Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 50гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон(2011)
Корекция и форматиране
taliezin(2012)
Допълнителна корекция
Диан Жон(2013 г.)
Допълнителна корекция
taliezin(2017)
Допълнителна корекция
moosehead(2018)

Издание:

Цончо Родев. Бурята, 1986

Редактор: Атанас Мосенгов

Художник: Емил Марков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Васко Вергилов

Коректор: Жанет Желязкова, Донка Симеонова, Стоянка Кръстева

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. —Добавяне
  2. —Корекции от Диан Жон
  3. —Корекция на правописни и граматически грешки

10.

Вестта за унията премина над града не като бурния сливенския вятър, а като суховей — тя не поваляше, нито рушеше, но от нея хората повяхваха и клюмваха. Как се разгласи новината, че цариградските българи се явили в Пера при католическия архиепископ Брунони и го помолили българското християнство да премине под върховенството на папата[1] — това никой не можа да си обясни; тя сякаш се пренесе с шумоленето на листата и с клокоченето на вадите, които преминаваха от двор в двор. Нямаше нито един-единствен човек в Сливен, който да се зарадва от вестта: гъркоманите се уплашиха, че с преминаването в лоното на католицизма „българогласните елини“ (така мечтаеха те да утвърдят българското племе) завинаги ще се изплъзнат от крилото на духовното водителство на патриарха, а преданите на православието страдаха, че с един замах ще загубят онази вяра, която е крепила народа от свети княз Бориса до днес.

Колкото и да е странно, след като съобщението обиколи посърналия град, метохът при църквата „Свети Димитър“ остана празен — никой от общинарите-чорбаджии не се весна нататък, а уж божем именно те трябваше, бяха длъжни да преценят положението и да поведат народа за или против унията. Вместо това не след дълго читалищната библиотека в класното училище се изпълни с развълнувани хора, млади и възрастни. Първи дойдоха Панайот Минков и Боян Силдаров; изглеждаха така, сякаш току-що бяха видели земята да се отваря пред тях и да поглъща жените и децата им. Веднага след тях дотича по риза и чехли Иван Добровски. Както беше с разрошена посивяла брада и с очила, килнати накриво върху носа, той напълно приличаше на Топал Зафир Джинджия, дядо си. Едва се поздравиха и дойдоха още четирима: Стефан Гидиков, по-бледен и по-мършав от всякога, Анастас хаджи Добрев с войнствено святкащи очи, поп Димитър Черното с израз на пълна обърканост върху лицето и с тях младият учител Христо Самсаров. Гледаха се едни други до някое време, слисани и объркани, сякаш внезапно бяха загубили дар слово. После разговорът се отприщи отведнъж:

Поп Димитър: Братя, ще се намери ли някой да ми каже повече от слуховете? Вярно ли е, братя, че…?

Анастас хаджи Добрев: Хайде, бате Панайоте. Не се оглеждай като ичеренец за слънце, а развързвай торбата. Като че нито един от нас няма да знае повече от тебе.

Боян Силдаров: Да, да, кажи им, Панайоте.

Панайот Минков: Мога да ви кажа само онова, за което има депеша в конака, приятели. Случи се, че можах да я видя.

Поп Димитър: Е, това вече не ще е слух, а точно сведение.

П. Минков: Онзи ден една делегация на цариградските българи се явила пред католическия архиепископ и помолила с писмена просба папата да ни приеме в католичеството.

Поп Димитър (кръсти се): О, Господи!…

П. Минков: Е, сетили се, слава богу, да помолят, щото папа Пий Девети да разреши да си запазим обредите и славянското богослужение. Архиепископът, Брунони по име, ги посрещнал с целия си духовен клир и с Хасун, армено-католишкия патриарх. И разбира се, начаса приел просбата и дал благословия от името на римския отец. Даже съчинили някакъв акт и се подписали всички присъствуващи.

Стефан Гидиков: Горе-долу тъй бях чул нещата и аз. Само не разбрах кои са били тези бащини-майчини, дето са предали светата наша църква.

Иван Добровски: А, това мога да ви го кажа аз. Начело е бил Драган Цанков…

Б. Силдаров (прекъсва го): Кой Драган Цанков бе? Не е ли свищовлията, дето е учил в Русия заедно с даскал Добри Чинтулов?

Ив. Добровски: Същият. Той…

Поп Димитър: Боже, боже! Да е завършил Одеската херсонска семинария, а да стане пръв предател на православието!…

Ив. Добровски: За съжалениие с него са били и мнозина наши сливналии. Дясна ръка на Цанков бил доктор Миркович…

Христо Самсаров: Не може да бъде!

Ив. Добровски: Не може, но е тъй. Там били също хаджи Мина Пашов. И поп Станчо…

Ан. х. Добрев: Поп Станчо? Юдата, който предаде даскал Добри на турците? Е, не се учудвам — който стане предател веднъж, спокойно може и да повтори, и да потрети.

Ив. Добровски: Сега той е бабалък на главния униатин. Зер Драган Цанков се оженил, за дъщерята на поп Станчо.

Ст. Гидиков: И какво станало нататък?

Ив. Добровски: Е, нали вече го научихте от господин Минков. Предали са ни и толкоз. От утре, дядо попе, можеш вече да се кръстиш наопаки, отдясно наляво[2]. И да захванеш да учиш „Патер ностер…“

Б. Силдаров (сухо и с едва сдържан гняв): Чудя ви се, господин Добровски, че в такъв час намирате сили да се майтапите. Но от такива майтапи мен сълзи ми идат на очите…

В това време в библиотеката не влезе, а връхлетя Никола Боров.

Никола Боров: Братя, кажете, вярно ли е?… — Повториха му накратко новините. — Ах, гадовете им мръсни. Да ми паднат сега в ръцете, ще им скъсам главите като на пилета!

Хр. Самсаров (след продължително умълчаване): Да не избързваме с късането на главите. Я първо да помислим какво всъщност е станало…

Ст. Гидиков: Не чу ли какво е станало?

Хр. Самсаров (упорито): Е хайде де, какво пък толкова е станало? До Великден, когато в службата се споменаваше патриархът-грък, ние нему ли се молехме? Щом ще си запазим обичаите и нашето славянско богослужение, какво ме е еня мене, че щели да казват „папа Пий еди-кой си“?

Ан. х. Добрев (замислено): Абе знаете ли, комай има нещо в думите на Христо. По-рано казвахме „майната му на патриарха“, сега ще казваме „майната му на папата“ и толкоз. Работата е, че с това „кажи му аго — да му е драго“ веднъж завинаги ще се отървем от гърчулята. И ще им отсечем ръцете, с които бъркат в душите на съплеменниците ни. (Изкисква се.) Ех, само като си помисля какви ли мутри правят сега негова светлост патриархът и всичките му папищаци във Фенер, иде ми да река едно „Ашколсун!“ на доктор Миркович и другите…

Н. Боров: Пък от твоето „Ашколсун!“ мен ми иде да си изкопая гроба и сам да се заровя в него.

Поп Димитър: Аз приех да се запопя под ваше давление братя. Но сега искам да знаете: отречем ли се от православието, още начаса ще захвърля калимавката и кракът ми в църква няма да стъпи. Сам като пустинник-отшелник ще си общувам с всевишния.

Ст. Гидиков, Б. Силдаров, Н. Боров, Ив. Добровски (в един глас): И аз също, и аз…

П. Минков: Има две неща, с които не разрешавам да се прави алъш-вериш: народността и вярата.

Н. Боров: Не, три са: народност, вяра и език.

П. Минков: Приемам. И език!

Ан. х. Добрев: Ама чакайте бе, братя. Вие ще изкарате, че аз съм тръгнал да разпродавам на парчета вярата на дедите ни… Аз исках само да кажа, че…

Ст. Гидиков: Има неща, за които даже и хитруването е недопустимо. Хитруването и тънките сметчици.

Б. Силдаров: Ама че фанариотите са се запретнали да ни пречат и в църковните, и в народните работи? Нека! Който е чакал цели пет столетия, може да почака още пет години. Тъй или иначе нашият час ще дойде. И ще стане така, че един ден може и да сме благодарни на гърчулята. Защото в борбата с тях се закаляваме — също както челикът, когато минава през огъня.

Н. Боров: Вярно го каза, Бояне, в борбата, а не в хитроумните пазарлъци с папата.

Анастас хаджи Добрев и Христо Самсаров замълчаха и с това подсказаха, че признават грешката си и се присъединяват към останалите.

Поп Димитър (след ново умълчаване): Ние някак лесно думаме „борбата“, пък аз, да си призная, досега не чух нито слово за борба. Цялата кавга се водеше дали с доктор Георги Миркович, Мина хаджи Пашов и… е, също и поп Станчо да преминаваме в лоното на католическата черква, или да държим на нашето си православие. Другояче казано, дали да отидем на за̀вет край папския престол, или да си останем като старопланински бор изложени на ветрищата, бурите и снеговете.

Ив. Добровски: Прав е Черното. Дявол да го вземе, ако ще умуваме за нещо, то не е дали, а как да се преборим с пагубната стъпка на нашите знайни и незнайни другари от Цариград.

П. Минков: (след като го изглежда продължително): Харесва ми, че говорите за „пагубната стъпка на нашите другари от Цариград“, господин Добровски. Защото съм сигурен, че никой от тях — специално за доктор Миркович и Мина хаджи Пашов залагам главата си — не е вложил корист и гонене на някаква лична облага, когато са отишли да се кланят на архиепископ не знам кой си. Те не са по-малко родолюбци от нас, само дето са направили погрешна стъпка. А да се греши е човешко, както казал някой в древността.

Анастас х. Добрев: Сенека. „Errare humanu est.“[3]

Ст. Гидиков: Работата е в това: как можем ние тук, в Сливен, да се преборим с униатските карагьозчилъци в Цариград…

Поп Димитър: Дали няма да е полезно да потърсим съвета на Бяно Абаджи, Бояновия баща, и на поп Юрдан? Че и на Злъчката също? Те са врели и кипели в борбите, може би ще ни укажат посоката?

Б. Силдаров: Тате е горе, на Барите. А за поп Юрдан чувах, че бил по свои църковни работи из епархията.

П. Минков: И сигурно е така. Иначе и двамата, както ги зная, щяха да бъдат тук преди нас.

Н. Боров: Не ви ли е срам бе?! Като първолаци — за всяко нещо все да питате! Ами че когато Бяно Абаджи и поп Юрдан са били на нашите години, да не са ходили оттук, оттам акъл да просят? Не, приятели, не! Те са били истински борци, защото сами са решавали пътя и са тръгвали по него, като не са се поколебавали да си сложат и главата в торбата.

Ан. х. Добрев: Прав е Бората. Я какви мъже сме, пък все ни избива на хленчене, на чакане други да решават заради нас. Ами че тия в Цариград, драганцанковци и прочие, не я ли карат по същия начин? Искат да се отърват от гърците, ама не разчитат на собствените си ръце, а чакат папата да ги спасява.

Хр. Самсаров: Добре де, хайде тогаз да видим какъв път можем да хванем.

П. Минков: Мисля, че нещичко мога ако не да предложа, то поне да подскажа. Ние, братя, не сме единствените отечестволюбци и ревностни в православието българи. Предполагам, че в този час още в стотици градове и паланки на поробената ни татковина стоят и други като нас, лютят се срещу униатите и търсят как да поправят грешката им. И тъй като от своите селища те явно не ще могат да направят нищо, за тях ще има само едно решение: да пратят човек в Цариград, който от името на всички да изрази несъгласието…

Н. Боров: … и негодуванието…

П. Минков: … където трябва и със съгражданите или съселяните зад гърба си да се бори докрай, пък ако се налага и — как беше? — да си слага главата в торбата.

Н. Боров: Дявол да го вземе, прав е господин Минков!

Ст. Гидиков: И аз съм на същото мнение. Трябва, както е речено, още утре един измежду нас, снабден със съответно упълномощение…

П. Минков: За него не се грижете. Нали печатът на общината е у мене?

Ст. Гидиков: … със съответното упълномощение, казвам, да замине за Цариград. И там, като потърси съвет от Илариона и другите наши свети отци, да се включи в борбата против унията.

Б. Силдаров: Като знае, че ние през цялото време ще сме зад гърба му. И за издръжката му ще се грижим, и ще вървим с него да слагаме вратовете си на дръвника, ако опре работата дотам. Думата ми не е само за нас, които сме в тази стая — цялото християнство на Сливен ще бъде зад него.

П. Минков: Този наш пратеник трябва да отговаря на три условия: да е сърцат, но не и гневлив; да е учен, за да не могат разните там витии да го забаламосват; да е отракан в светските работи, за да не се стъписва дори ако трябва в царските палати да има работа.

Б. Силдаров: Между нас тука аз виждам само двама, които отговарят на тези условия — Анастас хаджи Добрев и Иван Добровски.

Поп Димитър: За Анастас, нека не се засяга, ама не съм съгласен, макар че отговаря и на трите условия. Той беше аха-аха склонен да лапне въдицата на драганцанковци. За борбата, която ще се поведе от утре в Цариград, ние имаме потреба от човек, дето никога, даже и насън, не ще се е поддавал на католическата съблазън…

Ст. Гидиков: Тогаз можем да смятаме, че изборът ни е направен.

Ив. Добровски (тъжно-шеговито): Ех, братя, братя… И като си помисля само, че уж бях решил да хвърля задълго котва в родния град…

Хр. Самсаров: Решено значи.

Б. Силдаров (вади лист и молив от чекмеджето на масата): Тогава нека всеки от нас запише каква сума може още утре сутринта да донесе за покриване харчовете на пратеника.

Записаха. И на другия ден събраха парите.

А след още едно денонощие сливенският „скитник-евреин“ отново пое по друмищата на света…

Бележки

[1] В интерес на романа тук е допуснато малко отклонение от историческите факти, като актът на унията е „изтеглен“ около половин година по-рано. Всъщност явяването при архиепископ Павел Брунони и поднасянето му на просба до папата — което се приема като формалния акт на унията — е станало в самия край на годината, на 18 декември 1860 г.

[2] Всъщност „отдясно наляво“ се кръстят православните християни, а наопаки — като католическите християни, каквото има предвид героят — би трябвало да е „отляво надясно“ — Бел. moosehead

[3] Анастас хаджи Добрев е могъл да знае сентенцията на латински и автора й. За да облекчим изложението на романа, ние оставихме х. Добрев да завърши образованието си в Сливен, докато той всъщност е бил възпитаник на Великата народна школа в Куру чешме, Цариград, където са били изучавани също латински език и древните моралисти. Срв. биографичните бележки за него от д-р Д. Минков. Илюстрация Светлина. 1913, кн. 5.