Цончо Родев
Бурята (64)

13.

Който не е стоял в турски затвор, нищо не знай какво нещо е мърсотия и мъки на света.

Филип Тотю

Вратата на кауша се отвори със скърцане. Две заптиета, които носеха за раменете и краката едно безжизнено тяло, не го бутнаха вътре, а го залюляха във въздуха и го хвърлиха в черната паст на тъмницата. Не си правеха никакъв дерт, че можеше да пльосне на каменния плочник и там да се размаже, но то на дело беше и невъзможно да се случи — когато затворът е скроен за най-много осемдесет души, а в него са натикани триста, трудно е да се намери две педи място да седнеш на пода, камо или да падне на гола земя цяло едно мъжко тяло.

Трупът се стовари върху други трупове, разнесоха се охкания и попръжни, заптиетата се изкискаха в отговор, сякаш току-що бяха присъствували на най-забавен майтап. Когато обаче дръпнаха да затворят вратата, някой подложи крак и не им позволи. Смаяха се на дързостта и я открехнаха отново. Онзи, който бе имал безочливата храброст да се разпорежда тук, в кауша, бе младо момче, под двайсетте, с особени щръкнали уши и мъхообразна, растителност под носа, дето трудно можеше да се назове мустаци — беше Илия Господинов, когото познаваха повече като Гунчо. Момчето отвори уста да каже нещо, но те не го оставиха, изплющя бич и Гунчо с пряснокървящ белег през лицето отхвръкна назад. На негово място се изправи обаче едър и висок мъжага, цяла планина; заптиетата се ококориха насреща му с нещо като своеобразна смес от изненада и уважение — като всички турци, и те изпитваха страхопочитание към първичната физическа сила.

— Не бяхте прави да го удряте, агалар — каза им с укорна строгост. — Вътре е смрад и задух, ще пукнем…

— Кой си ти бре, че дръзваш да даваш акъл?

— Казвам се Анастас хаджи Добрев. Може да сте чували за мене.

Не бяха чували, но продължаваха да го гледат са удивление, което граничеше с възхита. Мъжагата пред тях ги надвишаваше с една глава, имаше такива мощни рамене, сякаш беше без врат, и внушаваше чувството, че само да се опре на тях, и ще ги размаже като тахтаби, а в същото време лицето и очите му излъчваха толкова ученост и мъдрост, като че бе преживял цели десетилетия сред дебели книги.

— Момъкът искаше само да пооставите вратата отворена, да влезе малко въздух — продължи задържаният. — Три стотици народ сме, агалар, а отдушник е само онова малко прозорче отсреща. Ако вашите забити и чауши са решили да умрем от задушаване, по-добре да ни викате един по един и да ни мятате въжето…

Анастас хаджи Добрев отново не завърши. Някой разблъска заптиетата и без дума за встъпление усука бича си около масивния врат на великана. За разлика от Гунчо преди малко, хаджи Добрев не помръдна. Втори удар… трети… Той не само че продължаваше да стои като канара, а даже намери сили да се присмее:

— Е, що, Али бьолюкбаши? — каза. — Защо не продължаваш? Да не ти се навяхна кунката?

— Що думаш бре, серсем? — кресна насреща му бьолюкбашията. — Ще ти се да те наложа още, а?

— Точно това ми се ще — беше неочакваният отговор. — Молех агаларите да оставят вратата малко да вее, че да влиза въздух. Сега, докато се забавляваш да ме налагаш, ти я държиш цялата отворена. Тешекюр едерим^[1] за тази благодат, бьолюкбаши.

Оня се поколеба — беше се почувствувал посрамен, та му идеше да налегне този курназ-гяурин и да стиска дебелия му врат, докато изцеди от него цялата душица, — но после само се задоволи да го ритне в корема и да тръшне вратата.

— Ахмаци! — рече на заптиетата и забърза към другия край на двора, където бяха стаите за разпити и откъдето долитаха тежки удари и неистови стонове.

* * *

— Завалията! — с гняв и жалост каза Бяно, като подкрепяше смазаното тяло на хаджи Никола Кебеджията. — Направили са го на пихтия!… Я, дядо попе, ела помогни…

Поп Юрдан разблъска скупчените един върху друг затворници и се наведе, с опитно око разгледа претрепания мъж.

— Ще го бъде — рече. — Стига да не се подлютят раните му, от лобута ще се оправи.

Той отпра няколко ивици плат от полите на расото си и се залови да почиства и превързва раните. Докато му помагаше несръчно, Бяно подхвърли загрижено:

— Поне да можехме да го положим някъде да легне…

— Ще стане — увери го свещеникът. — Само първо тук, при светлинката, да му затворим раните. — Той говореше за оскъдната дрезгавина, която проникваше през аралъците на вратата. — Готово. Помогни сега, бате Бяно!

Вдигнаха хаджи Никола на ръце и го понесоха. В тъмнината на претъпкания кауш неволно настъпваха или удряха някои от заптисаните, ала никой не възропта, никой не им се разсърди — в затвора двамата се ползуваха с особено уважение. „Това е да си наистина първенец на народа — говореха за тях. — Членове на мезлиша, единият най-уважаван общинар, другият — поп-иконом и владишки заместник, ала заедно с другите набедени са в тюрмата. Едно е да се тупаш в гърдите и да се изстъпваш напред през дни на благополучие, друго — да си с народа в злощастието…“

Успяха да стигнат до най-тъмното кътче на затвора.

— Ела първом да отворим място, бате Бяно, като преместим тогова.

— Какво, да не е умрял? — попита Бяно, но после, като докосна „тогова“, разбра как безсмислени са били думите му — нещастникът беше почти изстинал. И промени въпроса си: — Кой е?

— Бабалъкът на наш Никола Аджема. Вината му е само тази, че преди години е дал дъщеря си на човек, дето е участвувал в бастисването на Али ефенди. На̀ — утрепаха го…

— Кой беше този Никола Аджема бе, Юрдане?

Докато носеха мъртвеца, поп Юрдан отговори:

— Моят племенник. Не помниш ли, дето с Георги на Трънка бяха спипали крадците на църквата и даже пречукаха един.

— Той ли ти донесе?…

— Шшшшт! — предупредително го прекъсна свещеникът. И каза късо: — Той.

Разбраха се. Преди „да потъне вдън земя“ след нападението, Никола Аджема бе сварил да се отбие при чичо си и да му върне черковните вещи, намерени у кадията. Но поп Юрдан не беше задържан поради тях (той имаше житейски опит, та не ги извади на бял свят веднага, пък скривалища не му липсваха), а заради роднинството с Никола.

Похлопаха на вратата и предадоха на заптиетата умрелия, после се върнаха при смазания от бой хаджи Никола. В тяхно отсъствие другарят им се бе посвестил и сега редуваше охкания и псувни.

— Щом псува, значи ще се оправи — вещо се произнесе поп Юрдан, докато го нагласяваха на мястото на умрелия. — Предават душа ония, които се оставят боят да ги сломи отвътре… — И запита ранения: — Кой те би, хаджи?

— Топчи Ахмед — с усилие, но и с омраза отговори Кебеджията.

— Топчи Ахмед? — изненада се Бяно. — Че негова работа ли е, на един бьолюкбашия, да върти тояга и да троши кости?

— Какво се чудиш? — възрази му поп Юрдан. — Не видя ли и брат му одеве? От хора, дето са били разбойници в гората, що друго очакваш?

Беше вярно. Допреди десетина години двамата братя от село Чочовен Топчи Ахмед и Али бяха върлували като янкеседжии из каазата и за да ги усмири, властта в лицето на каймакамина и кадията Али ефенди им повери личната служба бьолюкбашии в Сливен^[2].

— „Търколило се гърнето, намерило си похлупака“ — каза Бяно.

Още се помайваха около хаджи Никола, когато от вратата повикаха:

— Папаз Юрдан!… Ей, папаз Юрдан, гел бурда^[3] бре!…

Свещеникът и Бяно се спогледаха; беше един от онези погледи, които заместват хиляди думи. После поп Юрдан вдигна рамене:

— Е, дойде и моят ред — рече, като се мъчеше да изглежда спокоен. — Довиждане, бате Бяно. Или сбогом… ако не се видим повече…

Стиснаха си ръце и свещеникът, като прибираше широките поли на расото си, тръгна към вратата. Вървеше с високо вдигната глава, а скупчените един връз друг затворници с уважение му сторваха път — веднъж уважение за сана, втори път — за споделената съдба, и трети — за мъжеството, с което отиваше към своята голгота. Мнозина се прекръстваха, очевидно помолвайки бога да закриля своя служител.

Дали молитвите помогнаха или просто тъй беше дошло, но поп Юрдан се върна скоро, не го държаха повече и от половин нас, докато на други истиндакът продължаваше по няколко часа, а понякога и по цял ден. Когато се появи отново на вратата, брадата му беше разрошена и окървавена (после се разбра, че бяха скубали по цели валма̀ от нея), расото съдрано на гърба, а кундурите си държеше в ръка — явно краката му бяха на такъв хал, че не можеше да ги обуе. Но иначе пак стоеше с вирната глава и с гневно развята русо-бяла грива.

— Бог е милостив, оцелял е! — чуха се гласове.

— Кучета мръсни, да посегнат и на божи служител!…

— Верицата им поганска!…

Поп Юрдан не отговори на нито една от приказките, а зашляпа бос към онова място, където го чакаха Бяно и хаджи Никола. Обаче като стигна до тях, нещо му дойде наум, та си пусна кундурите на пода, разблъска скупчените затворници и затърси някого в онзи край, който беше по-близо до прозорчето. Мина между насядалите, извърна силом няколко глави към себе си и когато намери, когото търсеше, му обърса два такива шамара, на каквито не бяха способни и братята от Чочовен.

— Ето ти, кучи сине! — каза между двата удара. — Това ти е наградата за предателството…

Цапардосаният — беше Кьор Киро — не се и опита да възрази. Той наистина бе виновен, а, както разправяха сетне, вторият шамар му бе откачил ченето, та не можеше да говори.

— Наказах го по заслуга — каза по-късно поп Юрдан, когато беше вече при Бяно и сядайки, внимателно облягаше гърба си о стената. — От него е започнал да се разплита чорапът. От него и от глупостта му. Изпуснаха се ония да го кажат пред мене.

Наистина се бяха изпуснали. Когато на Томчов дамар нападателите се разделили, всеки поел към дома си. Не щеш ли, Кьор Киро попаднал на стражата: „Дур!… Теслим ол!“^[4] и така нататък. И той, бабаитинът му с бабаитин, нито опитал да побегне, нито с пандурите да премери сили, нито даже да чуе защо аджеба е заловен (а той бил спрян за съвсем невинно нещо — че се е движил нощем без фенер), а веднага взел да издава всичко наред… И още преди разсъмване заптиетата изловили всички като мишки — ямболлии в хана, другите по къщите им. А оттам нататък започнали своеволието и дивата азиатска саморазправа…

— Биха ли те много? — попита Бяно.

— Не. Двайсетина тояги по гърба и по табаните — туй за дядо ти поп не е болка за умиралка. Щеше да бъде по-зле, ама дойде оня, пашата на казак-алая, та ги вразуми или сплаши, не знам, но хвана дикиш.

— Кой те би?

— Пак онзи гад, Топчи Ахмед. Брат му само ми скубеше брадата и ме риташе с чизми в хълбоците. Ако не ги беше спрял Садък паша…

— И какво искаха да измъкнат от тебе?

— Ако щеш вярвай, ако не щеш — недей, ама съвсем нищичко. Биха ме заради самия бой, а не за да издам нещо. Е, имаше, разумява се, и приказки, като: „Целият ви джинс е такъв хайдушки…“, но то беше колкото да му иде повече сила в ръката. На Топчи Ахмед де.

Хаджи Никола, внезапно се намеси в разговора им. Изненада ги — мислеха, че още е в унес след жестокия побой, пък той слушал всичко.

— От мен пък искаха да им предам моя Димитър. Ама на̀ — той показа пръст, — и съвсем да ме пречукат, пак няма да го издам. Не само защото не е бил с Панайота в оная работа, не. Хаджи Димитър е наречен от бога за по-важни дела, помнете това от мене. И затова го пазете… ако аз не сколасам да се вдигна…

— Обещаваме ти — каза за двамата Бяно. И отново се обърна към свещеника: — Как да ти помогна, да облекча болката ти?

— Никак. Така, като ми е гърбът на студената стена, ми стига. — Поп Юрдан отмести поглед. — Хубаво стана, че извикаха мене, а не тебе. Мен само нашариха, а теб щяха да наранят в душата.

— Какво искаш да кажеш, Юрдане?

— Докато ме млатеха, някой открехна вратата, та надзърнах в съседната стая. И какво мислиш? Там на тежко-сладко бяха седнали Али ефенди, Йоргаки и… зет ти Кутьо.

— Туй не може да го бъде!

— Не може, ама е тъй. В едната стая ти хвърлят по един товар даяк, в другата сърбат кафе. — Свещеникът прекара пръсти през размирните си коси. — Е, нека вярваме, че са отишли да просят милост за някого. Но да си беше видял зетя на кафе, докато тебе те налагат… — Той внимателно понамести гърба си по неравните камъни на стената. — Ех, ако помислиш — и от това има по-лошо, бате Бяно.

— Например?

— Например моето. — Поп Юрдан въздъхна; беше такава въздишка, мъчителна и от сърце, каквато Бяно никога не би повярвал за човек като него. — Какво е телесната, болка пред тежката орис да виждаш корена ти да изсъхва заедно с тебе?… Готов съм сто пъти по толкоз да изтърпя, само бог да беше благословил венчилото ми с рожба…

Бяно разбра и казаното, и недоизказаното. Не бе лоша баба попадия, но се оказа безплодна. Е, взимаха си те по някое хранениче и го изгледваха, но нито това им запълваше докрай душевната празнота, нито пък се случиха свестни деца, които да съумеят със синовна ласка да се отблагодарят на нещастниците^[5]. Само едно беше ново за Бяно — че свещеникът чак толкова надълбоко изживяваше ориста си: както беше външно курназ и по хайдушки лудоглав, не можеш да го повярваш за него.

Той си помисли да го утеши, като му даде за пример собственото си семейство, дето при две свои и две осиновени деца бяха останали сам-самички с Яна вкъщи, но прецени, че ще прозвучи слабо и неубедително. И затова каза друго, за което беше сигурен, че ще хване място при човек като поп Юрдан:

— Иди го разбери — ти, горещ българин, си загубил тази простичка радост, пък българщината е спечелила. — Онзи се заслуша, пооклюманата му глава отново се надигна. — Помисли само как жалее за отечеството един ерген и как — един баща. Бащата ще прави, ще струва, но в главата му винаги ще има и една юзда: „Ами децата?“ Докато ергенинът — е, или жененият без челяд — знае, че залага само себе си и затуй е трижди и повече по-полезен…

Мълчание. А после:

— Благодаря ти, бате Бяно. — Нова тежка въздишка, но сега в нея се усещаше и нотка на облекчение. — Никога не съм поглеждал от тази страна… Е, ще премисля думите ти… ако Али ефенди склони да ни остави живи, разумява се. Ще ги премисля и ако ги видя прави, ще се държа тъй, че наистина да превърна собственото си злощастие в щастие на…

И пак ги прекъснаха. Този път едно заптие викаше от вратата за Бяно Абаджи. Докато отиваше нататък, Бяно не изпитваше страх. Единственото, което го притесняваше, беше мисълта, че може „там“ да се срещне с Кутьо, мъжа на Руска — отнапред знаеше, че трудно ще го понесе. При вратата трябваше да спре — докарали бяха още дузина задържани (по вида има изглеждаха селяни откъм равнината) и с по един ритник ги натикваха в кауша. „Боже, нощес ще бъдем човек връз човек! — помисли Бяно. — И този Али ефенди!… Цялата кааза ли смята виновна?“ И с тези мисли прекоси двора.

Не го биха, нито го разпитваха, не видя и стаите, където се вършеха мъченията; просто една врата се отвори, Бяно прекрачи и в следващата секунда се оказа пред Садък паша Чайковски, който с жест го канеше да седне до него.

— Умът ми не побира това, на което съм очевидец — каза пашата, когато Бяно зае посоченото му място. — Нито жестокото нападение над кадията — знаете ли, че два пръста са му отсечени, а третият ще оцелее, но ще остане неподвижен?, — нито сега тези репресии… тези масови наказания, искам да кажа.

— А, защо? — вдигна рамене българинът. — Вие, доколкото зная, сте отдавна в Турция, паша ефенди?

— Наближават двадесет години.

— За двадесет години човек трябва, длъжен е да е разбрал, че тук всичко може да се случи. И колкото е то по-чудовищно, толкова сякаш е и по-възможно. Два пръста, казвате вие. А знаете ли, паша ефенди, че преди малко изнесохме от тъмницата двадесет и третия мъртвец? И че — още поне толкова са на път да ги последват?^[6]

— Все пак не може да се отрече — каза многозначително пашата, — че този път властта е била предизвикана…

Бяно го изгледа продължително.

— Никога не съм притежавал власт — отговори. — Такава власт, от която да зависи животът на другиго. Но ако я имах, мисля, че винаги когато ми дойдеше да съдя и наказвам, щях да започвам с търсене първопричината за стореното. Докаже се например, че някой ударил плесница някому. Преди да накажа, както се наказва за плесник, аз ще да се позаинтересувам защо аджеба е ударен този плесник. И по един начин бих съдил, ако удареният е невинен, по друг, ако…

— Разбирам. Особено пък след щедрите обещания на Хатихумаюна… Но в случая може ли да се смята, че плесникът е бил заслужен? — Пашата видя колебанието на българина и го подкани: — Пред мен можете да говорите напълно искрено, господин Силдаров. Не съм човекът, който…

— Не съм го и помислил — прекъсна го на свой ред Бяно Абаджи.

— Тогава?

— Ще ви кажа само няколко неща, паша ефенди. В Сливен няма дело, което не можеш да спечелиш… стига по подходящ начин да настроиш „безпристрастния“ кадия на своя страна. Даже има нещо като установена цена: за убийство толкоз, за осакатяване толкоз, за нива толкоз…

— Разбирам — за втори път каза Садък паша. — При такова правораздаване по един начин ще гледаш на съдията, ако си този, който е платил цената, и по друг начин, ако си на отсрещната страна.

— Вторият пример е още по-прост. Преди точно десет години турска шайка обра една наша църква. Не тукашната, а клуцохорската, „Свети Никола“. Големи сръдни се сърдихме, големи обещания ни се обещаваха, пък накрая — нищо. Хем дадохме всичките имена на шайкаджиите… Просто работата се потули, а с годините и избледня…

— Този път няма да се похваля, че съм разбрал всичко…

— След една дума ще разберете. Когато на деветнадесето число бил нападнат един виден представител на властта в града ни, в дома му се намерили дарохранителниците и някои други от сребърните съдове на църквата.

— Мигар е възможно? — възкликна пашата. — Това е… това е…

— Това е просто да си обрал крадеца — помогна му Бяно. — И ако се съмнявате, аз ще ви го докажа, паша ефенди. Само, моля ви, не го искайте веднага — заради доказването може да се затрият още толкоз невинни…

Мехмед Садък паша стана и се заразхожда припряно из стаята. Навярно преодоля смайването си, понеже поне външно изглеждаше с възвърнато самообладание, когато седна отново и попита:

— А вие лично защо сте задържан, господин Силдаров?

— Девет от десетте души, които са долу, между тях и аз, не могат да отговорят на такъв въпрос. Ако е до предположение, то не ми идва друго наум, освен някакъв стар гарез. Това не е малко, паша ефенди. Стотиците други долу и толкова не могат да измислят като причина.

Отново продължителен поглед, но този път от страна на пашата.

— Свободен сте, господин Силдаров — каза. — Вие сте член на меджлиса, а аз тъй или иначе съм човекът с най-високия чин в Сливен и не мога да позволя да бъде правен на посмешище този най-висш местен орган заради някакви си лични недружелюбности и гарези. Вземете си вещите, които може би имате долу, и си вървете.

— Не мога да се съглася…

— Приемете го като заповед! — рязко го прекъсна Мехмед Садък.

— Изслушайте ме, паша ефенди. Ако решението вие така… така… — Бяно искаше да каже „принципно“, но подобни думи липсваха в речника му. — С една дума, долу има още един член на мезлиша. При това богослужител — поп Юрдан, заместник на владиката в града. Само преди час тукашните джелати го проснаха от бой… Щом вие освобождавате не човека Бяно Силдаров, а члена на мезлиша, не може да оставите в тъмницата другия член — поп Юрдан.

— Правилно! И двамата сте свободни.

— Благодаря — простичко рече българинът. — От името и на двамата благодаря. Но моля за още едно, паша ефенди. Наредете освобождаването не чрез мене, а както си е по реда. На мен надали някой ще повярва…

* * *

До стражницата при входа на кауша предаваха нему и на поп Юрдан парите, чекийките и другите отнети вещи, когато някой го повика:

— Бяно Силдар!

Бяно се обърна. Викаше го не друг, а Али ефенди; дясната ръка на кадията, с превързана китка, висеше на зелена кърпа през врата. Българинът се поколеба, после бавно приближи.

— Ето, виж! — Кадията навря превързаната си с ленено платно длан в лицето на затворника. — Можеш да благодариш на вашия бог, зер на̀ — изпълни пожеланието ти.

Макар ръката почти да допираше устните му, Бяно нито отстъпи, нито се отмести. И произнесе бавно, но отчетливо:

— Никога не съм одобрявал — нито пожелавал — насилието. Нито такова, каквото навираш в носа ми, кадъ̀ ефенди, нито другото — той кимна към хапуса, — с което ти отмъщаваш на виновни и невинни. Защото насилието е все едно да садиш с много грижовност дръвче, което ражда отровни овошки, като отнапред знаеш, че един ден детето ти ще посегне да откъсне и захапе плод от него. И не само ще го захапе, а ще даде да вкусят още десет и на други.

— Искаш да кажеш…?

— Да, ефенди. Искам да кажа, че насилието рано или късно се обръща срещу насилника. — Миг на преценка и после: — И все пак повече осъждам насилието над слабите и беззащитните. Защото тогава насилникът не рискува нищо. То е все едно бабаитин да подвие опашка пред по-силен или равен нему, а сетне за разтуха да хване едно невръстно дете и да го съдере от бой.

Али ефенди предпочете да се престори, че не е разбрал намека.

— Да, да, сладкодумен си — каза. — Чувах вече как, за да отървеш кожата, си разправял на пашата, че не си бил известен за какво си задържан…

— Нито известен, нито даже мога да го подозра — уточни Бяно.

— Виж ти, виж ти… А това — кадията отново показа ръката си — не е ли онази буря, с която ти на няколко пъти вече ме заплаши? Е, благоразумието и годините са ти подсказали да стоиш настрана и да използуваш други като маши, ама…

Погледите им се кръстосаха. И Али ефенди пръв отмести своя — дълбоко в себе си той отлично знаеше, че обвиненията му са несправедливи.

— Ако тази нелепост наистина минава през главата ти — пренебрежително изговори Бяно, — готов съм тозчас да се върна в тюрмата, ефенди. Но ако сетне не докажеш думите си, а палачите не съумеят да ме убият, тогава пази се от мене, кадийо. До Одрин, че и до Цариград ще стигна, но ще покажа с какви приумици съдиш поданиците на падишаха. — Гласът му стана по-нисък и по-леден. — И друго ще покажа: как Хатихумаюнът обещава защита на всяка вяра, а в същото време храмовете на християните се обругават… и не от кого да е…

Али ефенди преглътна шумно. И за втори път си даде вид, че не е разбрал истинското съдържание на Бяновите думи.

— Невям ще отречеш, че си ме заплашвал с буря?

— Предупреждавал, а не заплашвал — натърти българинът. — Предупреждавам те и сега, кадъ̀ ефенди. Бурята, твоята буря непременно ще дойде. И когато се разрази над главата ти, ти ще си спомниш, че сам си я предизвикал. По много начини си я предизвикал, включително и сега, когато си нахвърлял в тюрмата човек връз човек, а поради старанието на джелатите ти всеки ден биват изнасяни по няколко трупа на невинни… Е, това също е предизвикване на бурята, ефенди, запомни го от мене. А сега какво ще заповядаш, да се върна ли в хапуса?

Кадията се поколеба, пък изпсува мръсно на турски, махна със здравата си ръка и се отдалечи с нервни крачки. Бяно го изпрати с поглед, после отиде да си прибере нещата от заптиетата, които, чули разговора, го гледаха със страхопочитание. Преброи парите — половината липсваха. Не направи въпрос, но произнесе заклинателно уж само на себе си:

— И това е предвестник на бурята…