Цончо Родев
Бурята (72)

8.

— Оставам с впечатление — замислено се поусмихна Хюсеин бей, — че при вас не се скучае особено…

„Виж го ти! — каза си наум Али ефенди, докато изучаваше външността му. — Словото му се лее като зехтин — никога няма да познаеш, че е потурнак, довчерашен гяур…“

Имаше предвид новоназначения миралай на фабриката. След като Мустафа Кяни бей я доведе почти до разорение, преди няколко дни от Цариград бе пристигнала заповед за изритването му и за назначаването на заместник, Хюсеин бей. Че си разбираше от работата, това си пролича още от начина, по който я подхвана. А иначе за него се знаеше много малко: бил арменец на име Ованес, наскоро преминал към правата вяра, не се възползувал от разрешението на Корана и си останал едноженец, фабрикаджийството бил изучил по Белгия и Франция. Това като че бе всичко, което се знаеше за житието-битието му. Иначе по нрав се показваше спокоен, разсъдлив и вежлив в обноските, не се големееше с високия си чин; ходеше в униформа на миралай, но в нея видимо се чувствуваше неловко — за разлика от Садък паша, който, като родѐн дворянин, бе навикнал от дете с нея и тя не само не го притесняваше, но сякаш беше естествена част от снагата му.

„Аллах, аллах! — помисли на това място кадията. — И каква излезе тя? Че пашата и миралай беят, двамата обдарени с най-голяма власт в Сливен и каазата, не са от коляно на правоверен, а… Къде отива великата царщина на полумесеца?!…“

Докато Али ефенди търкаляше тези размишления из главата си, каймакаминът Мехмед Салих бей се обади от ъгъла:

— Ще сгрешиш, ако съдиш за Сливен само от тази случка, миралай бей. Не е такъв нашият Сливен…

— Хайде де! — иронично му подметна на свой ред Садък паша.

— Е, вярно, нашите сливналии са балканджии хора, по-буйнички — поправи се каймакаминът, — ама чак пък всеки ден не се стреля по улиците и стъгдите я!

Намираха се в селямлъка на Али ефенди. След бурните вчерашни събития, в които конакът бе дал двама убити на място и един ранен (а не трима убити, както бе помислил Найден), кадията бе сметнал за уместно да покани другите представители на властта — каймакамина и началника на алая, — за да обсъдят събитията. Садък паша, от своя страна, бе дошъл с новопристигналия миралай на фабриката Хюсеин бей. И така на чаша кафе се бяха събрали четиримата най-влиятелни в Сливен.

— Станалото-станало — примирително каза Али ефенди. — Работата е в това, ефендилер, че трябва да предприемем нещо. Да го предприемем, и то незабавно: градът е като разгневен кошер и — за съжаление — самочувствието не е на страната на правоверните. Длъжни сме да дадем възмездие за стореното престъпление и да вдъхнем упование на нашите братя по вяра.

— Вие ни поканихте, кадъ̀ ефенди — поглади добре поддържаната си черна брада Садък паша, — след като вероятно сте мислили по задачата. И доколкото ви познавам, не само сте мислили, но все имате и нещо наум. Защо не ни го кажете направо, поне за да бъде основа за разговора?

В думите на пашата се съдържаше нещо като похвала, или поне Али ефенди го схвана по този начин. И каза в отговор:

— Престъплението не трябва да остане ненаказано. Следователно или трябва да заловим и окачим на въжето виновника Найден Силдароглу…

— Ама как бе, ефенди! — възкликна на това място Мехмед Салих. — Видели са Найден Силдароглу като забива в Балкана…

— … или да стоварим възмездието на онзи, който го е възпитал в бунтарство и неподчинение — баща му Бяно Абаджи.

— А! — възкликна веднага Хюсеин бей. — В една цивилизована държава, каквато с основание претендираме да е нашата, никакъв писан или неписан закон не позволява както бащата да бъде преследван за делата на сина си, така и синът — за делата на бащата. В противен случай ще потвърдим разните пренебрежителни думи като „азиатци“ и прочие, каквито Европа с удоволствие лепва зад името ни.

— Ба… — засмя се многозначително каймакаминът, — само кажете и аз с моите заптиета ще оправя работата тъй, че всичко да се свърши, преди да е дочула Европата. И без това момчетата са жадни за мъст…

— Съветвам ви да не го правите, каймакам ефенди — без да повишава глас, но с ледени нотки изрече Садък паша. — Доколкото зная, винаги настават гибелни последици, когато се сблъскват полицията и войската… и като че ли историята не помни подобен случай, когато победител да е излязла полицията. А аз, каймакам ефенди, няма да позволя пред очите ми по най-груб начин да се погазва законът.

Али ефенди изпсува наум: кой дявол му бе внушил налудничавата мисъл да действува съвместно с пашата на казак-алая! И защо не си изпълни замисленото без много-много шум и да остави тези надути пришълци да се пенявят „след байрама“? Ядосан повече на себе си, той реши да се озъби:

— Недейте толкоз да ми навирате в очите закона, ефендилер, той в края на краищата е преди всичко моя работа. И чак дотолкова не се кланяте на Европата. Ислямът не е дошъл дотам, че да дири акъл непременно от гяурска Европа.

Отговорът, който получи, прозвуча зашеметяващо, макар че Хюсеин бей го произнесе твърде делнично и с предишната усмивка:

— Струва ми се, че гледището на падишаха, изразено в неговия свещен саморъчен Хатишериф от месец ребиел-евел на годината 1256-а, не съвпада с изразеното сега от вас, кадъ̀ ефенди…

Али се прокле мислено — не само за капана, който сам си изкопа и сетне също сам се бутна в него, но и за шумното му преглъщане след тази забележка, което — нещо средно между хлъцване и въздишка — отекна в просторния селямлък. Прецени, че ако иска да излезе с чест от схватката, трябва начаса да премине в настъпление. За съжаление обаче той не се отличаваше с особено бърза мисъл, та избра твърде съмнителна почва за своя словесен юруш. Кадията показа обезобразената си десница и каза хладно:

— Не ми давайте уроци по служене на исляма и падишаха, ефендилер. Тези пръсти загубих не като разбойник по пътищата, а именно като служител на закона…

И последва нова плесница — този път от проклетия поляк, който се бе озовал начело на един алай на падишаха.

— Разгеле става дума за това, Али ефенди — изрече невинно Садък паша, — та се сетих да попитам нещо. Вярно ли е, че тези хаирсъзи, които са ви осакатили така жестоко, са намерили под този същия покрив свещени вещи от един сливенски храм?

В този момент кадията окончателно загуби контрол над себе си. И в паническото си отстъпление той стисна пестници и избягвайки отговора на въпроса, се насили да каже с нещо като самообладание въпреки безочливата неистина в думите му:

— При друг случай ще задоволя любопитството ви, паша ефенди. Но според мене ние сме се събрали да решаваме нещо много по-неотложно. Има някакво недоразумение между нас, ефендилер. Не ставаше дума да съдим бащата за безумствата на сина. Но ние можем поне да призовем казания Бяно Абаджи, да го посплашим, да го поразпитаме, че белки измъкнем от устата му дирята на виновника.

— За това не виждам пречки… стига да не се прекрачи законът — съгласи се Садък паша и бръчката между веждите му поизбледня.

Така и направиха. И докато да изпият още по едно кафе, заптиетата доведоха в дома на кадията „казания Бяно Абаджи“. Садък паша Чайковски бе живял вече достатъчно дълго в Турция, че разбра какво се криеше зад тази невероятна деловитост…

Българинът застана до вратата и почтително, но без раболепие свали калпак. Беше поочистил дрехите си, но те все пак издаваха с вида си, че в изминалото денонощие са се разполагали върху загнилата слама на зандана. Али ефенди имаше намерение да държи доведения така, прав и като на разпит, но Садък паша (май множко се разпореждаше този сонрадан гьорме^[1]) го изпревари, като рече на доста неугледен български:

— Заповядайте, господин Силдаров, седнете тук между нас…

Бяно Абаджи се поколеба, за миг ехидна усмивка се хлъзна по устните му (беше си казал, че може би ще остави „за дамазлък“^[2] в този богат дом някоя и друга от свирепите въшки на тъмницата) и се разположи на мястото, което му посочваха.

Като продължаваше да се разпорежда в собствения му дом, Садък паша подкани домакина:

— Ето ви го Бяно Абаджи, кадъ̀ ефенди. Можете да започнете разпита…

Това встъпление не се понрави на Али ефенди, то го поставяше в нещо като подчинено положение спрямо останалите: той ще води разпита, а другите ще висят над главата му като учители над ученик. Да не говорим, че разпитваният също ще да е усетил разположението на силите в тази стая и ако не друго, то поне от „посплашването“ положително няма да излезе нищо. Като помисли всичко това, Али същевременно правилно прецени, че нямаше възможност за избор. И затова вместо пипане предпазливо и отдалече, реши да подхване направо:

— Ние се познаваме отдавна, Бяно Силдар — каза през зъби, като влагаше студена заплашителност в гласа си, — та се знаем колко струваме. Затова искам да ми отговаряш направо и без хитруване.

— Нямам никаква причина да хитрувам, кадийо — спокойно прие заканата му задържаният. — Хитрува онзи, който има от какво да се страхува и какво да крие. Аз не се смятам за такъв.

— Тогава кажи истината: знаеш ли що е извършил вчера по икиндия твоят син Найден?

— Зная, кадийо — произнесе ясно Бяно Абаджи, но преди доволната усмивка да разцъфне докрай върху лицето на Али ефенди, продължи по същия начин: — Нощес Топчи Ахмед на няколко пъти ми набива със сопи и ритници тази ваша истина.

При тези думи Садък паша Чайковски отвори уста да се намеси, но само след миг колебание се отказа. Защото пред него се играеше прастарата игра на котка и мишка, като с достойното си държане и умните си отговори българинът, веднага успя да постави Али ефенди в ролята на мишката.

А междувременно Бяно Силдаров продължи:

— Разбирам какво ще искаш да изкараш, кадъ̀ ефенди. Не си прави труд: имате моята дума — а мога и да го докажа със свидетели, — че днес е точно двадесет и четвъртият ден, откакто последен път съм виждал сина си Найден. Чувах, че бил в Сливен, но къде е ходил, що е правил, под кой покрив е спал — не зная. Не се е обаждал нито при мене горе, на Барите, нито на майка си у дома, нито на брат си и сестра си. Това е!

Каза го така, че изглеждаше нелепо да се усъмниш в думите му. И все пак Хюсеин бей не скри изненадата си:

— Учудвам се, Бяно ефенди. Не ми се вижда в реда на нещата един син двадесет и четири дни да е в същия град и да не се обади на родителите си. Или такива са обичаите тук, в Сливен?

— А! — изкиска се на това място Мехмед Салих бей. — Това са обичаи не на сливналии, а само на този Найден Силдароглу. Чувах есенес, че като се заплеснал по една фуста и тръгнал из царщината да…

— Мисля, че любовните дела на сина ми нямат място в този разговор — сухо го прекъсна Бяно.

— А, защо? — обади се някак лековато Садък паша, като нагласяше монокъла на окото си. — Един мъж, който заради любовта си е способен да обиколи империята, спокойно може по същите причини и три-четири седмици да не се весне в бащиния си дом.

Бяно Абаджи размисли върху думите му, разбра, че с тях пашата всъщност му подаваше ръка и с кимване на глава му поблагодари.

— Чини ми се — подхвърли многозначително Али ефенди, — че който е тръгнал по севдаллък, не вади пищови срещу служителите на реда…

— А мен пък ми се чини, кадийо — беше незабавният отговор на българина, — че не е уместно да свързваш сина ми Найден със снощните зулуми. Даваш ли си сметка, че ако помоля да призовеш човека — а той бил единствен, — който уж го е познал, обвинението ти ще се пукне като сапунен мехур?

Беше вярно; читателят навярно си спомня, че онзи, който бе видял по-отблизо Найден и бе извикал името му, секунда след това се бе простил с живота си.

— Достатъчно е, че е обадил името му. Думата на един правоверен е достатъчна — каза Али ефенди, но гласът му не прозвуча особено убедително. После запита: — Къде е сега този твой влюбчив син, Бяно Силдар?

— Нямам никаква представа — обясни запитаният. — Не само за сега, но изобщо за последните няколко седмици.

Умълчаха се. После Хюсеин бей рече с наглед свойствената му (в действителност тя беше привидна) отпуснатост:

— Струва ми се, че нямаме повече работа тука. — И натърти: — Нито ние, нито челебията, когото домакинът е, хм, поканил.

— И аз така мисля — побърза да се съгласи от ъгъла Мехмед Салих бей. — Но ние пак ще се съберем, ефендилер. Когато моите аждери-заптиета спипат този… — ново изкискване, — този усърден севдик с пушка в ръка в Балкана, ще има пак да си поговорим.

Али ефенди очакваше, че най-напред снизходително ще освободи задържания, а другите гости ще си тръгнат по-късно, след като изпълнят правилата на османското гостоприемство. Те обаче настанаха заедно с българина. Ядоса се, та вместо да запази хладнокръвие, нему скимна да се заяде за „довиждане“ с този гяур, който отколе дръзваше да влиза в противоречие с него:

— Е, що, Бяно Силдар? — подхвърли ехидно. — В твоите очи може това снощното да е било предсказаната буря, а? Много здраве имаш, драги, много здраве, няколко куршума из засада не са никаква буря. А бурята — тя вече започна, ама между вас, гяурите-българи. Скоро, съвсем скоро ще ви гледаме сеира, когато ще се хванете едни други за гушите…

Бяно го изгледа неразбиращо, но се въздържа, не каза нищо. И излезе, без да се сбогува.

След малко пред вратата на богаташкия дом на кадията се изправиха четиримата, които допреди минута бяха в селямлъка му.

— Какво, миралай бей — рече Садък паша, — ще ме съпроводите ли до дома, за да завършим разговора си?

— Ако не настоявате, паша ефенди, бих тръгнал с този българин, който… който току-що даде някому урок по достойнство и самоуважение. — И Хюсеин бей добави: — Чувах, че го наричате „Абаджи“ и вероятно е запознат изтънко с производството на платове. Бих искал да поговоря по този въпрос с него…

Но като се разделиха, той изобщо не заговори за аба и тъкане.

— За каква буря говореше кадията, Бяно челеби? Уверявам ви, можете да говорите съвсем спокойно пред мене, не е в обичаите ми да се занимавам с клюки и мюзевирджилъци.

— А, няма нищо тайно. Преди време рекох на Али ефенди, че власт, която сее беззаконие, рано или късно жъне буря. Думите ми трябва да са му направили впечатление, защото често-често ми ги припомня — кога с подмятане, кога със закана. — Бяно замълча, но нов въпрос не последва. — Може ли и аз да попитам нещо, миралай бей?

— Буюрунус^[3], питайте свободно, Бяно Абаджи!

— Аз пък не разбрах последните думи на кадията — това за хващането за гушите и прочие. Вие как ги схванахте?

— Допущам, че имаше наум унията. Защо се учудвате, мигар не сте чували за унията? Вашите църковни първенци в Цариград — свещенослужители и миряни, — след като се уверили, че с Фенер няма да излязат на глава, са се решили на една отчаяна постъпка: обърнали са се към папата в Рим за присъединяване на българското православие към католицизма.

— Но това е лудост! — възкликна Бяно. — Лудост и предателство! Да изоставим вярата си, която ни е крепила петстотин години!…

— Като довчерашен християнин — загадъчно се усмихна Хюсеин бей — напълно споделям вашето мнение. И тъй като навярно още много ще са онези, които ще мислят като вас и мене, в сблъсъка между тях и униатите Али ефенди вижда бурята като междуособица сред българите.

Двамата повървяха един до друг, всеки зает с мислите си.

— Вероятно сте разбрали, че съм новият управител на фабриката — поде отново миралаят. — Как мислите, че ще ме приеме християнското население на града? И самите работници във фабриката?

— Тъй като не е възможно да сте по-лош от Мустафа Кяни бей, нямате причина да се безпокоите, ефенди.

Предишната неопределена усмивка отново се хлъзна по лицето на потурчения арменец.

— А какво да направя, че не само да ме понасят, а и да застанат твърдо зад мене? Да спечеля сърцата им, искам да кажа?

Бяно помисли малко, после отговори:

— Струва ми се, че ако наистина го желаете, трябва да сторите две неща, миралай бей. Да се отнасяте към работниците справедливо и със зачитане на достойнството им. И да проявите благородство към онзи, комуто и вие, и цялата турска царщина дължите създаването на първата фабрика в земите на султана.

— Добри Желязков?

— Да. По прякор Фабрикаджията.

— Не допущам личност като Добри Желязков да е опрял до моето благородство.

Бяно спря рязко и го изгледа изпитателно.

— Наистина ли мислите така, миралай бей?

— Съвсем наистина. Чух, че Добри Желязков не бил напълно наред със здравето, но не се съмнявам, че иначе се ползува от признателността на властта и — защо не? — лично на султана. С всички последици от това. Тъй или иначе именно чрез Добри Желязков Турция прекрачи от Средновековието към новите времена.

— Човекът, чрез когото Турция прекрачи от Средновековието към новите времена — тихо произнесе Бяно, — лежи от четири-пет години скован от болест и разорен до дъно. Синът му помага, вярно е, помагаме и ние, неколцината му приятели от младежките години (от други той изобщо не би приел помощ), но въпреки това Добри Желязков е доведен до просешка тояга. „Изтъках си платното, ритам ти кросното“ — така го възнагради вашата власт за делото му.

Сега беше ред на миралая да го изгледа изумено.

— Истина ли е това, Бяно Абаджи?

— Човек не може да се шегува с тези неща, тъй мисля аз.

Те тръгнаха отново един до друг.

— Не е във властта ми да изменя отношението на Дивана и Портата към него. Какво говоря — да поправя това безобразие. Но затова пък мога, мисля, да уредя да получава до края на живота си емеклилик от фабриката. — Хюсеин бей се засмя горчиво. — От своята фабрика. Все ще съумея да го оправдая в сметките.

— Ще ме прощаваш, ефенди, ама не зная значението на тази дума. — Понятието „пенсия“ все още на никакъв език не бе познато на българите. — Как го назова? Емек…

— Емеклилик. То ще рече месечна парична издръжка на човек, който вече е престанал да работи.

— А, милостиня! — разбра го по своему Бяно. — Добри Желязков не е човекът, който ще приеме милостиня. С тази негова гордост…

— Не е милостиня, а издръжка, която се получава по право.

— И така да се извърти, пак няма да приеме. Такъв честолюбец като Добри!…

Този път не Бяно, а миралаят срасна крака в калдъръма.

— Защо да не опитаме веднага, а? Имаше там някаква подходяща ваша поговорка…

— „Да се кове желязото, докато е горещо“ — подсказа Бяно.

— От вас искам само услугата да ми покажете къщата му. Нататък желязото ще се опитам да изкова аз…

Бяно не каза нищо, само свърна наляво към Мангърската махала.