Цончо Родев
Бурята (70)

6.

Те не се срещнаха, а просто налетяха един на друг. И се познаха. Случайното кръстосване на пътищата им беше неприятно и за двамата (хаджи Ставри достатъчно добре помнеше джинса и нрава и на Евтим, а преди това и на баща му Димитраки, пък Евтим бе дочул в конака, когато четяха писмо из Търново, че някой си „ваш сливналия по име хаджи Ставри обикаля из Търновско, Габровско и Севлиевско и подкокоросва раята към неподчинение и буна“), но те по негласно споразумение в еднаква степен неискрено и в еднаква степен полууспешно се престориха на радостно изненадани.

— Сполай ти, Евтиме чорбаджи — отложи калпак хаджи Ставри. — Виж, това е късмет: да се върнеш след толкоз години в родния край и веднага да видиш близък и уважаван човек!…

— Сполай и на тебе, хаджи Ставри. — Евтим се поколеба, но подаде ръка и се здрависаха. — Какво така насам? По търговия или…?

— По търговия из царщината, чорбаджи, но по̀ на юг, към Филибелийско и Татар-Пазарджишко, зер изкупувам ориза на тамошните челтакчии. А иначе само се отбих по пътя си, колкото да се поклоня на бащиния дом. — И хаджи Ставри добави, като се опита да вложи умиление в гласа си: — Лятос ще станат дванайсет години, откакто съм заминал…

Повървяха така рамо до рамо докъде Сахатя (така казваха тогава не само на градския часовник, но и на мегдана около него) и се разделиха, с взаимни уверения в щастието, което срещата им бе донесла.

Когато се сбогуваха, Евтим замислено проследи с поглед отдалечаващия се надолу свой бивш съгражданин, а в същото време умът му напрегнато решаваше една не бог знае колко сложна задача. И хаджи Ставри още не бе завил покрай „газиното“, когато той бе стигнал до решението — свърна в обратна посока и веднага се шмугна в конака.

С Мехмед Салих бей не можа да се види — бил по работа някъде из каазата (така му обясниха, а всъщност каймакаминът, след едно юнашко запиване, продъжило без прекъсване две нощи и един ден, лежеше със страшен махмурлук в харемлъка на дома си). И когато се питаше дали да не прескочи до Али ефенди, попадна на Топчи Ахмед — третия по власт човек в Сливен, ако, разбира се, се изключи Садък паша. Евтим, както впрочем и повечето сливенци, нямаше особено доверие в способностите на двамата братя от Чочовен, сега бьолюкбашии, а довчерашни разбойници, но противно на опасенията му, Топчи Ахмед начаса „загря“ и оцени съобщението на чорбаджията. И зададе няколко въпроса, които показаха, че далеч не е такъв ахмак, какъвто го рисуваше мълвата. Евтим отговори. И с отговорите си на свой ред накара бьолюкбашията да се изпълни с уважение към наблюдателността и последователността в мисленето на християнския първенец: да, нямало грешка, Евтим лично познавал хаджи Ставри Койноолар; да, сега се сетил, че писмото от Търново ще да се е отнасяло именно за него — нямало насам друг бунтар с такова име, а преди години синът на хаджи Койно Койнов поел друма на изгнаника именно поради зулумите и непрекъснатите му сблъсъци с властта; да, трябва да е излъгал, че иде от юг, понеже бил облечен по северняшки („като капанец“, според думите на Евтим); излъгал още, че го довела тук жалостта по бащиния запустял дом, защото къщата на джинса Койноолар, това всеки кореняк-сливналия знаел, се намирала в горния край, докато хаджи Ставри отивал накъде хайдушкото гнездо Клуцохор, при това се правел на по-незабележим…

— Благодаря ти за вестта, чорбаджи — рече почтително Топчи Ахмед, когато Евтим завърши. — Аз ще имам грижата бунтарската обиколка на тоя — как го рече? — на тоя хаджи Ставри Койноолар да завърши тук, в нашия Сливен. Но още само една помощ искам от тебе. За облеклото на хайдутина разбрах. Само ми кажи още как е на вид.

Чорбаджията се замисли съвсем малко и отговори точно:

— Среден на ръст човек, бьолюкбаши ефенди, ама личи, че пращи от здраве. Лице обикновено, кръгло, мургаво; ще помислиш, че кожата е обгоряла от слънцето като на чифчия, но не — целият им джинс са такива, малко с циганска боя. Ястъклии мустаци, ала не чак много бухнати, да не бият на очи. Онуй, по което най се познава, са веждите му, ефенди. Те са дебели, рунтави, черни, без пролука по средата и са напреки, от край до край през лицето, надвиснали под челото.

— Тешекюр едерим, чорбаджи. Нататък остави всичко на мене.

И с тези думи Топчи Ахмед се упъти към помещенията на заптиетата.

* * *

Пристигането на хаджи Ставри не предизвика никаква изненада в дома на Бяно Абаджи. Причината преди всичко беше, че Ставри предвидливо се бе погрижил да съобщи по верни габровци за идването си. Но и да не беше предварителната вест, Бяно го позна от пръв погледа; помнеше го той още отпреди бягството му в четиридесет и осма, когато държеше воденица в Кумлука, но времето си посвещаваше не толкова на мливарите, колкото на буйства и дързостни прояви против турците. Но даже и да не си спомнеше за него (когато някога загърби Сливен, хаджи Ставри имаше само двайсет и осем лазарника зад себе си^[1]), той пак щеше да отличи в него чертите на рода Койноолар — главно по сключените и надвиснали като жеравненски стрехи вежди.

— Лошо ми провървя в родния град — започна хаджи Ставри, след като се здрависа с домакините и насядаха в одаята. — За да не предизвикам съмнения, избиколих от Хаинето на юг чак докъм Ямбол, все едно че ида отдолу. Пък то още на влизане в града попаднах на Евтим чорбаджи… — Той забеляза как Бяно и синът му Найден се спогледаха многозначително и побърза да добави: — Не се безпокойте. За да го заблуди, ако е решил да ме проследи, аз най-напред слязох до този нов мост, дето сте вдигнали, а сетне се върнах и избиколих чак през Ески Намазгях, като от време на време се връщах по стъпките си, за да проверя дали върви някой по дирите ми. А тук похлопах, когато нямаше жива душа по улицата.

Бащата и синът не казаха нищо. Думите на хаджи Ставри не бяха заглъхнали още, когато, макар да не му бе дошло времето — още нямаше икиндия — Яна набързо сложи трапезата. Гостът отклони ракията и виното, но вечерята прие с удоволствие; ядеше лакомо и с настървение, като човек, който най-често кара на сухоежбина. Бяно и Найден също посягаха към гозбите, но без охота, колкото да правят дружина на хаджи Ставри.

Като се нахрани, гостът поблагодари — учтиво, но не и разточително, — после попита за разрешение и се залови да си свива цигара. Заедно с него и Бяно започна да натъпква луличката си, новата.

— Сигурно сте се досетили по какви работи съм тръгнал по градовете и селата на Балкана — започна посетителят, след като запалиха. — Ние, гдето по една или друга причина сме напуснали бащиния край, не сме преставали нито за час да мислим за него. И да не се примиряваме с робския ярем, надянат вече пет столетия на врата на горкия ни народ. — Бяно Абаджи кимна утвърдително. — И сме решили, че е дошло времето веднъж завинаги да скъсаме робската верига.

Домакинът поразмисли върху думите му и извади захапката из уста:

— Решили сте или е дошло времето? — запита. И като видя, че гостът се пообърка, обясни: — Не ме ли разбираш, хаджи? Да си решил нещо е едно, а то да е узряло — съвсем друго.

— За вас, господин Силдаров, комай тези две неща се разминават?

Бяно усети нотката на раздразнение в гласа му, та се опита да отговори по-иносказателно:

— Преди тридесет и пет години, тогава още младежи, ние, неколцина приятели, също бяхме решили, че е дошло времето. Сетне се оказа…

— Знам, знам — прекъсна го хаджи Ставри и очите му, сгушени някъде дълбоко под гъстите вежди, просветнаха. — Братството, нали?

— Откъде знаеш, хаджи?

— От един ваш приятел, господин Силдаров. Паскал, Паскал хаджи Кутьов. Той беше един от първооснователите, нали? С него аз съм близък… въпреки разликата в годините. Със сина му Никола — още повече. Защото и аз се установих в Браила, където са и те.

— И какво мисли Паскал? Дошло ли е времето?

Хаджи Ставри отново се пообърка.

— Той от тридесет години е далеч от родния Сливен, няма твърда и ясна преценка. И ме посъветва да се обърна за акъл към вас, господин Силдаров. А чрез вас — и към неколцина от по-младите, които вие ще ми препоръчате. Не се засягайте от това предложение. Знам, че сте по-улегнал и по-мъдър от другите. Но ако се стигне дотам да застанем куршум срещу куршум и гърди срещу гърди с поробителите, те по-младите, ще бъдат възкресителите на войската и славата българска.

— Също и това ли каза Паскал? — учуди се Бяно Абаджи.

— А, не — за пръв път се засмя, гостът. — Паскал хаджи Кутьов поръча ние само да развеем байрака на Агликина поляна, а той щял да дойде от Браила да застане под него. С пушка, изработена от собствените му ръце.

— Е, това вече подобава на Паскал — усмихна се на свой ред и стопанинът. — И ако се видиш пак с него, кажи му, хаджи, че стигне ли се да дойде с пушка в ръка на Агликина поляна, онзи, който ще го посрещне там, ще бъде неговият побратим Бяно Абаджи. — Той се обърна към Найден: — Разбра ли? Негова милост има желание да се срещне и разговори с по-будни и по-родолюбиви наши сливналии. Кои да му препоръчаме?

— Срам ме е да го призная, тате, но като че ти по̀ можеш от мене да ги избереш… — Ако изключим началното поздравяване, Найден май за пръв път проговаряше. — Кого и за кога да известя?

— Аз бих рекъл — Гидиков, Панайот Минков и Анастас хаджи Добрев. А може би и Иван Добровски… макар той далеч да не спада към младите.

— Чужд е още на тукашните дела Иван Добровски, тате. Не е ли по-добре на негово място да повикаме даскал Никола? Никола Боров?

— Тъй да бъде. Намери ги и им кажи по мръкнало да дойдат тук долу, в херодаята. Аз ги викам, тъй им речи, за хаджи Ставри не споменавай още. — И когато момъкът излезе, обясни на госта: — Трябва да ги събера по тъмно и с предпазливост. Преди половин година стана едно нападение над тукашния кадия, та турците още са като пощръклели. Но в херодаята ще бъдем в безопасност. Давала е тя подслон на много султанови душмани. Като се почне от Алтънлъ Стоян войвода, та се стигне до Георги Раковски…

— О, боже! — плесна се по челото гостът. — Как можах да забравя!… — Той приклекна до скромния си багаж и затърси нещо в него. И никога не разбра, че така, като отпрати мислите му в друга посока, Бяно ловко го подведе — избегна да му каже своето мнение по готвеното въстание, за което уж беше първият въпрос на хаджията. — А, ето! Добре че споменахте Раковски, господин Силдаров. Нося ви този армаган от него. Нарочно дойдох не направо, а откъм Белград. И там Раковски ми даде за вас това… още топло-топло…

Беше най-новата книга на Раковски: „Няколко речи о Асеню первому…“. Бяно я пое с онова страхопочитание, с което открай време се отнасяше към всяка българска книга. Полюбува се на корицата й, сетне внимателно я разгъна. От мястото си хаджи Ставри забеляза, че вниманието му най-напред бе привлечено от илюстрациите. И се обади:

— Също и те са дело на наш българин, господин Силдаров. Рисувани са от Николай Павлович из Свищов. Надарен от самата природа зографин, но освен това получил и високо образование във Виена и Мюнхен.

Не можа да се разбере дали домакинът го чу. Той бе прелистил още няколко страници и сега прочете на глас:

— „Византийска държава из начала йоще появления си била е непримирима враждебница независимих българ, а най-паче когато тии учредиха преславски престол и почнаха да управляват царство си редовно; та гледаше на тях като на съперници, коит могат един ден да я подчинят на себе; нейно старание беше да обори и завладее българско царство и употребяваше всеки начин да би постигла цел си!“

— Какво, господин Силдаров? — с лошо прикрита уязвеност попита гостът. — Вие се подсмивате?

Бяно издигна очи и го изгледа продължително.

— Георги Раковски е един от двамата най-големи българи, които съм срещал през живота си — произнесе той сериозно и отчетливо. — Раковски и Селимински, не зная други, равни на тях. Но докато хаджи Иван Селимински срещнах и опознах вече отраснал и изучен, с една дума — завършен, с Раковски е друго. Зная го от ей такъв. И той, тъй да се рече, избуя и извиси дух и знания пред очите ми…

— Няма да мине много — тихо вметна хаджи Ставри — и вие ще издигнете Раковски на още едно стъпало по-високо, където никой друг не стои редом с него. Доктор Селимински също ратува за общия ни идеал, но той в много отношения е далеч от Раковски!

Бяно с нищо не показа да го е чул и продължи по същия начин:

— Водач на родолюбците, воин с оръжие в ръка и вожд едновременно, стихотворец, вестникар, историк, изследвач на богатствата на народната реч и на обичаите, политик… Остана ли нещо, което това довчерашно момче не е достигнало?

— Но вие се позасмяхте одеве, когато прочетохте няколко реда от книгата… — с предишната нацупеност напомни гостът.

— Да, вярно е. — Бяно се усмихна. — Георги Раковски не е без кусури… и слава богу, че не е, иначе той щеше да бъде ангел небесен, а не човек. И кусура му аз намирам в неговото писано слово. Не знам как по-точно да се изразя. Когато човек приказва с Раковски, той говори простичко и безизкуствено, като всички нас. Захване ли обаче да пише, без значение дали ще е стихотворение, или обикновена статийка в „Дунавскый лебедъ“, речта му изведнъж става… става… невярна, съчинена, измислена, насилена. Ето, слушайте само няколко реда от неговия „Горски пътник“ и ще разберете онова, за което думите ми са бедни да го изразят:

Горе мне! как ще бедный претърпя

люта печал и горка скръб?

Кой ще м’утеха мила принесе?

Смърт! смърт! отчайности е лек.

— Е, драги господин хаджи Ставри, съгласете се, че така никой жив човек не говори…

Хаджи Ставри хаджи Койнов приготви уста да отговори нещо, но стопанинът го прекъсна с предупредително вдигане на ръка. Ослушаха се. Откъм двора се разнесе особено подсвирване.

Първите поканени бяха започнали да се събират.

* * *

— А, сега разбирам старанието на Топчи Ахмед — каза Анастас хаджи Добрев, последният от повиканите, докато се ръкуваше с хаджи Ставри. И обясни: — Бяхме с приятели в хана на Никола Кебеджията (там, горките, сега се оправят само хаджи Маринка и дъщерите, не останаха от мъжете в това семейство!) на приказка и чаша вино. По едно време нахлу Топчи Ахмед с неколцина заптиета. Огледаха всички един по един и си тръгнаха. Ама преди това почерпихме едного от хората му, та той ни издаде: търсели да заптисат един мъж, в северняшки дрехи, с ястъклии мустаци и със сключени гъсти вежди.

— Е — засмя се в отговор Хаджи Ставри, — ще рече, Евтим чорбаджи добре си е свършил работата… — И разказа неприятната случка при влизането си в Сливен.

— Рано или късно ще се наложи да извием врата на това турско мекере — с ледена заплашителност произнесе Найден.

„Сега ще се отплеснат в закани за разчиствания на сметки — помисли Бяно, който седеше по-настрана в херодаята и мълчаливо смучеше парлив дим от лулата си. — Дали и ние не бяхме така едно време? Уж кроехме големи работи, пък теглихме един бой на Димитраки и Кириак, пратихме Цено, мир на праха му, да стреля Узун Шерифаа… Не, не, момчета! Не! Неразплатените лични сметки тежат, ама те все пак трябва да си остават на задно място…“

За щастие обаче още следният момент му показа, че е разсъждавал и съдил погрешно. И опровержението дойде от онзи, който би трябвало да е най-засегнат от злополучното събитие:

— Евтим Димитров си е свършил своята работа, приятели — повтори думите си хаджи Ставри. — Нека и ние да свършим нашата, пък едва после ще можем с чиста съвест да питаме тогова и оногова „кой кум, кой сват“.

„Виж го ти! — възрадва му се в себе си Бяно Абаджи. — Не само се възхищава от Раковски, но е научил от него и най-важното — да не се заплесва по второстепенното…“

— Ние все още не знаем коя е нашата работа, господине — напомни междувременно Панайот Минков и с това показа, че също е от хората, които умеят да вървят направо, без да се помайват по пътя.

— За това съм тук, братя, да ви го обясня. И пак за това господин Силдаров, като прецени, че вие сте най-подходящи да станете първоапостоли на голямото дело, за което се върнах в родния град, ви покани за този разговор…

„Хитър! — прецени наум Бяно. — Хитър и умен! Похвали ги и с това ги приласка към замисъла си, а като ги определи за апостоли, веднага ги постави в подчинено положение спрямо себе си.“ Каза си това и веднага се заслуша — хаджи Ставри бе започнал словото си.

Говореше умно, отчетливо и с напиращ иззад думите вътрешен огън — така говорят хората, на които речта извира направо от сърцето. Започна с вековната робия и с лъжовността на разните хатишерифи и хатихумаюни („излязоха бошлаф още преди да са разгласени“), но имаше достатъчно съобразителност да не задълбава в двете теми — тъй или иначе онези, които ден подир ден се пържеха на този огън, знаеха положението на нещата по-добре, отколкото другите, дето следяха живота в Турско, но откъм свободна Русия. Ала после, когато заговори за въстанията и освобожденията на Гърция, Черна гора и Сърбия, в гласа му се усети ожесточение, че и недоизречен упрек; все едно че искаше да каже: „И какво? Мигар гърци, черногорци и сърби са по юнаци от нас, потомците на Симеона, Самуила и Иван Асеня?“ И като изпревари неизреченото им възражение, той отново досегна гордостта и самочувствието им:

— Но ще речете, че Черна гора е загубена някъде там на запад из далечните планини и че с нея и без нея за гаджалите е все тая, докато Българско, земите, населени с българи, почти опират до Цариград. Така е, братя. Така е и следва да се гордеем, че е така. Защото българинът винаги е давал уроци на съседите си по храброст, само нашият Сливен колко пълководци е дарил и на гърци, и на сърби в техните въстания! Всекиму според майсторлъка, братя. Щом сме юнашко племе и знаем да леем своя и чужда кръв за свидното си отечество, нека да го направим както ни се полага — напук на трудностите!…

„Добре го каза! — похвали го наум Бяно. — Добре го каза, макар че…“ Зад това „макар че“ беше споменът му за безчисления аскер, който се бе низал седмици и месеци през Сливен по време на двете последни войни на турчина срещу Дядо Иван. Голяма, много голяма сила притежава Турция, дано тези луди-млади не се заслепят да го забравят!…

Докато премисляше тези неща, той бе изпуснал част от словото на хаджи Ставри. И сега се заслуша отново. А той, гостът, вече попривършваше. Като припомняше, че преди седем столетия свободата на поробената от византийците България бе изгряла пак по тези места, хаджи Ставри съобщи, че българите от Търновско и Габровско вече са готови за великото дело, отвъд Дунава и в Сръбско чакат други хиляди, и с огнени думи прикани и Сливен, „люлка на войводи и юнаци“, час по-скоро да последва техния пример.

Бяно имаше желание да погадае кой от присъствуващите по какъв начин ще се отзове на призива. Но не му остана време за гадаене: едва хаджи Ставри завърши пламенния си призив и двама тозчас скочиха на нозе и се развикаха:

— На оръжие!… Бунт!… Няма що да чакаме!… Долу полумесеца!…

Бяха, разбира се, Анастас хаджи Добрев и Найден. Другите трима обаче не последваха лесния им ентусиазъм. Най-близо до Анастас и Найден беше Никола Боров; е, той чак не крещеше и не размахваше пестници като тях, но искрящият му поглед и настръхналата стойка на тялото издаваха, че е готов всеки миг да ги последва. Стефан Гидиков обаче въсеше чело, а Панайот Минков клатеше в съмнение глава.

— Какво? — попита, леко стъписан, хаджи Ставри, като се обръщаше предимно към двамата последни. — Страх ли ни е? Или сме на мнение, че не сме се наробували достатъчно?

Имаше твърде много предизвикателство и обида във въпросите му, но Гидиков и Минков показаха достатъчно благородство, за да се престорят, че не са ги забелязали. После за двамата отговори Стефан Гидиков. Като извърна към госта слабото си лице, той изговори ясно:

— Щом се обръщате първо към нас, хаджи, следва да се помисли, че в утрешното въстание ние ще водим сливенските юнаци.

— Разумява се от само себе си — побърза да го увери хаджията.

— Е, не ви ли се струва малко, хм, аджамийско и лекомислено водачите на едно въстание да научат днес, а да вдигнат народа утре?

— И каква ще е нашата цел? — обади се след него Панайот Минков. — Да воюваме за победа и свобода или просто да поведем народа като добитък към кланица?

— Разумява се… — несигурно започна да повтаря предишните си думи гостът, но Минков го прекъсна:

— Никак даже не се разумява, господине. Ако замисляме истинско въстание, а не авантюра — (думата авантюра също отскоро бе нашироко навлязла в речника на сливенци), — ние трябва да имаме сигурни бойци, план, храна, джепане, изпитани войводи и пълководци. Това са все неща, които не се решават и подготвят за една нощ.

Хаджи Ставри се огледа безпомощно. Буйните до преди минута Анастас хаджи Добрев и Найден Силдаров тихомълком се бяха върнали на предишните си места, стопанинът Бяно Абаджи старателно отбягна да срещне погледа му.

— И какво тогаз? — попита той. — Следва ли да смятам, че уж юначният Сливен ще остане настрана от всенародното дело?

— Не, не следва — беше спокойният отговор на Стефан Гидиков. — Сливенци нивга не са се посрамвали в народните работи, няма да се посрамят и сега. Но ние, господине, имаме нужда от две неща. Да сме уверени, че е подготвено наистина едно всенародно дело. И да имаме достатъчно време, за да влезем в него подготвени.

На това място Бяно сметна, че вече му е дълг да излезе от ролята си на безстрастен наблюдател. И като се поокашля, произнесе миролюбиво:

— Стефан и Панайот са прави, хаджи. Там, където ще се лее кръв, народна кръв, не може да се допуща прибързаност и лекомислие. — И побърза да предварди някоя острота: — Сигурен съм, че и вие, и Георги Раковски мислите по същия начин. И че пак заедно с нас имате ясна представа, че врагът, който ще трябва да преборим, не е както е бил по времето на великите си завоеватели, но и съвсем не е слабак.

— По времето на Петра и Асеня въстанието е започнало с още по-малобройни сили, но въпреки това е довело до победа — не се предаде лесно хаджи Ставри.

— Да, господине — отговори веднага Панайот Минков. — Но византийците не са разполагали с белгийски нарезни пушки и крупови оръдия…

Настана кратко мълчание. После гостът каза благородно:

— Какво пък, може би наистина да сте прави. Та нали затова сме се събрали — да огледаме задружно всичко и да приемем най-полезното за делото решение.

След тези думи се поотпуснаха. И разговорът изведнъж тръгна по друг начин — по-спокоен по тон и по-мъдър по съдържание. Умуваха, речи го, до първи петли. И се споразумяха за много неща. Щяха овреме да приготвят за въстание младежта на Сливен (хаджи Ставри обеща да остане до някое време тук, да помага със съвет и със самото си присъствие), а чрез верните им учители и свещеници — и годните да носят оръжие от каазата. Щяха да се разтичат за оръжие и джепане, за храна щяха да поръчат всеки въстаник да се погрижи сам. Бяно Абаджи пое дълг да се свърже с Георги Трънкин и Панайот Хитов в Балкана — нали и двамата му се падаха роднини — и да ги призове за вождове на народа в утрешните битки. Анастас Хаджи Добрев увери, че „също разбира нещичко от тези работи“ и се задължи да извежда по-големите ученици и някои от по-сигурните чираци и калфи и да ги учи на талим — думата „военно обучение“ още беше чужда на сливенци. Хаджи Ставри щеше пък да се постарае „да държи связ“ (като бивш руски офицер от Кримската война такива изрази не бяха чужди на речника му) с другите подготвени за бунта люде от двете страни на Стара планина; за него решиха още начесто да сменя скривалищата си, за да не го надушат „конашките копои“. Не пропуснаха да помислят и за знамето на утрешната сливенска дружина.

— Това оставете на мене! — заяви веднага Анастас хаджи Добрев. — Ще имаме знаме за чудо и приказ, обещавам ви. Ръцете, които са несравними при изработването на плащаници и хоругви, ще се справят и с едно бунтовно знаме…

Разбраха го — говореше за майка си. Хаджи Калуда хаджи Добрева, по това време вече почти седемдесетгодишна, беше прочута, кажи-речи, по целия полуостров като майсторка на плащаници^[2], архиерейски одежди и мантии, подвижни двери за олтари и т.н. И никой не възрази — наистина тя нямаше равна на себе си в този род везба.

А Найден пък избра за себе си една-единствена длъжност: да стане телохранител (той го каза на турски „ясъкчия“) на хаджи Ставри и нито ден, нито нощ да не се отделя от него.

— За всички нас ти ще бъдеш наравно със знамето, хаджи — рече той просто, — и трябва да те пазим. Не мога да се закълна, че турски ятаган няма да те достигне. Но се заклевам, че преди да те достигне, моята душа отдавна ще се е разделила с тялото…

… За тази нощ хаджи Ставри щеше да остане там, в херодаята на Силдарови. Бяно Абаджи лично му приготви одър и завивка, а когато го оставяше сам, спря за малко до вратата и попита с тиха надежда:

— Обикаляли сте много, хаджи Ставри, също и при Севастопол сте се били под знамето на руския цар. Нейде пътят ви да се е кръстосвал с Иван? Иван Силдаров от Сливен?

Хаджи Ставри разбра всичко, което се съдържаше отвъд тези две изречения. За момент му се прииска да го излъже, но веднага се отказа — човек като домакина не заслужаваше неистина, пък дори и да е тя с най-доброжелателни подбуди.

— Не, господин Силдаров — каза глухо. — Не съм чувал за човек с това име.

Една въздишка, откъсната сякаш от самото сърце на възрастния мъж, беше единственият ответ на тези думи.