Цончо Родев
Бурята (75)

11.

… И пак беше настанало времето на прочутия сливенски панаир…

* * *

Имаше още много време до заник — през юни пътят на слънцето по небето е дълъг, — когато двамата приятели излязоха от училището. Примижавайки от светлината, Никола Боров хлъзна поглед от Хамам баир наляво до Гаговец и Кутелка надясно, протегна се така, че костите му изпукаха, и въздъхна със съжаление:

— Ех, дявол да го вземе!… Както се е лъснало това време, за юнаци в Балкана и подвизи е, не за превиване гръб над тетрадките. Чувствувам се така, като че празна крина нося на раменете си, не даскалска глава…

— Хайде тогаз да те разходя по панаира — предложи му Анастас хаджи Добрев. — Ако не друго, обещавам ти довечера премъдрата ти даскалска глава да е пълна с гюрултия и наддумвания на всички езици, все едно че си бил на вавилонското стълпотворение.

Те тръгнаха надолу. И още далеч преди Аба пазар обещанието на Анастас започна да се сбъдва: попаднаха сякаш не в човешко множество, а в истински въртоп. Пълноводната река от възбудени и шумящи хора ги подхвана, притисна ги в себе си и ги понесе нататък. Когато някакъв селянин с катъра си (носеше човечецът няколко вързопа „жива вълна“ за продан) мина помежду им и ги раздели, двамата трябваше да положат доста усилия, за да се съберат отново.

— Да си определим едно място за среща — изкрещя Анастас в ухото на неразделния си приятел. — Изгубим ли се в тази навалица, да знаем къде да се съберем отново.

— Няма нужда — отговори му по същия начин Бората. — Ти само се изправи сред гмежта и остани неподвижно, аз, като се повдигна на пръсти, все ще зърна къде стърчи един маяк в това море от хора.

Той щеше да продължи задявката си, но не успя — търговец на непознат език (сетне се разбра, че бил австрийски евреин) ги задърпа към сергията си да им показва топчета от фин вълнен плат на квадрати. Веднага след това попаднаха на каракачани, които зорлан ги накараха да опитат прясното сирене от тулуми… на равнинци с делвички мед и восък… на караабаджии из Анадола, залисани в пазарлък за един внушителен топ местна аба… на един хитрец-влах, който държеше на всяка цена да им продаде по бурканче „мехлем, дето лекува всякакви болести“… на родопчани с разкошни сиво-кафеникави халища… на селяни от Разградско и Ескиджумайско с такива губери, цветовете на които просто грабваха очите… В гъмжилото, макар и нарядко, не липсваха и познати. На едно място например буквално връхлетяха на Боян Силдаров, бил дошъл, каза им, да нагледа как се търсеха и харчеха платовете от неговата и на ортаците му работилница. (Отидоха с него да им ги покаже. Е, те не можеха да делят мегдан нито със сукното на Добри-Желязковата фабрика — сливналии упорито я наричаха само така, — нито с европейските платове, но личеше, че им трябва още само една крачка, за да се изравнят с тях. А иначе се харчеха и сега „като топъл хляб“, понеже новите „фабрикаджии“ удряха съперниците в цената.)

Малко по-късно, когато спряха да изпият по един топъл салеп („пари гърло, вади кашлица“, както го хвалеше салепчията албанец), Никола Боров изпъшка майтапчийски:

— Май твоето се сбъдна. От този калабалък и от крясъците главата ми пак е като шиник, ама такъв шиник дето напира отвътре да се пръсне… — Ако слушаш мене, можем и да се прибираме.

Но Анастас не го слушаше. Великан, какъвто беше, той гледаше някъде над тълпата и личеше, че е пробудено любопитството му.

— Ако тук е калабалък, там е направо калдъръм от глави — каза. — Що ли може да е? По моему даже да раздават бадева, за здравето на падишаха, баклава и шурупи, пак нямаше да се събере толкова народ. — Той зърна един момък, който бързаше нататък, и го повика. — Гунчо! Я почакай малко!

Беше онзи Илия, синът на „хаврикаджията“ Господин Токтанджиев, когото читателят може би помни като пъргаво и живо момче с лисичи щръкнали ушички, когото сливенци познаваха под прякора Гунчо. Сега острите уши пак „красяха“ главата му, но иначе бе хубавеляк младеж на двайсетина години, главен калфа в кундураджийницата на майстор хаджи Пеню. А допреди два месеца той беше и измежду най-ревностните луди глави на Сливен, които се събираха на „Краставо поле“ или нагоре по боазите да се учат „на талим“ от същия този учител Анастас хаджи Добрев, с когото пък по Нова година заедно бяха хранили дървениците в зандана.

Младежът се обърна. Засмя се широко и не само спря, но дръпна до себе си и своя спътник.

— Заповядай, господин учителю — каза. — И се запознай с този настоящ хайдутин, моя по-малък брат Стефан. Деветнайсетгодишен е само, пък вече е напълно готов за лявото хоро…^[1]

— Добре, добре — съгласи се набързо Анастас хаджи Добрев, като се ръкува с двамата. — Исках да те попитам какво става там — той показа с очи, — че се е струпал такъв народ?

— Мигар не знаеш, господин учителю? — смая се Гунчо и ушите му още повече щръкнаха. — Там са борбите. Откак има панаир в Сливен, таквиз борби не са ставали и толкова силни пехливани не са се събирали. Зер и награда като тазигодишната не е давана — една крава с телето!

— Виж ти, виж ти!… — цъкна с език Бората. — Какво ще кажеш, да отидем да хвърлим по едно око и ние, а?

— Щом си рекъл… — съгласи се без особен ентусиазъм Анастас.

Малко по-късно те бяха сред навалицата около алая. Гунчо и брат му се погрижиха да поразблъскат множеството, та двамата учители успяха да излязат по-напред. И заедно с другите се увлякоха от гледката и вълненията на състезанието.

* * *

Панаирът в Сливен датираше от незапомнени времена, а знаеше се, че пехливанските борби, които неизменно го съпровождаха, са толкова стари, колкото и той. Но Гунчо комай не беше преувеличил — ако изключим доста несигурната легенда, че някогашният аянин Тахир ага по случай раждането на първия си син определил за победителя чифт охранени волове (те били спечелени, говореше се в същото предание, от фурнаджията Злати, бъдещия войвода Злати Кокарчоолу, който подир борбите уж ги вдигнал един по един на раменете си и ги отнесъл в обора си), тази година наградата беше най-лична. Дарена беше тя не от друг, а от Мехмед Салих бей… и колкото и да е странно, каймакаминът щеше един ден да се помни главно покрай нея, а не за почти петнадесетгодишното си управление над богатия Сливен.

Мехмед Салих не минаваше за стиснат човек, макар че и щедростта трудно можеше да се постави между неговите добродетели. И ако този път се разтевекели по необичаен начин, причините бяха две. Едната, официалната, която беше шумно разтръбена, гласеше, че като голям любител на борбите и дори участник в по-млади години в не една, където бе сплитал ръце с най-прочутите пехливани на своето време, каймакаминът бе пожелал с наградата да повдигне още по-нависоко името на това ежегодно състезание, като поблазни за участие най-силните и най-опитните борци, „башовете“ от този край на царщината. Другата причина, на която беше съдено да остане заключена между стените на конака, преследваше доста по-хитри цели. На един разговор, в който участвуваха също Садък паша, Али ефенди и още неколцина по-видни турски големци от града, бе преценено, че напоследък градът им бе придобил незавидната слава на размирен и бунтарски — прекалено много шум се вдигна например около бастисването на Али ефенди преди шест месеца, сетне разкриването на подготовката за буна, стрелбите и утрепаните заптиета посред Сливен, — та трябваше с някаква голяма и пищна забава („хляб и зрелища“, бе казал на това място Садък паша, като се позоваваше на прадревния опит на римляните) да се поразсеят и мрачните мисли на хората, и лошото име на града. И докато един друг се питаха какво могат да предложат на сливналии, в разговора се намеси Халис бей, непрокопсаният братовчед на кадията — именно той измъкна от вмирисания си на шевка, папазка и кираца мозък идеята да се направят невиждани борби по панаира, които да затъмнят поразиите на разните панайотхитовци, хаджи ставревци и найденсилдаровци. Възприеха това внушение и великодушно възложиха на каймакамина подробностите по осъществяването му.

Истината изисква обаче да се каже, че ако в началото Мехмед Салих бей не изпита бог знае каква радост от възложеното му задължение, после никак не съжаляваше. Защото станаха едни борби — за чудо и приказ! Навярно само вездесъщият аллах можеше да обясни как аджеба се разпространи мълвата за кравата и телето, но на Петровден, по обичай начален ден на борбите, в Сливен се бяха събрали най-прочутите пехливани от Бургас и Мидия на изток до Карлово и Филибе на запад и от билото на Балкана на север до Одрин и Лозенград на юг. Освен познатите в каазата Рюстем Балабан от Чокоба, наричан още Рюстем Карайълан^[2] заради пословичната му гъвкавост, и Тако Пехливанина — планина човек, та го сравняваха с връх Българка, тук беше например Метин Османоглу от Чирпанско, който всъщност преживяваше само от пехливанлъка и както се говореше, хич не живеел в оскъдица. Дошли бяха още прочутият чалъмлия Джевдет от Одрин, Кайя шериф от Айтоско, чието име само издаваше каква снага беше неговата^[3], родопчанинът Билгин Юнуз, за когото се говореше, че без особено усилие връзва на възел цевта на мечкарско шишане от самоковско желязо, Таньо Буюкли от Ески Заара, дето имал повече победи в борби, отколкото косми на главата, и Коджа Севинч от Странджа, който веднъж заради един обикновен бас изтръгнал трийсетгодишен дъб с корените и го пренесъл на двеста крачки разстояние, а за по-малко известните изобщо да не говорим.

Първите два дни отидоха, за да се очисти алаят от слабаците и неопитните, които бяха помислили, че награда като Мехмед-Салиховата може да се спечели тъй, само с един гол бабаитлък; единствената изненада беше загубата на Таньо от Ески Заара, който се полъга от хърбавия вид на едно момче от село Кюприя^[4] на морето по име Ниязи, тръгна да се гевези и докато да се усети, налепи сламата от алая по плещите си. След това дойде обаче ред на истинските борби и истинските борци, в схватките на които пращяха кости и мускули. Там, когато сила и ловкост се изправяха срещу сила и ловкост, място за майтапи вече нямаше. Например одринлията Джевдет успя да хване в чейрек Рюстем Балабан и го накара да се предаде чрез обичайното плясване с ръка по земята; сетне се разбра, че с майсторската си хватка бе обърнал ставата му наопаки. А Кайя Шериф се бори цял следобед със странджанската грамада Коджа Севинч, вечерта прекратиха борбата им поради стъмняването, на следния ден продължиха и чак на другата сутрин едно случайно подхлъзване (някои говореха за умишлено лисване на шарлаган под краката му) на Севинч даде победата на „Скалата“ Шериф.

… И днес, в последния ден на паметните борби, бяха останали двамата най-силни, най-опитни или… най-късметлии, единствените, чиито плещи не бяха опитали твърдостта на алая: Метин Османоглу и Тако Иванов пехливан от Терзобас. Те облякоха каспетите и се намазаха с шарлаган още на заранта, с всичките му плясканици по бедрата и вратовете и другите общоприети салтанати и захванаха да се борят в средата на сутринта и тъй като до обед не можаха да се надвият, Мехмед Салих бей — до него, под навес от тъкано платно, в този ден седеше, нарочно поканен, също Садък паша — прекрати за два сахатя време борбата и след пладне пак той я поднови. А междувременно басовете и обзалаганията стигнаха, кажи-речи, до Карандила и рядко се намираше някой да „върже“ две към едно — така изравнени изглеждаха силите и сръчността на двамата.

— Афедерсън, ти за кого си, каймакам ефенди? — попита по едно време Садък паша, който не разбираше много-много от борба, но също се бе увлякъл от вида на физическото могъщество и от хитрите хватки.

— Сам не мога да кажа — почеса се по гънките на охранения врат Мехмед Салих. — Тако е наше момче, ей къде е на две крачки Терзобас, ама пък е гяурин. И обратното, паша ефенди. Метин е правоверен, но кой му е виждал очите в неговия Чирпан. На кръст съм като бога на християните преди деветнайсет века.

— Тогаз ще попитам другояче. Според тебе — все пак човек с опит и знания в борбата — кой от двамата ще победи?

Каймакаминът изчака да проследи една схватка и едва тогава отговори с необичайна за него проницателност:

— Мога да кажа само кой от двамата ще загуби. Който пръв направи грешка или прояви разсеяност, ще се намери отдолу. И никога няма да види кравата с телето в дама си.

Минаха само няколко минути — то беше вече, когато слънцето бе наклонило към двете гърбици на Урум Тарла — и събитията на алая потвърдиха предсказанията му. Двамата гиганти, лъщящи от пот и шарлаган, бяха долепили могъщи снаги и сплели по невъобразим начин дебелите си колкото средно човешко бедро ръце. За несведущия изглеждаше, като че в момента те не правят нищо повече от това да се бутат, при това не особено настойчиво, познавачът обаче знаеше, че зад това бутане стояха огромните маси на исполинските тела и страхотната мощ на двете планини от мускули. Някой от зяпачите подхвърли високо:

— Ам’чи те може да се кюскат така като козли до утре сабахлен…

И в този миг Османоглу Метин направи грешката, за която каймакаминът бе говорил. За не повече от секунда или две той отклони внимание, за да погледне серсемина, произнесъл тази глупост. И Тако Пехливанина не изпусна тази възможност. За време, колкото е нужно за едно мигване на окото, той рязко се отдръпна назад и не само остави Метин да политне от собствения си напън, но и го придърпа, ускори движението му. И когато чирпанлията загуби равновесие, Тако подложи коляно под корема му, търкулна се по сламата на алая, увличайки противника със себе си, после с рязко движение на крака го отхвърли през главата си. И тогава смаяните зрители видяха как туловището на Метин се отлепи от земята и превъртайки се във въздуха, тежко, като огромен кожен чувал, претъпкан със зърно, пльосна по гръб на алая, а от устата му се откъсна едно хъкване на човек, който току-що е загубил дъха си. Тако терзобаслията не го остави да се съвземе, а рипна на крака и отдалече и с хъс стовари върху него своите сто оки месо и кости. Поваленият се опита да окаже още някаква съпротива, но какво можеше да стори без въздух в дробовете и притиснат под тази плът колкото воденичен камък? Той напъна врат, помърда нозе и ръце, пък се отпусна назад. Българинът не се задоволи с това символично предаване, а натисна плещите му о земята и едва тогава се изправи.

— Ашколсун! — откъсна се от стотици уста. — Евалла, Тако!…

— Евалла, Тако! — рече, възбуден, и Мехмед Салих бей, когато победителят се поклони по посока на навеса. — Евалла!… Сливен и каазата още много ще има да се гордеят с тебе!… Наградата е твоя и ти с достойнство я заслужи!

Наградата безспорно се полагаше на Тако Иванов Пехливанина, но преди да я получи, трябваше да се спази още едно от неписаните правила на борбите. Телалинът на празненството излезе напред и като обикаляше алая, подвикваше „като да отбне номера“:

— Слушай, народе! Намира ли се тук човек, който да излезе срещу Тако Пехливан? Ще призова до три пъти — не се ли яви някой, дето досега да не е побеждаван в борбите, кравата и телето ще заминат за Терзобас. — Той измина около едната четвъртина на окръжността. — И тъй, народе, викам първи раз: ще излезе ли мъж да премери сили с Тако?

Нямаше гълчава, нито подкани — множеството много добре знаеше, че никой повече не може да оспори победата на терзобаслията.

А междувременно телалинът продължаваше да се клатушка по окръжността:

— Викам втори раз: ще излезе ли мъж да премери сили с Тако?

Както и можеше да се очаква, нищо не последва и тази втора подкана. И ако людете не помръдваха, то беше само защото искаха да присъствуват, когато каймакаминът ще положи юлара на кравата в още мазната от шарлаган десница на победителя.

Телалинът вече приближаваше да завърши обиколката си на алая, като все така без надежда за ответ подкани множеството:

— Викам, народе, трети раз: има ли тука мъж, който…

И в този момент се случи неочакваното — от тълпата, сключила неколкоредов пръстен около алая, се възвиси ясен и отчетлив глас:

— Има такъв мъж. Аз ще се боря с Тако Иванов!

За минутка се възцари такава тишина, от която ушите изпитват болка. После всички заговориха в един глас, та се получи такава олелия, дето ще се е чула чак и на Кушбунар.

— Кой, кой се обади? — потърси с очи телалинът, леко объркан от неочаквания обрат на нещата. — Кой ще премери сили с Тако Пехливан?

— Аз! — обяви повторно същият глас.

Едновременно с тази кратка дума навалицата се разкъса и напред прекрачи едър, висок и плещест мъж, някъде около двадесет и пет годишен. Всичко в него изглеждаше противоречиво, несхождащо се едно с друго. Например носеше фес с тежък пискюл към лявото ухо, а беше облечен в алафранга дрехи — панталон и сюртук от тъмен плат, сива жилетка, бяла риза и червена вратовръзка, завързана на джувка. Беше красавец с умно лице, мъдри и спокойни очи и подстригани по западен тертип мустаци, а якият му врат (ако изобщо имаше врат — така бяха натрупани мускулите, върху плещите му) и юнашката снага подобаваха повече на пехливанин по сборищата или на върл хайдутин от Балкана.

— Даскал Анастас! — с уважение произнесоха някои гласове.

— Анастас хаджи Добрев! — изредиха всичките му имена други.

А в това време българинът отиде до навеса, поклони се сдържано и повтори ясно:

— Да, аз, Анастас хаджи Добрев, ще се боря с Тако, ефендилер. И нека от сега да бъде ясно на всички — той метна поглед през рамо, — и на Тако също, че излизам на алая за една чест и да изпитам дали напусто съм бозал млякото на майка си, не от лакомия за наградата. Тя, наградата, нека да си е за Тако Иванов, той напълно я е заслужил…

— А, това не може — рече кайамакаминът. — Който вземе крайната победа, той ще вземе и кравата с телето. — После, сякаш стъписан, че по този начин вече е дал благословията си за участието на учителя, подхвърли несмело: — Ама ти, чоджум, нямаш даже и каспети…

— Нищо, каймакам ефенди — самоуверено се усмихна хаджи Добрев, — ще се боря по панталони и за да не ги изцапам, даже и с шарлаган няма да се мажа.

След тези горди — или може би самонадеяни? — думи Анастас хаджи Добрев отиде към северната страна на алая (там бяха насядали предимно българи) и сръчно се разсъблече до кръста. Като нагласи добре монокъла на окото си, от своето място под сенника Садък паша го наблюдаваше с интерес. И когато го видя разголен, не можа да сподави един звук на възхищение — българинът имаше такава мускулатура, че в себе си пашата го нарече „същински древен гладиатор“. Той се поприведе към каймакамина и попита:

— Този не е истински пехливаннн, нали, бей?

— Познахте, паша ефенди. Чувал съм да се е борил, ама то е било случайно, само ей така…

— Не го разбирам това „ей така“ — призна пашата, без да сваля поглед от човека, който се подготвяше за борбата. — Какъв е по занаят?

— Анастас хаджи Добрев ли? Учител в българското школо.

— Учител!?! — почти извика началникът на казак-алая. — Аллах, аллах, щом учителите им са такива, какви ли ще да са ония в Балкана?

Мехмед Салих бей приготви уста да му отговори нещо, но се прекъсна — вляво, където стърчеше бръснатата глава на Тако Пехливана, ставаше някаква бъркотия, чието значение той не разбираше. Не мина много и от тълпичката там се отдели телалинът и заситни към първенците под сенника.

— Нечувано нещо, каймакам ефенди — рече той, като разпери безпомощно ръце. — Тако отказва да се бори с даскала.

— Ай! — хлъцна Мехмед Салих бей. — Туй пък не можех да помисля…

— Увещавахме, заплашвахме го, на молба ударихме — не ще и не ще. Страх го е, че не се помни. И не крие, че го е страх.

— Я го извикай тука!

Извикаха го. Тако Пехливанина приближи тромаво и като отбягваше да среща погледите на големците, запрехвърля огромната си снага от крак върху крак.

— Афедерсън, ама не ме принуждавай, каймакам ефенди — каза той в отговор на въпросите, които плиснаха отгоре му. — Доведи ми когото искаш от царщината, диви планинци от албанските чукари или черни арапи от юг, ще ги срещна на алая и с божията помощ ще ги надвия. Само с даскал Анастас не се наемам да изпитам силите си^[5]. На мен ми стига кочът, който си определил за втория в борбите.

— Сега я втасахме! — изпъшка Мехмед Салих. — Ще станем за резил в най-големите борби, дето Сливен е правил до днеска…

— Че защо? — успокои го Халис бей, който досега бе стоял малко по-назад под сенника и, табиетлия човек, теглеше ароматен пушек от наргилето си. — Туй е състезание, а не ангария, каймакам ефенди. Който иска, се хваща, които не иска — здрав.

— Да, ама сега ще стане тъй, че небивалата награда да получи човек, дето изобщо не е докосвал противник на алая.

— И какво от това? — безгрижно попита в отговор Халис бей. — Повикай ще се намери ли противник за него и ако всички подвият опашки като Тако, нека даскалът да си води кравата вкъщи.

Така и направиха. Телалинът пак призова противник, този път за Анастас хаджи Добрев и — берекет версин!^[6] — още на първото повикване се намери човек да спаси името на борбите: беше онзи великан от Странджа Коджа Севинч, който все мърмореше, че по нечестен начин е бил надвит от айтозлията Шериф. Докато Севинч се приготвяше, някои подхвърлиха тази последна борба да се отложи за утре — на̀, слънцето съвсем клони към икиндия. Каймакаминът обаче не се съгласи: докато се вижда, да се борят, пък за нататък ще мисли сетне. Само подкани странджанската канара да побърза с подготовката си.

Още като излязоха двамата борци и приближиха да се поклонят, се видя първата разлика между тях — докато Коджа Севинч представляваше някаква безформена грамада от безразборно натрупани буци, българинът беше с широки плещи, издута корава гръд и стеснен в кръста, а мускулите под кожата му бяха дълги, гъвкави и при движение напомняха игра на змии в торба. После каймакаминът даде знак да почне борбата и тогава всички — дори такъв несведущ зрител като Садък паша — разбраха защо Тако Пехливанина тъй позорно бе отказал да сплете мишци с учителя: многократно по-силен по ум, Анастас хаджи Добрев предусещаше всяко намерение на противника и когато странджанският исполин се хвърляше да приложи някой от любимите си чалъми — я сарма да опита, я вълчи капан да сключи около даскала, — дланите му все плясваха в празното, понеже само едно мигновение по-рано българинът бе вече прибрал педя настрана крака, рамото или врата си. И всичко това даскалът правеше някак си без усилие, с усмивка, като на шега.

Коджа Севинч не бе случаен борец, на много алаи бе излизал той и много опит бе натрупал, та, речи го, знаеше всичко за борбата. Онова обаче, което ставаше сега, отначало го смая, а после, като чу хихикането на зрителите, направо го вбеси. И той реши начаса да се разправи с този чудноват противник, който сам не прилагаше никакви хватки, а знаеше само да избягва неговите. Имаше си за такива случаи Коджа Севинч един таен и не съвсем почтен чалъм, който никога не му беше изневерявал: рипваше като да стисне врата на съперника, но после в един миг се навеждаше и го халосваше с глава в корема — оттам нататък всичко беше само подробности. Към този свой изпитан похват реши да прибегне сега Севинч. И го изпълни тъй съвършено, както никога досега през живота си. Но както никога през живота му се случи нещо съвсем неочаквано — когато се хвърли напред, коремът на даскала вече не беше там, та странджанският пехливанин залитна напред, направи крачка или две, не можа да се задържи и се залепи като жаба с разперени крака и ръце на земята. Миг след това се случи още по-невероятното. Две жилести ръце, не много дебели, но сякаш направени от желязо, го подхванаха през врата и откъм чатала, слисаните очи на пехливанина видяха сламата на алая да се отдалечава от него, после железните ръце го извъртяха, та той огледа облаците и Сините камъни, а след още един миг бе стоварен с такава сила на земята, че всичките му кокали изпращяха. И докато да премисли всичко това, Коджа Севинч вече лежеше с притиснати плешки, а ушите му екнаха от невъобразимия вик на тълпата.

„Небето сякаш се сгромоляса отгоре ни“ — щеше да разправя по-късно Садък паша за този рев на полуделия от възбуда народ.

* * *

Един час след тези паметни събития двамата приятели пак крачеха един до друг през улиците на Сливен, но сега не бяха сами — Бората водеше за юлара кравата и теленцето й, а зад тях цвърчаха и жужаха рояк малчугани, които напираха да видят отблизо героя на днешния ден.

— Сам се прескимбичих^[7] — мърмореше, прикривайки несръчно вътрешното си доволство, Анастас хаджи Добрев. — От този блажен като анадолски пилаф панталон вече дори и бостан-коркусу^[8] не става…

— Да — изкиска се в отговор Никола Боров, — ама виж само какво водя подире си! От утре те виждам като пръв суватчия на Сливен.

— Ма̀ни, ма̀ни — въздъхна великанът, — туй пък ми е вторият кахър. Ами че ние у дома дори обор нямаме… Да ги вземеш ти, а? Харизвам ти ги от сърце.

— А, защо? — присмя се другият. — На мен те не ми приличат, аз не съм се борил по панаирите.

В този момент Анастас Хаджи Добрев пак зърна Гунчо и брат му Стефан и от вида им го озари внезапна мисъл. Извика двамата братя, а разгони другите малчугани, които се тълпяха наоколо.

— Я чуй — каза на Гунчо, — прайваш ли ми една услуга?

— Иска ли питане, господин учителю? За вас съм готов на кайма да ме накълцат… особено след онова, което се случи одеве…

— Ти по-добре за одеве не му напомняй — подметна през смях Бората.

— Кажи ми откровено — продължи Анастас. — Имаш ли хабер кои са сега горе на лявото хоро?

— Само дружината на Георги Трънкин, господин учителю — отговори, след като се огледа подозрително, момъкът.

— А можеш ли стигна до нея?

— Уха! — отговори самонадеяно Гунчо. — Един ден ми трябва, за да се поослушам, и един ден, за да ги намеря.

— Слушай тогаз. Мини довечера по тъмно към нас и прибери тези две добичета. А като намериш връзка с дружината, тръгвай нагоре в Стара планина. Нека си направят едно славно пиршество, а останалото месо да опушат за черен ден.

— Дадено, господин учителю! — щръкнаха весело ушите на Гунчо. — Обещавам ти до неделя този юлар лично на Георги Трънкин войвода да връча. С едно мъжко „чок селяем“ от тебе!

— Не от мене, не от мене — прихна в смях и Анастас хаджи Добрев. — Речи на войводата, че сам каймакаминът Мехмед Салих му ги провожда.

… Те не знаеха, че Георги Трънкин никога нямаше да види този армаган…