Цончо Родев
Бурята (73)

9.

На почукването му се отзова една скулеста и бледовата жена; Хюсеин бей не можа да определи възрастта й, но за друго позна безпогрешно — тя в никакъв случай не беше прислужница и това, че домът на един Добри Желязков нямаше прислуга, го слиса. А другото — че жената се стъписа при вида на униформата му — не му направи особено впечатление: той вече се бе научил как българите възприемат появяването на униформен човек пред вратата си.

— Не се плашете — предразполагащо рече миралаят, — не съм дошъл за лошо…

— Щях да се учудя, ако беше обратното — с неочаквано самообладание отговори жената. Тя беше Иванка, по баща Миркович, снаха на Добри Желязков. — В този дом твърде отдавна не може да се направи нищо по-лошо от онова, което вече го има.

— Бих искал да се видя с Добри Желязков ефенди. Да се видя като гост. Ще имате ли любезността да го попитате дали ще ме приеме?

Иванка Желязкова се изненада: този забитин с черна къдрава брада и леко гърбав нос говореше на съвсем правилен турски, но сякаш си превеждаше от друг език. „Ще имате ли любезността да го попитате…“ — кой истински правоверен би бил в състояние да скърпи такъв израз?

— За кого да му кажа? — осведоми се тя.

— Наричам се Хюсеин, Хюсеин бей, но името ми няма да му каже нищо.

— Заповядайте, Хюсеин бей. — Тя го въведе в къщата. — Предупреждавам ви, че ще трябва да почакате: свекърът ми е в такова положение, че ако реши да се срещне с вас, ще е необходимо доста да се погрижа за вида му.

— В такъв случай, стига да нямате нищо против, ще почакам на двора. — На лицето на миралая отново се появи подкупващата му усмивка. — Водя много затворен живот, знаете, та малко въздух…

Жената се съгласи и Хюсеин бей остана сам на двора. Сплете ръце отзад и се заразхожда. Всичко тук лъхаше на минало величие и на настоящ недоимък; не беше необходима кой знае каква прозорливост, за да се види, че доста години деляха стопанина на дома от зенита на живота му и оттогава насам бе последвало едно непрекъснато слизане надолу. Къщата не беше измазвана отдавна, бурени се подаваха между каменната настилка от нея до дворната врата, един кестен, навярно някога бил гордост за дома, сега стърчеше изсъхнал и изкривен като сакат. По-нататък на оградата бяха забучени няколко паунови пера — това бе единственият спомен, че по други времена в чичеклика на къщата гордо са пристъпвали тези чаровни птици…

Мина значително по-малко време, отколкото миралаят очакваше, и същата жена на неопределена възраст го покани. Той мълчаливо я последва в къщата (тук също личаха белезите на нуждата и оскъдицата) и влезе в стаята, която тя му посочи. Когато очите му привикнаха към полумрака — на прозорците бяха спуснати твърде плътни пердета, — Хюсеин бей, различи домакина. Той полулежеше-полуседеше на един одър в отсрещния ъгъл на стаята — целият потънал в дебели възглавници от пух, с ръце върху завивката, протегнати покрай тялото. А в средата на най-голямата възглавница се виждаха едно широко изпъкнало чело, пооредяла русо-бяла коса, прошарени вежди и мустаци и чифт сини очи, в които се четяха страдание и още буден разум. Беят промърмори своето „Добър ден“, свали феса си и прекрачи напред. Сега можа да забележи, че Добри Желязков бе облечен в светеща от чистота риза, но видимо протрита на яката и около изсъхналите китки на ръцете.

— Зоват ме Хюсеин бей — представи се той, докато сядаше на стола, посочен му от стопанина.

— Трябва да не сте много отдавна в лоното на правата вяра — неочаквано каза Добри Желязков и този странен начин на посрещане доведе една от приятните усмивки на госта.

— Не крия — каза той. — По род съм арменец. И все пак… Да, и все таки как го разбрахте така изведнъж?

— Просто не сте се освободили още от европейските си обноски, бей. Един истински мюсюлманин никога не сваля феса или чалмата си.

Усмивката стана толкова широка, че разкри двете редици седефени зъби на миралая, които бляснаха на фона на черната му брада.

— Не се учудвам, че човек с такава наблюдателност е постигнал толкова много!…

— Шегувате ли се, бей? — Сините очи станаха подозрителни, после помръкнаха. — „Толкова много!“ Един жив труп, животецът в който се крепи само по милостта на роднини и приятели…

— Не се шегувам — отговори сериозно миралаят. — И ако трябва да бъда съвсем откровен, ще ви призная, че главното чувство, което изпитвам в момента, е завистта. Да, да, завистта. Ще ви кажа честно: готов съм тозчас да дам здраве, чин, състояние, всичко, но да си осигуря като вас уважението на съвременниците и признанието на бъдните поколения. И това не са надути думи, челеби. Ако не се боях, че може да ме отблъснете, щях да коленича и да целуна тези уж робски ръце, които сами са прелистили нова страница в империята на „господарите“. Кълна се във всичко най-свято: в този град един ден ще ви бъде вдигнат най-личен паметник, само не зная дали той ще бъде от признателна Турция или от съотечествениците ви, които вечно ще се гордеят с вас.

Помръкването в синия поглед се смени от умиление.

— Не разбирам дали наистина го казвате по убеждение, или само за да стоплите сърцето на…

— Можете да ми вярвате, Желязков ефенди, аз зная какво говоря. Впрочем пропуснах да ви съобщя, че аз съм новият миралай на фабриката, създадена от вас. И съм изпратен на този пост не защото съм племенник на някой везир или съм го купил с подобаващ подкуп, а понеже съм изучил текстилната индустрия в Лиеж и Бордо. Вие наистина сте извършили едно чудо и аз, миралай Хюсеин бей, дойдох да ви се поклоня.

— Щастлив съм да чуя, че моята фабрика има нов управител. Вестите за поразиите на този некадърник Мустафа Кяни бей ме убиваха наравно с болестта.

Разговорът за малко прекъсна. Снахата Иванка Желязкова влезе и поднесе на госта кафе и сладко, после безшумно ги остави пак сами.

— Само от няколко дни съм тук и все още се запознавам с фабриката — поде отново Хюсеин бей. — И мога да ви кажа, челеби, че просто личи докога сте били там и кога други са поели работата ви. То е толкова ясно, като… Какъв пример да дам? Все едно къща, направена донякъде от майстор, а довършена от чирак — такова е производството на фабриката от първите топове сукно до днес.

Добри Желязков се бе борил с разчувствуването си, но сега се остави да бъде надвит от него. И на клепачите му — същински маргарит! — лъснаха две едри сълзи.

— Благодаря… благодаря от сърце… миралай Хюсеин бей… Вие… вие просто ми върнахте вярата, че животът ми не е минал напусто…

— А, напусто! — Гостът остави неопитаното кафе на масичката до себе си. — Бих искал моят живот да премине така напусто, както вашият! Дошъл съм с две молби, Желязков челеби.

— Молби? — тъжно се присмя болният. — Молби към мен?

— Имам желанието да обновя фабриката и да й върна онова значение, което е имала тя, когато е била във вашите ръце. Страхувам се обаче, че знанията и опитът няма да ми стигат всякога. Молбата ми е да ми позволите от време на време да идвам тука, да сядаме така един срещу друг и да споделям… да поисквам съвет…

— О, господи!… — изпъшка, трогнат, Добри Желязков. После за малко се върна предишната му подозрителност. — Да споделите, да поискате съвет… Какво например бихте искали да споделите днес, бей?

— Машините се стопанисват лошо, не, направо са занемарени. Какво говоря, те са си, най-точно казано, унищожени. Трябва да се сменят части, някои станове да се подменят с нови… — Той извади някакви листове от джобовете си. — Ето тук… Мога ли да ви запозная с някои от наблюденията си?

Фабрикаджията се съгласи. И повече от час двамата — първооснователят и наследникът — се задълбаха в цифри, технически преценки, предположения, идеи и възражения, спорове за машинни части и за промени в начина на производството, заплати и други облаги на „хаврикаджиите“. Добри Желязков забрави подозрителността си, оживи се, може би за пръв път от година главата му се отлепи от пухената възглавница, костеливият му пръст се вдигаше предупредително нагоре или рисуваше някакви машинарии (той все още казваше „чаркове“) във въздуха. И само едно не разбра той в този живителен час — че благородният Хюсеин бей се съветваше с него за неща, за които отдавна бе взел своето решение…

— Споменахте, че молбите ви са две? — напомни той, когато „разрешиха“ проблемите на фабриката.

— Ах, да. — Миралаят твърде сполучливо изигра миг на припомняне. — Ние сме на едно мнение, че „хаврикаджиите“ ще работят добре, ако са и платени добре. Аз искам да отида и по-нататък, челеби. Да дам на хората вяра, че няма да бъдат с празни ръце, когато от годините или от болест не могат повече да допринасят за успеха на фабриката. Това на Запад го наричат „пенсия“, а у нас, доколкото изобщо още го има, „емеклилик“.

— Похвален замисъл — вметна на това място Добри Желязков.

— И по справедливост искам да започна това дело с вас, най-заслужилия от заслужилите. Няма да е голяма сума, но аз ви моля да не я посрещате с обида. — Опитният потурнак майсторски измести нещата: той не молеше Фабрикаджията да приеме емеклилика, а само да не се обиди от размера. — Сто и петдесет гроша месечно, ами че това навярно е двадесета част от някогашната ви плата…

— Не, не, само шестнадесета — пресметна бързо наум българинът.

— Да, шестнадесета. Просто засега такива са възможностите, челеби. Ама защо да говоря — вие сам знаете как е било винаги тънко перото за злополуки и прочие…

Добри Желязков го изгледа — вторачено, изпитателно, продължително, сякаш искаше да проникне до най-скритите гънки на душата му.

— Истината ли ми казвате, Хюсеин бей? Действително ли аз ще бъда само началото на едно нововъведение или… или туй е майсторски замаскирана милостиня, спусната в паничката на просяка?

— Какво говорите?! — храбро излъга потурченият арменец. — Може ли с вас да се говори по друг начин освен с истината на уста?

— Ако е така, ще приема — след кратък размисъл каза Добри Желязков. — Но и аз ще поставя едно условие, бей: наистина да идвате при мене всеки път, когато усетите каквото и да било затруднение. — Хюсеин бей щеше да го залее с нов поток от думи, но болният го спря с вдигане на ръка. — Просто искам да знаете, че да споделям тревогите на фабриката за мен ще бъде като кръв за жилите и въздух за дробовете.

Те поговориха още малко и Хюсеин бей си тръгна.

С него си отиде и последният щастлив ден в живота на човека, когото хората зовяха и щяха да запомнят като Фабрикаджията.