Цончо Родев
Бурята (7)

6.

По онова време Трънка Смеденова, Бяновата сестра, беше на четиридесет и пет години, но поне в последните петнадесет от тях всички я зовяха само „баба Трънка“. Наистина тя изглеждаше състарена не според годините си — косата й, някога смолиста, сега изглеждаше мръсносива, лицето, открай време некрасиво и с по Силдаровски остри черти, беше станало съвсем ръбато, ошарено с бръчки във всички посоки, запазила бе само мъжкаранските си широки плещи и постоянната лютост в черните очи. Онези, които познаваха жизнения й друм, не се учудваха на промените: лесно ли е да присъствуваш, когато баща ти увисва на бесилото, десет години по-късно да съсекат мъжа ти и бащата на децата ти (второто още неродено) пред очите ти, сетне — само двадесет и пет годишна, а нито веднъж не помисляла за второ венчило — да посветиш целия си останал живот на своите двама сина, и то в занаят като воденичарството, дето комай не се бе чувало жена да се оправя сама, лесно ли е, кажете? Но истината си е истина — като я зовяха „баба Трънка“, то не беше, заради преждевременното й състаряване, поне не само заради него. С „баба“ людете изразяваха и възхитата и преклонението си пред този живот-подвиг, пред жилавостта на тази непреклонна жена, която никой и никога не бе видял на колене — точно по същия начин, по който с „дядо“ отдават почит към някои рано помъдрели, далеч надраснали възрастта си по ум мъже.

Сега, изгонила на бърза ръка мливарите от воденицата, Трънка седеше на един чувал с жито, слушаше мълчаливо разказа на първородния си син и нито едно мускулче не помръдваше по грубоватото й лице. Изчака го да свърши, пък чак тогава рече едно невъзмутимо:

— Това ли е?

— „Това ли е“, „това ли е“! — неочаквано кипна Христо, по-малкият й син, дето уж минаваше за кротък и хрисим. — Бате говори за убийство на човек, що може и нему да донесе какви ли не злощастия, пък ти — „това ли е“, невям само се е затрило едно пиле по двора!

— Думата не беше за убийство на човек, а на турчин — спокойно го поправи майката, показвайки, че непривичното избухване на Христо не й е направило абсолютно никакво впечатление. После се обърна пак към Георги: — Сигурно ли е, че си убил друг турчин, не Коджа Мюстеджеб?

— Съвсем сигурно. Дори с Аджема го познахме — Джелал Едхемоглу, баш-кръвника на Мюстеджебовата тайфа.

— Хубаво.

— Кое му е хубавото? — повиши глас на свой ред и Георги. — Да бях пречукал оня, главатаря им, днес цял Сливен и турците барабар щяха да се навървят пред вратата ни ръка да ми целуват. Веднъж, че съм отмъстил за поруганата черква, и втори път — че съм отървал града и каазата от най-личния им катил.

— Щях и аз да ти целуна ръка, сине, ама не за убийство така, едва ли не в гръб. Него трябва…

— А, в гръб! — възкликна той. — Що борба, що търкаляне беше!…

— Друго ми беше на устата. Ако ще вземеш душата на Коджа Мюстеджеб, искам първом да му кажеш кой си, да го предизвестиш, че ще е битка на смърт и сетне очи в очи и гърди срещу гърди да го утрепеш. И колкото по-бавно и по-мъчително, толкоз по-добре.

Синовете я зяпнаха. Знаеха си те, че майка им не беше от милозливите, ама чак такава жестокост — толкова по-страшна, че бе студена и безчувствена — не бяха очаквали от нея.

— Туй ми намирисва на стар гарез… — продума под носа си Христо, когато двамата с брат му най-сетне се съвзеха.

— Дядо ти, дето му взе името, и той тъй би сторил — продължи Трънка унесено, очевидно не чула подметнатото от сина. — Той ще чака, ще търпи, ще търси сгода, но ще издебне баш кеседжията, ще му рече всичко до последната буква и чак тогаз…

— Нещо не разумявам в думите ти, мамо — обади се този път Георги. — Говориш нарочно за Коджа Мюстеджеб, за кой да е кеседжия или изобщо за турчин?

Трънка се сепна, видя се, че сякаш се връща от друг някакъв свят, където за малко се бе преселил духът й. Почака да възвърне напълно равновесието си — и привидната или истинска студенина заедно с него, — пък едва тогава заразказва:

— Забелязахте ли, момчета, че преди петнайсетина дни някак си по никое време отидох на гробищата? Нито беше задушница, нито ден на голям светия, нито даже неделя, пък аз оставих мливарите на Христо и се затътрих по гробища? Тогаз го премълчах, не исках да ви казвам, ама сега… Бях на гробищата, момчета, да сторя помен за баща ви. Че бяха точно двайсет години от гибелта му.

— Не знаех… — промълви извинително Георги.

— Че как можеш и да знаеш? Тогаз ти беше на две годинки, пък ти, Христо, дори още не се беше намерил. А за смъртта му знаете ли?

— Само съм чувал, че е погинал от турци по време на Преселението — отговори за двамата Георги.

— Така е — кимна майката. — Бяха дни на грабежи и кръв, и на пожари и пепелища. Една шайка плячкаджии и главорези не отмина и нашата порта. — Трънка замълча само една секунда, но тя сякаш продължи часове. — Шайката на Коджа Мюстеджеб, той още тогаз беше пръв кръвник на Сливен. Е, хората от тайфата му бяха други, не сегашните, но начело беше пак той. Баща ви се опита да ги спре с благи думи и дарове. Изобщо не дадоха ухо на думите му, а Коджа Мюстеджеб… Коджа Мюстеджеб го съсече с един удар на калъча си. Беше ей така до мене, както си ти сега, Христо. Съсече го, че просто го раздели на две половини. Сетне реши да заколи тебе, Георги, а мене, трудна в осмия месец, се канеше да разпори.

— О, господи!… — изпъшка Христо и избърса потта, избила на челото му.

— И тогава аз го проклех. В името на бога го проклех един ден той пак да се срещне с тебе, Георги, и ти да го възмездиш за злодейството му. Затова не исках Коджа Мюстеджеб да е паднал така мърцина. За него не стига да умре. Не стига и да загине от твоята ръка. Преди душата му да се отдели от тялото, той трябва да научи, че ти си син на Пею Смеденов и че туй, неговото, не е смърт, а правда божия и сбъдване на онази клетва.

— И как се избавихте тогаз, мамо? — попита Христо.

— Спаси ни вуйчо ви Бяно. Бог пожела да го прати тъкмо…

— Вуйчо Бяно? — прекъсна я, възкликвайки с тон на недоверие, Георги. — Вярно ли говориш, мамо? Вуйчо, когото турците зоват „ая“, „светеца“ Бяно? Той да ви избави и не от човек, а от цяла шайка?

— Може да не ви се вярва, но беше тъй. И без оръжие, само с две голи ръце. Смачка като сламка един, другите побягнаха. Така беше.

Замълчаха. Беше едно мълчание, изпълнено с ням ужас: майката отново преживяваше онзи кошмарен час, синовете бяха потресени от разказа й. Тишината бе нарушена пак от Трънка:

— Какво ще правиш сега? — попита тя делово. И най-тънкото ухо не би открило с това изречение загрижеността на майка, чийто син трябва да се крие, за да спаси живота си.

— Ще послушам вуйчо — обясни Георги. И се засмя: — Е, не съвсем…

— Кажи де, кажи. Няма защо да тегля думите ти с ченгел от устата.

— Той ме съветва да изчезна за няколко недели от Сливен и ми дава акъл да се укрия на техния долап горе на Барите. Ще го послушам за първото, ала не и за второто.

— А къде смяташ да се скриеш?

— Гергьовден мина. — Многозначителна усмивка озари сипаничавото лице на момъка. — Горе — той кимна към Балкана — вече има хора, дето се водят по песента:

Войници се пишат

на войнишко село,

ние ще се пишем

на зелено листе…

При тях комай е по-сигурно, отколкото на вуйчо Бяновия долап…

Деветдесет и девет от сто майки биха припаднали при това полупризнание. Трънка обаче дори и не мигна.

— Имаш ли се за подготвен да споделиш живота на ония, дето се пишат на зелено листе? — продължи да го разпитва по същия начин тя. Не „имаш ли връзка с тях“, а дали е подготвен за живота им.

Георги понечи да отговори, но му хрумна нещо по-красноречиво. Отиде в ъгъла на собичката, вдигна дъската от дюшемето и извади един от пищовите, които пазеха там „за всеки случай“. С обиграни движения насипа сух барут до огнивото, открехна вратата и почти без да се цели, стреля. Тракането на воденицата мигом спря — куршумът на Георги бе прекъснал въжето, което управляваше колелото.

Също и тази не особено смислена проява на хайдушка сръчност и нишанджийство — така казваха тогава на умението да се стреля по цел — не извади майката от каменното й спокойствие. Тя кимна на Христо:

— Иди успокой мющериите навънка — каза. — Измисли там нещо, някой прът се е почупил или нещо такованка. — После се обърна към по-големия: — Не те питах за това, знам, че от момче ходиш по кориите да пушкаш по нишани. Но горе е влажно. Захванаха майските дъждове, че и сняг още се случва да попрехвръкне. Можеш ли оцеля на такъв живот?

— Не се кахъри за мен, мамо. — Георги отново се засмя. — Обещавам ти носът ми даже да не потече.

— Е, какво тогаз, не губи повече време. Бате Бяно е прав, не се знае какъв ще бъде първият акъл на гъжвалиите. — Трънка не изоставяше деловития си тон. — Да се разберем за две неща, сине. Когато у дома или тук, на воденицата — (Смеденовата воденица беше доста извън града, чак на Аркаръ куруч), — е спокойно, без турска засада, ще окачам парче ей такваз проскубана кожа на портата.

Той кимна с разбиране, нямаше нужда от повече обяснения.

— А второто, мамо?

— То е за Коджа Мюстеджеб, Георге. Искам да ми обещаеш, че ако пътищата ви се кръстосат, ще изпълниш заръката ми.

— Обещавам! — каза той късо.

Така делнично, без циврене и тежки благословии, Георги — бъдещият виден войвода Георги Трънкин — за пръв път сложи крак на хайдушките пътеки…^[1]