Цончо Родев
Бурята (61)

10.

Светът е един мост, по който минава пътят на царя и сиромаха. Който върви по правия и справедлив път, намира спасение при бога.

Турски надпис от 1585 г. на моста в Харманли.

Три дни и три нощи валя така, като че дядо господ бе отприщил всички небесни язове. По-право не валеше, а се изливаше; а какво беше в Балкана можеше да се съди по това, че още на зазоряване в края на първата дъждовна нощ горе забуча и застена, после по трите сливенски реки се юрна такава луда вода, каквато сливналии не помнеха от половин век.

Тъй както навън се лееше и плющеше, клуцохорчани всяка божа сутрин виждаха новоназначения директор господин Сава Доброплодии да излиза от бащиния си дом в най-горния край на Попската махала, току под самия Хамам баир — същия този дом, в който по-старите сливналии и сливналийки бяха прогледали за четмото и писмото при родителите на Доброплодни даскал хаджи Илия и даскалица хаджи Трандафила, — отваряше сиво-кафяв кариран чадър над главата си и като подскачаше по камънаците или джапаше направо през локвите, се отправяше надолу покрай Хадживълковата или избикаляше отляво през малко по-щедро закалдъръмената Драгойчева махала. Любопитни погледи и зевзешки подмятания го проследяваха по този му път, а сетне го изчакваха за обратния. Любопитството беше за чадъра — този беше вторият чадър, благоволил да посети Сливен (първият бе принадлежал на един маджарски търговец по панаира преди десетина години, ама тогава се случи все слънчево време, та маджаринът не го използуваше, а само сегиз-тогиз го отваряше над главата си, колкото да привлече мющерии) и него учителят си го бе донесъл от далечна Австрия. А зевзеклъците бяха по причина на самото това отиване до реката и връщане до Попската — трябва да бе забравил Сава Доброплодни, че когато валеше по този начин, бродът през реката се заливаше и тогава само птичките можеха да се прехвърлят от Клуцохор в същинския Сливен.

В това последно се уверяваше всяка сутрин и директорът, когато заставаше до брега на Куруча. Защото, общо взето, слабата по друго време река сега бе напълнила коритото си до средата или дори над средата, та положително над плоските камъни, по които иначе се минаше с подскачане, сега навярно имаше повече от човешки бой вода, бърза, пенлива и гневно разбучана, която устремно влачеше щубраци и трупове на овце и прасета, а веднъж дори зърнаха и един елен с големи чаталести рога.

Спираше до високия бряг, учителят и високата му мършава фигура понякога стърчеше по цял час там, а сетне (по думите на заплювците) „подвиваше опашка“ нагоре към дома. Подчиняваше се той на природната стихия, която го възпираше и му пречеше да изпълнява длъжността си, ала вътрешно никак не „подвиваше опашка“ — душата на свития и тих по характер Доброплодни^[1] се бунтуваше и негодуваше — не от необозримите и неподчиними на човешката воля прояви на природата, а от бездействието и непредприемчивостта на съгражданите си.

Все с този бунт в душата си в неделя — то беше четвъртият ден на дъжда — на църква Доброплодни подшушна на поп Юрдан желанието си да говори след службата. А като му каза и темата на словото си, свещеникът изцяло застана зад него; той също отдавна бе осъзнал нелепото откъсване на двете главни махали на Сливен, което понякога ставаше причина дори за осуетяване на насрочение сватби… И след заключителното „амин“ на службата, учителят се качи на амвона и се обърна с пламенна реч към съгражданите си. В спомените си той подир години ще я нарече само „трогателно слово“, но тя беше огнена и бичуваща, а самият оратор изглеждаше неузнаваем — от възслабата му снага бликаха енергия и сила, и сякаш осезаемо плисваха над слушателите, дългото му и мъдро лице искреше от заразяващ огън, изпъкналото и широко чело като че излъчваше сияние. Сава Доброплодни започна с два добре подбрани цитата от Евангелието, после със силни думи похули безучастието и равнодушието към народните работи и едва тогава спомена пръв път за моста. Но в разпалената му реч мостът не беше само средство за преминаване над придошла река — той го превърна в символ на прехода от старото и изостаналото към „напредничавостта, всенародния наш подем и преуспяването“. А когато, разпален, вмъкна и такива думи: „В Цариград църковните наши първенци водят истински битки, за да докажат на властта, че ние не сме «руммиллети», а «булгармиллети»^[2], че няма никакви духовни разлики и прегради например между нас и братята ни от Кукуш или между тракийците от Кавала и северняците от Тулча. А на какъв хал сме ние, братя християни, щом като оставяме една нищо и никаква река да ни отдели от Сливен така, като че е отвъд морето“, слушателите вече напълно се заразиха от неговата жар — в очите им мостът стана дело на народността, а не на простата връзка между двете махали. Разбуни се множеството, дочуха се викове: „Стига думи — да строим!“, разпалеността проблясна във всички очи. Тогава Сава Доброплодни обяви, че тозчас се пуща в църквата подписка за набиране на средства за построяването на моста и че пръв от всички записва триста и четиридесет гроша, което е половинмесечната му плата като директор.

Предварително подготвената за подписката тетрадка взе не друг, а лично поп Юрдан и тръгна между богомолците. Почти не му се случи да убеждава някого: всички от сърце записваха големи суми, а по-бедните — обещания да работят по десет, по петнадесет, че и по двадесет дни на строежа, други дариха коли камък или греди, а уста Тодор Карахристоолу (същият, който навремето построи „хавриката“ на Добри Желязков, а по-късно, когато Мустафа Кяни бей го подигра при заплащането на труда му, заби теслата в пода на конака и се отказа от занаята) се врече да приготви даром плана на моста… Само веднъж се наложи на поп Юрдан да прояви, че под власеницата на уж смирен богослужител е един хайдутин, случайно не хванал гората. То стана, когато подписката стигна до богатия хаджи Гендо. Записа дарението си хаджията, а поп Юрдан надникна в тетрадката и рече:

— Сбъркал си, хаджи. Една нула си изпуснал…

Погледна хаджията и размаха пръст:

— Не, отче. Петдесет съм намислил и петдесет съм записал.

Поп Юрдан го изгледа кръвнишки, сетне поотмести патрахила си и зад него се видя посребреният объл тепелик на един пищов и кокалените дръжки на два калъча.

— Аз пък твърдя, че си изпуснал една нула — каза вледеняващо. — Даскал Сава дава триста и четиридесет, че ти ли ще се измъкнеш с някакви си петдесет?

Хаджи Гендо комай не чу сравнението, но добре видя другите „съображения“ на свещеника и кротичко се подчини, като поправи дарението си на петстотин. Така само за час се събраха до десет хиляди гроша.

А после клуцохорци си плюха на ръцете и още преди ледът да скове Куруча, над реката се бе белнал Големият мост.^[3]