Цончо Родев
Бурята (63)

12.

„Благоразумните“ хора говорят, че отмъщението е свойствено само на дивите и на кръвожадните народи, а аз мисля, че то е свойствено само на честните хора, които имат душа и сърце, които ценят своето човеческо достойнство и които се не наричат животни.

Панайот Хитов

Вълчи студ! За такива като него народът казва: „И куче да вържеш няма да стои…“. Докато зъзнеше до една скала под Сините камъни, Панайот Хитов хем премисляше онова, което имаше да се случва нощес, хем се дивеше на студа — снощи, когато се раздели с другарите при Гючменските лозя (и със Стоян също — шуреят не го признаваше, но „той обичаше винцето множко“, та настоя да прекара деня в Сливен), беше все едно пролет: топъл полъх от юг, месечина като ден, никога няма да познаеш, че е декември, само една неделя преди Коледа. А сега? Сега дяволът бе отпушил шишето с всичките си злини — пресече го на студ, заваля отначало мокра лапавица, а после сняг на парцали колкото женски пестник, излезе и фъртуна, на която и пословичният сливенски вятър би отложил калпак — не човек, а бивол ще повали на земята.

Не дочака да се мръкне хубаво и тръгна надолу към града; не се боеше от нежелана среща — кой е луд да скита в подобно време? Все пак така си измери тръгването и крачките, че в Ново село влезе около час и половина след припадането на мрачината. Нещо във вкоравеното му сърце засмъдя: ето, стотина крачки да направи още и ще види прочутата с крехката си хубост Бойка, ще притисне — за първи път! — рожбата си до гърдите… Вятърът откъсна една непривична за него жалостива въздишка от устните му и я понесе нататък, между къщите на махалата — не, по пътя, на който се е врекъл, може да проводи вест на жената и детето, шепа алтъни или друг дар да им прати, повръщането и срещата завинаги бяха забранени за него… докато има още ум в главата… Въздъхна повторно Панайот, пък разтърси глава и се вмъкна в най-горната къща на Ново село — дома на Никола Боев. Едва прекрачи вътре и срещу него радостно наскочиха стопанинът Никола и Димитър Палича:

— Ето го, че дойде! Ние пък се плашехме да не те върже бурята в Балкана. — И като надвиха с общи усилия вятъра и затвориха вратата, Никола попита: — Гладен ли си? — И сам си отговори: — Ама ги питам и аз едни! Я слагай, жена!

Стопанката му прислужи на новодошлия — пред себе си Панайот видя порязаници хляб, сирене, туршия, стомна вино, петмез… Смръщи се:

— Прибери виното, булка! На мен ми стига и водица.

Докато се хранеше, при тях дойде и друг от заговорниците — Слав Ненчев; кой знае защо, може би поради печалната участ на баща му и по-големия му брат, Панайот изпитваше особена слабост към този момък. Впрочем какъв ти момък — наистина той бе по-млад от Панайот, но вече бе сколасал да народи три деца… Прихнаха в смях, като го видяха — беше облякъл вече турските дрехи, та сега приличаше на баш-анадолец, на главата с чалма, колкото средно голяма паралия. Другите двама също захванаха да се преобличат.

Докато топеше залъците в петмеза, Панайот попита:

— Къде са останалите?

— Кондисаха в Клуцохор, в хана на хаджи Никола — отговори Слав. — Ама ние няма да се вестяваме там. Ще се срещнем при Томчов дамар, над Циганската махала.

— А конете им? За конете на ямболлии питам.

— Те ще останат в хана, бате Панайоте. Имаме там сигурно момче, Хаджи Димитър, синът на Кебеджията.

От изненада Панайот се задави:

— Чуваш ли се бе? Конете в хана!… Ако мине всичко кротко — добре; ами ако работата се затегне? Ако се ударим със сеймените и се вдигне целият град? Как ще бягат нашите ямболлии, а? Или ще рекат на агаларите: вие почакайте, докато ние си изведем конете…?

— Е, хайде де — каза Палича, като се засмя, — кой ще излезе в тази фъртуна? Я виж, вятърът събаря керемидите от покривите.

Панайот Хитов пийна глътка вода да почисти гърлото си, огледа приятелите си и произнесе недоволно:

— Още като ме повикахте, ви казах — тази, дето сте замислили, не е шега работа, момчета. Да удариш кадия, и на това отгоре внук на Тахир ага, туй е таквоз „или-или“, все едно че посягаш на самия падишах в Цариград. Предупреждавах ви за всичко, ама решихме го — добре, ще го направим. Но ще го направим с разум и опит, и с предвиждане на най-лошото, не като аджамии, по детински. Ясно ли е?

Така беше, ала и не беше съвсем така. Когато на другарите му им се услади ударът в село Могила и го повикаха да нападнат на всесилния Али ефенди, Панайот наистина осъзна страшните размери на замисленото и при дългото обсъждане, което се състоя в Гючменските лозя^[1], посочи всички възможни опасни последици. Те обаче настояха и той склони да участвува в нападението. Не беше съвсем така обаче, че кой знае колко се съпротивлява — за много неща и на много хора „имаше зъб“ Панайот, но нищо и никого не мразеше така силно, както Али ефенди. И в тази си омраза донякъде хитруваше — пред приятелите, че и пред себе си: желанието си за мъст свързваше винаги с погубването на онова честно момче по име Димитър, което нявга не се отрече от вярата си^[2], а попремълчаваше или поне оставяше на задно място несправедливостта на кадията към самия него, когато продаде и съвест, и закон и присъди нечестно в делото за наследство.

Но както е вярно всичко това, трябва да се каже още, че за неговата мъст не прилягаше думата „сляпа“ — двете години в Стара планина бяха научили Панайота на много неща, пък той и по природа си беше такъв, че обичаше всичко отнапред да огледа, всичко да премисли и да остави колкото се може по-малко на „слепия“ случай. Именно тази негова черта го караше сега да негодува — здравият му разум прокарваше ясна разлика между бастисването на някакъв си там черкезки главатар и на Али ефенди, та искрено се възмущаваше на лекомислието на своите другари. И то главно на тези, които се канеха да останат след нападението в Сливен^[3].

Не посягаше повече към петмеза, беше му догорчал. И каза:

— Слушайте, я да го оставим за друг път. Когато ще поблагоразумите и ще махнете конете си от хана.

Тогава Никола Боев му се присмя в очите:

— Ти вас със Стояна гледай, за нас не бери кахър. Но май че те е страх, та затова…

Тази дума на Никола го нарани право в сърцето — всичко можеше да позволи Панайот, само не и да бъде обвинен в страхливост.

— Щом е тъй, да тръгваме — отсече. — Водете ме.

— Няма ли да си смениш дрехите, бате Панайоте? — попита го Слав учудено. — Тъй Али ефенди ще те познае…

— Нека да ме познае. Пък даже ако ме е позабравил, аз сам ще му припомня за себе си. А сетне нека да дойде да ме гони в Балкана, там аз ще му разясня, че съм имал най-правоверни агалари за ортаци. Хайде!

Не след много бяха при останалите си другари в Томчов дамар. Панайот ги огледа. Бяха шестима (с него и Стоян) от Сливен, толкова от Ямбол, и още Стойчо от Драгоданово и Радил от Ичера — общо четиринадесет души. Ако се изключи него, Панайот, всички бяха с дрехи и чалми на турци и с понашарени и намацани лица.

— Води ни, Киро — нареди той на онзи от другарите си, който беше известен като Кьор Киро. — Слугувал си у ефендито, най-добре ще знаеш откъде да минем и що да направим.

Спуснаха се в Мангърската махала. Поне дотук Димитър Палича бе напълно прав — жива душа нямаше по улиците, а както виеше и трещеше оня, сливенският, даже и да пееха като войници, пак никой нямаше да ги чуе. Край двора на кадията се разделиха (такъв беше планът им — да нападнат от две страни). Кьор Киро извади отнапред приготвено желязо, разчовърка кирпича на дувара и скоро отвори дупка в него. Промъкна се и вдигна мандалото на портата, та Панайот и другарите му безпрепятствено се намъкнаха в двора. Киро отиде да отвори и на другите, дето щяха да ударят откъм бахчата на кадията.

Панайот се огледа. Къщата спеше, един от прозорците на горния кат светеше. Не произнесе нито дума, но даде заповедта си със знаци и хората му вдигнаха на ръце Митраджи Димитър, най-слабичкия от групата.

— Кадията с жените си — прошепна Димитър, когато го свалиха на земята. — Чете им нещо от една книга.

Беше вярно — случиха една от онези вечери, които Али ефенди запълваше с дълги четения от Корана.

— Да се спотаим в бахчата — по същия начин нареди Панайот. — Ще пробием стената, когато вътре си легнат. Зер иначе кадията може да захване да гърми и да събере махалата…

Този план обаче не можа да се осъществи. Вятърът тръшна два-три пъти протката на комшулука и Али ефенди вероятно прати някои от жените да я затворят, защото две се мярнаха на двора точно навреме, за да видят нападателите. Развикаха се и побягнаха назад.

— След мен! — изрева Панайот и с гол ятаган в ръка хукна подир жените. — Не бива да им дадем да се заключат…

И успяха — нахлуха в къщата, преди отвътре да ударят мандалото. Но за другата врата не им провървя. Уж изкачиха стълбата на един дъх, пък Али ефенди, чул крясъците на жените, бе сварил да затвори осветената стая. Неколцина от момчетата захванаха да блъскат с рамене и ятагани, но комай само Панайот съзнаваше колко опасно се бяха извъртели работите — стигаше кадията да гръмне веднъж-дваж през прозореца и всичко пропадаше. Тогава му хрумна една щастлива идея. Той набързо се оправи в лабиринта от соби и одаи^[4], свърна през едно килерче и после през друга тъмна и тясна одая и все с ятаган в ръка връхлетя в стаята, където бяха кадията и жените му. Завари ги да затискат отсрещната врата. Щом го видяха, те дори не извикаха, а изоставиха вратата и се спуснаха към него. По стените имаше напълнена пушки и пищови, също и няколко ятагана и пали имаше, но турчинът в страха си не се сети за тях, а стори най-глупавото — изтича срещу нападателя и хвана с гола ръка острието на оръжието му. Също и кадъните му се наловиха върху ръката на Панайот, която държеше ятагана. В следния момент се случиха едновременно три неща: мнимите турци нахлуха от другата страна, Али ефенди и кадъните погледнаха нататък, а Панайот дръпна силно ятагана си… и два-три пръста на кадията отхвърчаха на земята. Шурна кръв, едва сега жените се сетиха да се разпищят, ала другите нападатели се погрижиха да им запушат устата. Отново се възцари тишина. Коранът, запокитен, се търкаляше между краката на мъжете.

Панайот извади от пояса си един месал и го подхвърли на кадията. И когато онзи затисна раната си, приближи до него и го запита:

— Виж ме хубаво, кадъ̀ ефенди. Да сме се срещали някъде?

Очите на Али се разшириха от ужас. Той каза с пресъхнали устни:

— Панайот Хитюолу!… Свършено е с нас…

— Вярно, свършено е — безстрастно и затова дваж по-смразяващо потвърди Панайот Хитов. — Но преди да ти взема душата, искам да ти река защо го правя, Али ефенди. Ще речеш — за подкупността ти в онова, моето дело. И за него, вярно, ама то е на второ място. Помниш ли преди двайсет години, ефенди, когато на Аба пазар заповяда да отсекат главата на едно момче, което не желаеше да се потурчи? Виждам по очите ти, че си спомни. Е, сега е ред на твоята глава, кадийо. Още тогаз се заклех да ти отмъстя и ето — часът дойде.

— Аман!… Смили се, Хитюолу Панайоте!… — падна на колене в краката му кадията. — Всичко ми вземи, само…

— Ще го взема! — прекъсна го Хитов. — Ще го взема, защото си го грабил от моите братя. Но главата ти няма да пощадя. — И като кимна на хората си, заповяда на турски: — Хайде, кардашлар, колете наред — кадията, жените, децата, слугините, всички!

Заповяда го, а те не помръднаха, заоглеждаха се плахо и объркано. Повтори им, но пак не го послушаха. Тогава той остави едного да пази пленниците, а извика другите в съседната стая.

— Какво стоите като чукани? — каза строго. — Не разбирате ли, че ако ги оставим, още до сутринта потерите ще са по петите ни?

— Не бива да се цапаме с толкоз кръв, Панайоте — каза Палича, като отбягваше погледа му. А Кьор Киро добави:

— Хляба и солта съм им ял, как да ги предам всичките на ножа?

— Други мислят ли така? — попита Панайот. Отговори му гузно мълчание. — Ваша воля — рече тогава, — ама сетне се сърдете на себе си. Мен хич не ме е еня, в Балкана ще ми хванат цървулите, но вие…

Не им повлия и тази заплаха. Тогава се върнаха в другата стая, навързаха жените и кадията; кадъните се свряха под юрганите и зашепнаха молитвите си. Панайот се изправи преди кадията и впи кръвнишки очи в неговите. Сега нямаше и следа от онзи всемогъщ Али ефенди, който го бе ругал и заплашвал в конака; този беше мек като тесто и олицетворение на смирението и добротата. Повторно се възцари тишина и сякаш тя спомогна да се усети не миризмата, а тежката воня на гюлово масло. Огледаха се. По рафтовете имаше до тридесет-четиридесет шишета от различна големина с розово масло.

— Е, някои рушвети кадията е вземал не в пари, а… — подхвърли на турски Слав Ненчев и всички се разсмяха. Разсмяха се трескаво и напрегнато — не беше малко онова, което преживяваха!

— Онзи ден си разправял, ефенди — със зловещ присмех подхвана отново Панайот Хитов, — че си имал петстотин хиляди гроша и не си знаел кому да ги харижеш. Е, виждаш, тук сме, можеш да ги дадеш…

— Аллах корусун!^[5] — изплака кадията. — Нито съм казвал таквоз нещо, Хитюолу Панайоте, нито имам толкоз пари!

— Не лъжи, иначе ей-сега падаш убит!

— Там в сандъка има малко пари, ама къде ти…

Посочи той и сандъка, и ключовете. Отвориха — „в една бяла платнена торба имаше около пет оки жълтици, а в друга торба — само бели меджидии“. Взеха ги и попитаха за още. Нямал бил кадията, всичко друго било дадено под лихва. В това време Стоян повика побратима си от другата стая. Панайот отиде и видя онова, което шуреят му сочеше:

— Господ да ме убие, ако туй не са свещени съдове.

Поразмисли Панайот и повика Никола Аджема — онзи, който от ранно детство бе пръв другар на войводата му Георги Трънкин. Погледна Аджема и отсече:

— Залагам си главата, че туй са дарохранителниците, дискосът и другите сребърни съдове от църквата на чичо!… Ето защо навремето, когато с Георги спипахме апашите, работата тъй лесно се потули…^[6]

Докато гледаха като вцепенени тези страшни доказателства за поквареността на кадията, при тях с припрени стъпки приближи Радил: да свършат по-скоро, зер турската стража вече два пъти минавала покрай двора на Али ефенди.

— Ей-сега тръгваме! — отсече в отговор Панайот. Върна се с другарите си в стаята при ефендито и кадъните, прибраха скъпите и от майсторска ръка изработени оръжия по стените, после застана пред вързания Али: — Е, разбра ме кой съм, ефенди, разбра също, че ако си го наумя, в харемлъка ти ще те намеря, че и в пъкъла. Туй искам добре да го запомниш. Защото чуя ли още веднъж, че си съдил криво, че си вземал рушвети от нечестниците или си скубал сиромасите, пак ще те споходя. И тогава…

Натикаха им по един парцал в устата и ги оставиха навързани.

* * *

Нападателите, все още възбудени от приключението, се върнаха при Томчов дамар, Панайот раздели плячката помежду им, после им припомни каква опасност дебнеше над всекиго, посъветва ги да се разпилеят по един или най-много по двойки и накрая ги призова още до утрото да ги намерят, него и Стоян, на Сините камъни.

— А ние с тебе направо през Раговец ли? — попита Стоян, когато другите си тръгнаха. И изпсува лошото време.

— Не, брате, имам още една работа накъмто Дели Балта. Иван Кючуков, фурнаджията, знаеш ли? Да? Хайде да ме водиш у него.

Отидоха. Дворната врата беше открехната, а на почукването им отвори сам стопанинът.

— Вземи този вързоп — каза му в тъмното Панайот Хитов. — Вътре са десет хиляди гроша, колкото е борчът ти към Али ефенди. Като мине някое време, иди му ги занеси, че да се отървеш от лихвите и от заканите му. Ама разбра ли? Не днес, не утре, а след някое време.

— Ама чакай… — изненадано каза фурнаджията. — Кой си ти, че…

Объркан от среднощното посещение, Иван Кючуков наистина не можеше да направи никаква връзка между тежкия вързоп, който другият тикаше в ръката му, и един отдавнашен разговор пред вратата на кадийската стая в конака.

— По-добре е да не знаеш.

— А как ще ти се отплатя на тебе?

— Като отидеш в църква и запалиш една дебела вощеница за живота и здравето на онези, дето още милеят за българина и не скланят глава пред турчина. Толкоз стига! А сега — прощавай…

И двамата със Стоян се стопиха в непрогледната нощ.

— А сега? — попита повторно Стоян, когато се намериха на улицата.

— Сега към майчината закрилница

на тази гора зелена —

гората да развеселим,

гората и планината.

После си спомни отново за близкия на сърцето му Славчо и допълни:

— Ама да свърнем през Ново село, брат. До Никола Боев ми се ще да се отбием още веднъж.

Както и предполагаше, у Никола бяха още Слав и Палича; завариха ги да мият чернилките от лицата си и да горят турските дрехи.

— Умолявам ви от сърце, братя мои — каза им с непривична за него нежност. И поухапа Никола: — Не от страшливост, от опит и разум ви умолявам. Не се помайвайте дълго, а яхвайте конете и през фъртуната — право горе на Сините камъни. Ще ми е жал да ви загубя, а работата не беше изпипана както трябва — случи ли се да се улови някой от нашите, ще стане голям боклук!

Увериха го, че ще изпълнят заръката му и скоро ще го намерят към Змеевите дупки. И се разделиха.

Не удържаха на думата си. И затова никога повече не се видяха…^[7]