и онази работа в потурите…

— Ха сега разтоварете кемерите, кардашлар — продължи Панайот, — пък в замяна аз ще ви обещая, че оттук чак до Цариград, никой няма да ви докосне и с пръст. Пък рече ли да ви докосне, вие само му кажете, че ще си има работа с мене, Панайот Хитов войвода.

Злополучните хитреци се смъкнаха от седлата и побелели като снега, който прехвъркваше наоколо, удариха на молба — вземе ли им всичко Хитюв войвода, по-добре и главите да им вземе, зер иначе щели голи като тояги да останат и на децата си хляб да не могат да дадат. Започна се един сочен пазарлък — със сълзи от едната страна и с майтапи до бога от другата — и накрая хайдутите склониха да им вземат само половината от съдържанието на натъпканите до спукване кесии. И ги изпратиха по живо, по здраво на юг, като им пожелаха друг път по-вярно, а не като маане да пеят Драганината…

След тази весела случка дружината се спусна към Матейския балкан и в една скрита местност, наречена Рамадана, която само малцина козари знаеха, си направиха прилична колиба. След това продължиха надолу и в една непрогледна нощ неусетно се намъкнаха в дома на верния си ятак Паскал от Глушник. Тук момците си поотпочинаха, изпраха се и изпощиха, а като се посвестиха малко, известиха друг свой ятак — Бойчо от Калояново^[7] — да отиде в Сливен, да накупи колкото може повече храна и да извика поп Юрдан в дома си в Калояново, за да ги причасти.

Както го крояха, така и стана. От Глушник все тъй скрито отидоха в Калояново и се разположиха „като паши“ в плевника на Бойчо. Хванал беше лют студ с виелица, но и поп Юрдан устоя на своето — дойде и не само ги причасти, но и им разказа разни новини от Сливен. Особено много им наговори за въстанието, което пропадна пролетес (за това дружината знаеше от Найден), новото беше, че сливенските юнаци не са се отказали от него, продължават да се готвят, учат се на талим и купуват оръжие и джепане (пушките били у дядо попови, скрити под плочата на барата в двора — обясни той простичко на това място) и чакат да дойде вест да развеят знамето в Балкана.

— И разчитат на вас, хей — каза поп Юрдан, като вдигна предупредително пръст. — Сега начело на юнаците е Гарибалди — (нека припомним, че това беше прякорът на Анастас хаджи Добрев), — ама настане ли време да се ударят тираните, надеят се вие да ги водите като най-опитни.

Панайот Хитов го увери, че те не се отказват от отечестволюбивия си дълг и мушна в ръката му десет алтъна за труда, който си бе сторил да дойде до Калояново през вихрушките. За разлика от предишния път, поп Юрдан не отказа парите. И веднага обясни: не за себе си ги взема, а за момците, които сега и ризите си продават, за да съберат пари, и накупят пушки, барут и калъчи.

Когато свещеникът-хайдутин пое отново към града, Панайот вдигна момчетата да се приберат в Балкана. Разпределиха товарите храна, накупена от верния Бойчо, метнаха ги на раменете — кой чувал брашно, кой месо, кой тулум сирене — и потеглиха. Тъй като наближаваше Рождество, войводата склони по изключение да вземат и един мех вино от бялото, калоянското, трябва да имаше до 35 оки^[8], него го вдигна на плещите си Хаджи Димитър. Докато бяха в равното, още се вървеше — е, духаше яко, ама все пак няма баир, няма свличане и пързаляне. Хванаха ли обаче нагоре покрай Калоянската река — мъка и половина: сняг, хлъзгаво, трудно ще се удържиш и с празни ръце, камо ли с товар отгоре. Най-зле от всички беше Хаджията — виното се люшка наляво-надясно из меха, повлича го, прави го дваж по-несигурен в стъпките. След като се нагледа и насмя на мъките му, Панайот му рече:

— Стига си се трепал бе. Хвърли тоз тулум и си върви рахат!

Хаджи Димитър спря, внимателно се извърна посред хлъзгавото и изпод вечно свъсените му вежди лъснаха зеленикавите очи:

— Да го хвърля, думаш, а? Че да ми се смеят сетне другарите, че не съм могъл един мех вино да изнеса? Не, бай Панайоте. Не желая никой да ме запомни да съм се огънал пред каквато и да е пречка.

И той пое пак нагоре. Панайот Хитов замислено го изгледа откъм гърба — имаше в тези думи нещо, което значеше много. Във всеки случай много повече от бялото калоянско вино…

Не след дълго стигнаха до колибата.

Зимуването на дружината започваше^[9].