Цончо Родев
Бурята (71)

7.

През следващите седмици в Сливен, както е думата, вреше и кипеше. За предстоящото въстание се говореше почти неприкрито и младежта не само вече го чакаше, но и се поздравяваше по улиците в негово име. Лъскаха се пали и ятагани, разговорите се въртяха главно около пищовите и пушките, оловото и барутът се харчеха като топъл хляб, а една ока палер стигна дванадест гроша — незапомнена цена! По дворовете се сушаха меса, жените препичаха пексимет и режеха ивици ленено платно за превръзки. А вечер… вечер Сливен като че изобщо не заспиваше, някъде лампите и свещите не загасваха до разсъмване, а вместо от кучешки лай, тишината начесто се раздираше от „Стани, стани, юнак балкански…“ и „Къде си, вярна ти любов народна?“.

Начело на тази всеобща подготовка стоеше хаджи Ставри, но беше се сбъднало предсказанието на Найден Силдаров — той беше по-скоро символ и знаме, докато прякото ръководство полека-лека се съсредоточи в ръцете на Анастас хаджи Добрев и донякъде на Никола Бората, който се очерта като негов пръв помощник. След като се допитаха и до Бяно Абаджи, Анастас и Никола вежливо и с разумни доводи отстраниха от пряката подготовка на въстанието Никола Гидика и Панайот Минков; по съвет на Бяно им внушиха, че те ще бъдат несравнимо по-полезни, ако се нагърбят с грижите около читалището и общината („в утрешния ден ние ще имаме даже по-голяма нужда от тях, отколкото днеска“), а истината беше, че те действително не отстъпваха на другите по родолюбие и в духовните работи бяха като кремък, но просто природата не ги бе създала за дела с оръжие в ръка. Затова пък Анастас хаджи Добрев беше в стихията си и вършеше работа и заради тях. Той почти изостави задълженията си в школото и цялото си време посвещаваше на талим с младежите, на наглеждане цялата подготовка, на пламенни насърчителни слова, заради които (впрочем и заради юнашката му осанка) захванаха да го зоват Гарибалди^[1].

Противно на дембеллъка си, властта също не спеше. Истината изисква да се каже, че старанието й не се дължеше само на първоначалния донос на чорбаджи Евтим Димитров, но и на нареждания „отгоре“, понеже кипежът около Балкана не бе останал незабелязан. Шпионите на конака слухтяха по кьошетата, по кафенетата и изобщо навсякъде, където се събираше народ, дневните и особено нощните стражи, бяха усилени и заптиетата кръстосваха града с толкова оръжие по себе си, колкото навярно не биха носили и на война.

За властта не оставаха незабелязани трескавите приготовления на раята, но по внушение на Али ефенди не бързаха със заптисванията; даваха си сметка, че с прибързаност щяха най-много да сложат ръка на някои „дребни риби“, на по-разпалени луди глави и на по-гласовити певци на „Стани, стани, юнак балкански…“, а на тях им се искаше да заловят предводителите — и особено хаджи Ставри, за когото знаеха, че още е в Сливен, — та с един удар да обезглавят и кипежа, и сетнините му. Така във взаимно дебнене преминаваха тези дни и седмици в града под Сините камъни, докато изведнъж…

* * *

Хаджи Ставри ахна от почуда и възторг — бяха му разправяли, че байракът на сливенската дружина бил „прекрасен“, но това „прекрасен“ той все бе приемал като част от въодушевлението, което царуваше през тези дни в града. Но когато с постоянния си телохранител Найден се промъкна в дома на хаджи Стефан Копринджи Минчоолу — той единодушно бе избран за байрактар на сливенската дружина, — дъхът му просто спря пред чудесията на знамето: върху тежък атлазен зелен плат хаджи Калуда бе извезала със сърма от едната страна образа на Спасителя, от другата — величествен лъв с корона на главата^[2]. Той постоя, премалял, пред него, после избърса влагата, набила в очите му, пък се приведе и благоговейно докосна с устни светинята. А когато се изправи, можа да каже само:

— Излъгали сте се, братя. Това няма да бъде байрак само на сливенската дружина, а на цялата въстаническа войска. Гдето се намира върховният й предводител, там ще се вее зеленият стяг с лъва на възродена България!…

… А само четвърт час по-късно щеше да стане ясно, че са се излъгали не само съзаклятниците от Сливен, но и сам предводителят им хаджи Ставри: тримата (с гостите тръгна и хаджи Стефан) едва бяха изминали и стотина крачки от дома на байрактаря и попаднаха на засада. Някой, спотаен в шубраките около дома на вдовицата Тонка Парашкевова, извика насреща им:

— Дуур!… Давранма!…^[3]

Гласът не беше още заглъхнал, когато му отговори гърмеж на пищов — Найден стреля напосоки и същевременно нареди на своите:

— Лягайте!… Лягайте ниско!… И се закрийте зад нещо!…

Послушаха го. И тъкмо навреме — още залягаха, когато в здрачевината пред тях няколко пушки блъвнаха огън. Като се прицелваше по пламъка на една от пушките, Найден изпразни и втория си пищов. И отсреща се разнесе един от онези викове, които се надават при прекрачването на границата между живота и смъртта. В шубраците настана суетня — сполучливият изстрел бе смутил и объркал засадниците. Но не ги бе нито прогонил, нито им бе отнел охотата да заловят живи или мъртви своите жертви: хаджи Ставри Койнов само се надигна да погледне и два куршума се сплескаха в камъка до главата му. Стефан Копринджи Минчоолу реши да последва примера на приятеля си и при малко сполука да разреди пусията с още един човек, но Найден го спря:

— Недей, ще останем съвсем безоръжни. — Другият щеше да възрази или да запита нещо, но той го превари: — Сега важното е само едно — да опазим хаджи Ставри. Слушай ме внимателно. Ще ми дадеш този твой пищов и ще напълниш моите два. С три пищова под ръка аз ще задържа гаджалите до някое време, а ти не се май, измъкни хаджи Ставри и го води право през Демир капия и покрай Елена, към Търново.

— Ама…

— Няма „ама“! — отсече Найден. — Туй е заповед, ясно ли ти е?

Така и направиха. С трите пищова до себе си Найден Силдаров остана да ги прикрива, а както се уговориха, хаджи Ставри и хаджи Стефан скокнаха отведнъж и удариха на бяг нагоре към Фърчиловата воденица. Турците от задасата стреляха като луди подир тях (по-късно дори се оказа, че един куршум е пернал леко хаджи Стефан по плешката), но още един верен изстрел на Найден охлади желанието им да се втурват по петите им.

Ето как въстанието засега пропадна, но поне оцеля вдъхновителят му — след една неделя Стефан Копринджи Минчоолу се върна „ни лук ял, ни лук мирисал“ в Сливен и донесе важната вест, че хаджи Ставри благополучно се е прехвърлил от северната страна на Дунава…^[4] Донесе и последната заръка на предводителя: сливенци нека да продължат да се готвят, защото хаджи Ставри пак ще дойде и ще ги поведе към Балкана, към свободата…

Но завръщането на хаджи Ставри беше още далеч. Сега все още той бягаше, за да спаси живота си, а Найден, притулен зад един щастливо случил се там бинекташъ̀^[5], преграждаше пътя на преследвачите му.

— Не виждате ли бре, че е само един и се крие зад камъка? — извика заповеден глас отсреща. — Стреляйте нататък! А вие, Юсмен и Сали избиколете от двете страни през дворовете и го…

Куршумите наистина заплющяха върху камъка и само по чудо не засегнаха мъжа, който се криеше зад него. Найден обаче чу през гърмежите заповедта на непознатия предводител отсреща (беше Али бьолюкбаши) и си даде сметка, че дълго няма да се опази на това място. Поразмисли трескаво. Трябваше да действува! Да, ако искаше да е полезен на хаджи Ставри и на самия себе си, трябваше да действува, и то начаса. Той запретна двата си пищова и с внезапно рязко движение се претърколи към отсрещната страна на сокака. Няколко куршума вдигнаха праха около него, но и този път му провървя — не го засегнаха. Затова пък Найден зърна точното място на единия огън и щом спря да се търкаля, стреля нататък. И пак, както преди, му отговори неистовият рев на улучения…

— Познах го! — разнесе се друг глас от ляво. — Туй е синът на Бяно Абаджи!… Найден!…

Найден се извърна рязко. Онзи, който го бе познал, бе едно от заптиетата — навярно Юсмен или Сали; то надничаше откъм дувара на Тонка Парашкевова и се целеше към него с шишането си. Българинът гръмна нататък. Двата изстрела се сляха в един и заптието увисна безпомощно върху оградата. Непоправимото обаче беше вече станало — другите от засадата положително бяха чули името му, а това означаваше, че бащината (ех, „бащината“…) къща оставаше завинаги затворена за Найден. Той изпсува по турски, високо и с безсилие, пък скочи на крака и като се снишаваше покрай оградите, побягна с все сили от засадата.

* * *

— Ашколсун бе, братовчед! — тупна се по коляното Георги Трънкин; радостта бе избила на сипаничавото му лице, та то сияеше като месечина. — Те това се казва мъж от юнашко коляно: хем ще отърве кожата, хем зад себе си ще остави да съхнат трима проснати гаджали!…

— И как му е дошло на ума да се цели по пламъка на пушките! — възхити се друг от дружината.

— Завиждам ти, бате Найдене — рече Хаджи Димитър. — Така се излиза в Балкана, с пукнати агаларски кратуни, а не тихомълком и по терлици като мене…

Заваляха и други похвали и радостни възклицания от хайдутите, които ги бяха наобиколили. Единствен от всички Панайот Хитов изрече загрижено:

— Жалко само за кръстника. Той се отърва след оная беля, която сторихме зимъс, ама сега и нему няма да се размине…

— Ех и ти! — смъмри го Аджема. — За юначество като Найденовото се претърпява и един бой в хапуса!…

Този разговор се водеше на утрото на втория ден след престрелката посред Меча поляна — там чрез познати овчари Найден бе успял да се срещне с дружината на именития си роднина Георги Трънкин.

— Благодаря за похвалите — каза той, но лицето му не показваше да се е възгордял или даже само разчувствувал от тях. — Ама аз съм дошъл не за хвалбите, а с въпрос и молба. Разбирате ли? Може да съм проснал да съхнат трима или трийсет, обаче и пътя към дома съм си пресушил. И затуй ви питам: ще ме вземете ли са вас или да хващам друма я за Влашко, я за друга по-далечна чужбина?

— Иска ли питане, братовчед? За такива юнаци ние пей даваме и ги дирим със свещ посред бял ден. Ще получиш от Дядо Желю каквото ти липсва от снаряжението и — готово! А, момчета?

Всички отговориха едновременно, не се разбраха отделни думи, но по гласовете личеше, че цялата дружина с радост приемаше новия си побратим. И пак само един остана ако не против, то по-настрана — отново Панайот Хитов:

— Ама за едно да сме наясно, Найдене. При нас по закон е малко като в манастир — може да си женен, може севда да ти е на сърцето, няма мръдване извън дружината, няма скитосване по света с месеци…

Това беше цялата церемония по превръщането на Найден в хайдутин.