Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 51гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон(2011)
Корекция и форматиране
taliezin(2012)
Допълнителна корекция
Диан Жон(2013 г.)
Допълнителна корекция
taliezin(2017)
Допълнителна корекция
moosehead(2018)

Издание:

Цончо Родев. Бурята, 1986

Редактор: Атанас Мосенгов

Художник: Емил Марков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Васко Вергилов

Коректор: Жанет Желязкова, Донка Симеонова, Стоянка Кръстева

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. —Добавяне
  2. —Корекции от Диан Жон
  3. —Корекция на правописни и граматически грешки

5.

Имаха наум да посетят последователно каймакамина и Али ефенди, но случаят пожела да им спести обикалянето — размирната утрин на Сливен бе принудила кадията да се надигне по-рано от обикновено, та те го намериха в конака, коляно до коляно с Мехмед Салих бей.[1] От своя именит дядо той бе взел снажния ръст и светлите очи, цялата прилика обаче свършваше дотук — там, където някога беше гордото и властническо изражение на Тахир ага, във внука можеше да се съзре само хитрост, преливаща в лукавщина, кухо големство и склонност към най-обикновено келепирдижийство на едро и дребно.

Когато ги въведоха, тримата пратеници на общината пристъпиха до средата на стаята и се поклониха. Каймакаминът понечи да ги покани да седнат, но Али ефенди го възпря с едно късо махване на пръстите и новодошлите останаха прави — незачитание, което те не заслужаваха. След размяната на неизбежните поздравления Бяно се изстъпи крачка напред и каза почтително, но и с усещащи се металически нотки в гласа:

— Като верни поданици на падишаха, дошли сме, ефендилер, да просим от вас справедливост и правосъдие.

— Няма ли по-напред да ни обясните онова, което става от сабахлен из Сливен? — Според служебната йерархия кадията стоеше по-ниско от управителя, но в случая кадията беше Али ефенди, а Али ефенди — внук на Тахир ага, та в отношенията между двамата или имаше равенство, или ако някой натежаваше, то не беше Мехмед Салих бей. Във всички случаи проявите на безцеремонност като това обаждане в присъствието на по-старши съвсем не бяха изключение за кадията. — Някой си е позволил да действува така, сякаш градът е пламнал от четирите страни…

— Сторено е нещо много по-лошо, уважаеми кадийо — тихо, но ясно произнесе даскал Димитър Черното. — Погазена е волята на светлия наш господар Абдул Меджид хан, нека му даде бог да живее сто години.

— Погазена…? — трепнаха двамата турци, а каймакаминът се прегъна напред над коленете си. — Що рече? Някой е погазил волята на падишаха?

Бяно усети хитроумното в подхвърлянето на учителя и побърза „да кове желязото, докато е горещо“:

— Преди единадесет години премъдрият наш повелител пожела да укрепи темелите на царството си и в Гюлхане издаде своя паметен Хатишериф[2]. Наспроти султановата повеля, която се съдържа в Хатишерифа, тази нощ в подвластния ви град, ефендилер, е извършено най-грозно престъпление — поруган и ограбен е нашият храм „Свети Никола“ в Клуцохор. Дошли сме да търсим съд и правдина, ефендилер, правдина в името на Хатишерифа.

— Черквата в Клуцохор ограбена!? — възкликна Мехмед Салих бей; личеше, че не е чувал и е изненадан от новината. Той погледна въпросително към кадията, но Али ефенди се задоволи да му отговори с неопределено свиване на рамене. — Сигурен ли си в това, което казваш, Бяно челеби?

— Аз съм тук, за да свидетелствувам за тази истина, каймакам ефенди — с нотка на обвинение се обади поп Юрдан. — Храмът е обран!

— И кой капасъзин стори това гнусно дело? — Каймакаминът се обърна към Али ефенди. — Прави са да се жалват хората. Трябва да проучим изтънко тази работа и да дадем заслуженото на виновниците.

— Разумява се от само себе си — кимна важно кадията.

— Ще ви спестя труда, ефендилер — все така настъпателно продължи Бяно. И добави отчетливо: — Гнусното дело е извършено от тъй наречения Коджа Мюстеджеб и нехранимайковците от неговата шайка. — И както обичаше да украсява речта си с народни мъдрости, не пропусна случая да вмъкне една на български: — Този път „хитрата сврака е с двата крака“, ефендилер!

Мехмед Салих бей се почувствува затруднен. Работата внезапно бе взела неприятен обрат — двамата с Али ефенди се бяха задължили да въздадат правосъдие, пък то раята дръзваше да го иска срещу правоверен и даже назоваваше името му. Че то къде ще му излезе краят, ако захванат гяурите да искат — и да получават! — съд срещу правоверни?

Той погледна към кадията и с удоволствие забеляза, че онзи е запазил пълно самообладание. Усетил, че каймакаминът търси помощта му, Али ефенди огледа белите си пухкави ръце, отрупани с пръстени, и произнесе бавно и назидателно:

— Като равноподаници на светлия наш падишах, сливенските християни са в правото си да се жалват за стореното им безчинство, тъй мисля аз. Не искам да си кривя душата: ако не беше тук присъствуващ Бяно Абаджи, комай щях да изрека по-други слова за оскверняването на храмовете, но сега ще повторя — прави са с жалбата си.

Намекваше за една случка отпреди двайсет и няколко години, когато московците на Дибич Забалкански бяха прегазили турската войска и над сливенския конак се вееше бяло-синьо-червеното знаме на Руската империя. Повярвали, че са освободени, някои по-невъздържани луди глави — и поп Юрдан, още незапопен, между тях — се бяха втурнали да сквернят джамиите. Тогава не друг, а именно Бяно бе обърнал работата, като къде със слово, къде с шамари бе показал на съгражданите си, че да си свободен и да се гавриш с надвитите и с вярата им са съвършено различни неща. Впрочем тъкмо тази отколешна случка беше причината, за да бъде Бяно на особена почит пред сливенските турци — не като устабашия, а като човек улегнал, здравомислещ и с честно сърце.

— Щом сме в правото си, уважаеми кадийо, що следва да съобщим на едноверците си? — попита Димитър хаджи Костов.

— Че ще има съд и възмездие според закона. — Али ефенди продължаваше да оглежда ръцете си. — Но този съд няма да бъде така урбулешката, както очевидно вие си представяте, ефендилер. Ей тъй на̀ — папаз Юрдан свидетелствува за поруганата черква, Бяно Абаджи назовава един, хм, дето не е дип стока, и ние направо да вдигаме бесилките. Не, ефендилер, не! Законът ми повелява да заповядам най-точен истиндак и докажат ли се престъплението и виновниците, тогаз в името на аллаха и на светлия ни падишах да отсъдя пак според същия закон.

Бяно разбра не особено хитроумната игра на кадията: проточи ли се по турски една работа — истиндак и прочие, — иди да се надееш да дочакаш края й. Но външно и на думи той беше прав и не можеше да му се възрази — законът и справедливостта наистина изискваха да се проучат изтънко всички подробности по делото, преди да се отсъди, а не само по може би вярно, но голословно обвинение. И ако това с голословните обвинения минаваше, когато турчин съдеше християнин, за обратното не можеше и да се мисли. И какво тогава? Още един път ли робът ще преглътне посегателството върху най-святото му? Бяно ясно съзнаваше каква опасност поема, но въпреки това дръзна да каже в лицето на кадията:

— Позволявам си да те посъветвам, Али ефенди, наистина да изпълниш току-що обещаното. Не го ли сториш, то е все едно да отпушиш онова шише, от което ще излезе бурята. — Сетне няколко пъти премести поглед от единия на другия. — А бурята е страшно нещо, ефендилер. В някои случаи тя помита всичко наред по пътя си, но винаги стоварва силата си главно върху върховете. — И добави с привидна невинност: — Пък върховете в Сливен комай сте вие двамата, ефендилер…

Произнесе всичко това Бяно, пък се поклони на двамата големци и си тръгна. Спътниците му го последваха.

Когато останаха сами, двамата турци дълго не проговориха — дръзката заплаха на най-уважавания от сливенските общинари им бе направила поразително впечатление. После Али ефенди сметна, че е по-разумно да не задълбава по тази линия и да го обърне на майтап:

— Те това била работата, бей. — Той разпери бели длани, на устните му разцъфтя странна усмивка. — Пък ние бяхме взели да се питаме война ли стана, пожар ли, наводнение ли…

— Казваш го така, ефенди — стрелна го с очи каймакаминът, — сякаш посягането на една църква е нищо работа.

— Сакън, недей помисля таквоз нещо! Престъпление е то и не от дребните. И не се отказвам аз от думите, които рекох на българите. Ама все пак признай по съвест — стореното на църквата не е като да захване мурабе или каазата да пламне от „благата и медената“.

Последните думи Али ефенди изрече на български — открай време сливналии така, с черен хумор, назоваваха чумата.

Двамата поприказваха още малко за едно-друго, после Али ефенди си тръгна.

Като слизаше, по стълбите на конака срещна чаушина Абдула — глуповат и ленив, но във верността на когото кадията неведнъж бе имал случай да се увери. Той го спря, огледа се и му каза доверително:

— Слушай, Абдула чауш, ще ми сториш ли една услуга?

— Иска ли питане, кадъ ефенди? Разполагай с мене, както пожелаеш.

— Знаеш ли хайманата Коджа Мюстеджеб?

— От Хаджи Махмуд махала? Как да не го зная, кадъ ефенди.

— Искам довечера да ми го доведеш. Ама да не е много-много белли.

— Тук или вкъщи го искаш, кадъ ефенди?

— Вкъщи. И избери по-обиколни улици, зер не е голяма слава да те виждат с човек като Коджа Мюстеджеб. Хайде, остани със здраве, Абдула чауш.

И без бързане си тръгна нагоре към дома.

Бележки

[1] След отпадането на института на аянството през тридесетте години на миналия век, Сливен в продължение на около 35 години (до административната реформа в 60-те години, когато става център на санджак в Одринския вилает с подчинени каази Сливен, Ени Заара (Нова Загора), Ямбол, Бургас, Анхиало (Поморие), Карнобат и Айтос) се управлява от поредица каймаками. Васил Дечев от Сливенския окръжен исторически музей, вероятно най-компетентния познавач на миналото на Сливен и Сливенския край, в непубликувано досега изследване е открил имената и съответно датирал управлението на осемнадесет сливенски каймаками от епохата. В романа читателят неизбежно ще се сблъсква често с управителите на Сливен; за да му бъде спестено адаптирането с непрекъснато сменящите се (средно веднъж на две години) каймаками и тъй като в края на краищата те като личности влияят твърде незначително на описваните събития, от целия списък на В. Дечев избрахме само един — Мехмед Салих бей — и за нуждите на романа го „повишихме“ в несменяем каймакамин докъм 1865 г., когато начело на санджака вече застава мютесариф. Изборът ни бе продиктуван от две съображения: по време на описваното „размирно денонощие в града под Сините камъни“ именно Мехмед Салих е бил каймакамин на Сливен, същевременно той е един от малкото, които са заемали този пост повече от веднъж — също през 1858–1860 г. Смятаме, че това отклонение от документалната истина няма да се отрази на познавателната стойност на романа.

Използувам случая да изразя гореща благодарност на Васил Дечев — не само за предоставената възможност да боравя със споменатото непубликувано изследване, но и за цялата му безкористна помощ и безрезервно съдействие през многогодишния проучвателен и творчески период при работата ми над книгата.

[2] Султански указ за реформи от 30 ноември 1839 г., наричан още Гюлхански хатишериф на името на двореца Гюлхане („Павилион на розите“), където е издаден. С него се прокламират някои данъчни реформи, дават се гаранции за живота, имота и честта на всички поданици, верска търпимост и пр. Имал половинчат характер и практически не е засегнал феодалния ред на империята.