Метаданни
Данни
- Серия
- Тътени (2)
- Включено в книгата
- Година
- 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,9 (× 51гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон(2011)
- Корекция и форматиране
- taliezin(2012)
- Допълнителна корекция
- Диан Жон(2013 г.)
- Допълнителна корекция
- taliezin(2017)
- Допълнителна корекция
- moosehead(2018)
Издание:
Цончо Родев. Бурята, 1986
Редактор: Атанас Мосенгов
Художник: Емил Марков
Художник-редактор: Веселин Христов
Технически редактор: Васко Вергилов
Коректор: Жанет Желязкова, Донка Симеонова, Стоянка Кръстева
Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив
Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив
История
- —Добавяне
- —Корекции от Диан Жон
- —Корекция на правописни и граматически грешки
7.
Панайот дума Стефану:
„Яжте, Стефане, и пийте,
и пейте, веселите се.
Аз ще на Сливен да ида.
Снощи ми хабер довтаса,
че ми е булчето рожба добило,
рожба — момче юначе.
Ще ида, джанъм, Стефане,
та да си видя детето.“
Заптиетата застанаха на вратата на големия върбишки хан и единият от тях извика властно:
— Всички да си приготвят тезкеретата за проверка!
После единият остана да пази при изхода, другите тръгнаха по масите да проверяват книжата на пътниците. Тезкеретата на двамата мъже в европейски дрехи до прозореца бяха в пълна изправност; издадени бяха те още от турския консул в Браила, а сетне редовно заверявани в Хърсово[1], Хаджиоглу Пазарджик[2], Каспичан, Шумен и Преслав.
— Накъде по нашия край, ефендилер?
— Търговци сме ние, чауш ефенди — каза по-високият, със смуглото лице. — Ще купуваме шаяци тъдява към Сливен, Котел и Елена.
А по-ниският и по-плещестият с педя-мустаците, който благоразумно с тезкерето си бе пуснал в ръката на чаушина и един новичък чифтегрош, от своя страна запита:
— Защо са, джанъм, тези строги проверки, аго?
— Станал голям зулум надолу къде Ямболско. — Двата гроша бяха развързали езика на служителя. — Хайдуци заклали кмета на село Емирлий[3], обрали му всичко и доколкото им усетили дирите, ударили насам, към Балкана.
По-късно, когато двамата „търговци“ бяха поели отново пътя към юг, мустакатият задържа коня си, докато се изравниха, и каза:
— Тази поразия в Емирлий ще да е сторена от турски чапкъни.
— Защо мислиш така, бате Панайоте?
— Забравил ли си какъв човек беше кметът Христо Данов? Да бяха като него всички кметове и чорбаджии, робията поне наполовина по-лека щеше да бъде — и с храна ще услужи такъв кмет, и укритие ще даде нашему брату, когато трябва — и кесията ще развърже… Царство му небесно. — Както яздеше, Панайот Хитов се прекръсти богобоязливо. — Сигур читаците са го подушили, че ни е закрилник и се е намерил някой катил…
— Пък сега се правят, че много старателно дирят убиеца — допълни Стоян Папазов, спътникът на Хитов. — Както крадецът викал „Дръжте крадеца“, знаем ги ние тия агаларски лукавщини.
Яздиха непрекъснато до Равно буче[4] и там позакусиха, после Стоян подремна, а Панайот седна на едно по-високо място и захласнато се загледа в чудната картина, която се разкриваше пред очите му.[5] И стоя така чак докато другарят му го посбута:
— Да вървим, бате. Георги и момчетата може вече да ни чакат…
Те яхнаха отново поотпочиналите си коне и като се стараеха да заобикалят селата и по-оживените пътища, надвечер бяха при Кушбунар[6]. Стоян не позна — никой не ги чакаше. Те пообиколиха наоколо, свиркаха и даваха другите отколе уговорени знаци — другарите им ги нямаше.
— Няма как — разпери ръце Стоян. — Който не е чакан, писано му било да чака…
— Ще чакаме, но трябва да се въоръжим. Така, както сме, всеки келяв гаджалин, може да ни свети маслото.
Вдигнаха се отново двамата и отидоха към онова място над Кушбунар, което се зове Тюлбето; там наблизо имаше едно скрито кътче, естествено закрито от тежка каменна плоча, което при какви да са ветрища, дъждове и снегове си оставаше все сухо — в него есенес цялата дружина на Георги Трънкин си бе укрила оръжието. Разрови нахвърляната шума Панайот и изрева като наранен звяр. Стоян надникна през рамото му и веднага разбра причината за този рев — приблизително половината от оръжието липсваше, и то по-добрата половина, в това число пушките на Панайот и Стоян.
— Чудноват крадец ще да е бил този — замислено се почеса по тила Стоян. — Не е задигнал всичко наред, а е подбирал като в дюкян…
— Върти ми се в акъла лоша мисъл за наш Георги — свъсено рече Панайот. — Това с оръжието ще да е негова работа, а също и… и онази гнусотия със справедливия и отечестволюбив Христо Данов…
— Е, това чак не го вярвам, бате. Че е алчен за пари Георги, туй го знаем. Особено напролет, когато букурещките фльорци са му поопразнили кесията. Ама да посегне на народен човек и свой закрилник като кмета на Емирлий — това и нему ще се види долно и презряно.
Въоръжиха се как да е, после запалиха огън в едно прикътано местенце и се установиха за нощувка. Едва се зазоряваше, когато ги събуди далечен кучешки лай. Двамата се промъкнаха до едно сгодно място и се огледаха. На югоизток, над село Сотиря и към заоблените възвишения на Катъгово и познатата им Моллова кория, забелязаха големи тайфи с копои да навлизат в планината.
— Потери! — каза Стоян Папазов. — Ама не са за убийството на Христо Данов, за нещо друго ще е.
— За каквото и да са, ние трябва да си обираме крушите — отсече в отговор Панайот. — И щом те напират отляво, ние трябва да драснем надясно, към запад. Като се върнем, ще разберем каква е била работата.
Приучени на бързи решения, те веднага удариха на запад. „Сеферът“ им се оказа по-дълъг, отколкото си го представяха в началото, може да се събра месец и повече. Най-напред пошетаха около Хаинбоаз (тук им показаха мястото Бели бук при Лява река, където вражи куршум бе пронизал юнашкото сърце на Бойчо войвода, и тези корави мъже насъбраха свежи пролетни цветя и ги поставиха там, където славният войвода се бе разделил с живота) и им се удаде да ударят неколцина турски бабаити, които преживяваха от грабежи по друмищата. След това селяни от Казанлъшко ги поканиха нататък; миналата година по същото време разни дерибейове и похотливци бяха причаквали насам жетварските чети, които слизаха на юг, и си бяха отбирали по-хубавите моми и млади булки, дето сетне не се чуло повече дума за тях. Панайот и Стоян още с отиването си сполучиха да сгащят неколцина такива похотливци и дали се разчу за отмъщението им над тях, или просто тази година мераклиите се оказаха по-малко, но повече никой не обезпокои жетварите. Още по-късно ги повикаха за друга работа накъде Калоферско, та тъй малко по малко двамата хайдути се черкуваха за Възнесение не другаде, а чак в Троянския манастир…
Когато се върнаха, пушките им все още не бяха на мястото си. Проводиха те един сигурен човек до града (беше козар, служил дълго и честно при Иван, бащата на Панайот), който повика няколко техни верни другари. И на поканата им се отзоваха Юрдан Русев, Славчо Ненчев (син на убития преди години Ненчо Кехая и комшия на Панайот), Никола Боев и Жеко Байрактаров. И от тях узнаха истината — Георги Трънкин се бе върнал по-рано от уговореното време, събрал бе дружина от десет-дванадесет души и с нея бе ударил първо кмета на Емирлий, а сетне бе направил и опит да обере при Моллова кория царската поща, ама безуспешно (потерите, които двамата бяха видели от височината на Тюлбето, са били заради този неуспешен удар). Като изслуша всичко това, кръвта се качи в главата на Панайот и той се закани да намери миналогодишния си войвода и да го убие.
Когато вече се разделиха, на Слав Ненчев дойде на ума да съобщи:
— Абе знаеш ли, бате Панайоте, ти от есенес си татко! Бойка се сподоби с един чудесен момчурляк и го кръстиха на тебе, Стояне.[7]
Като научи това, Панайот пожела да слезе в града — рожбата си да види и на Бойка да се отблагодари за голямата радост. Но го разубедиха — край тях в Ново село непрекъснато дебнели заптиета и читаци, нека Панайот да разбере, че за него вече няма друг дом освен Стара планина и друго семейство извън хайдушката дружина. Послуша ги. И никога не видя нито първородния си син, нито вярната и многострадална Бойка[8].
Не мина много време и случаят пожела Панайот и Стоян да засекат Георги Трънкин заедно с още само един хайдутин — Иван от Беброво, другите си хора Георги бе разпуснал, понеже не можел да ги опази от многобройните потери, пък и „те не били добре запознати с хайдушките работи и затова се върнали по домовете си“. За бурната разправия помежду им нека да се доверим (със съвсем незначителни съкращения) на спомените на Панайот Хитов:
„Тогава запитах Георги:
— Ами защо нападнахте такъв добър человек като Христо Данов? Нямаше други такъв влиятелен человек и всеки го почиташе. Хайде, обрахте го, а защо го и заклахте?
На това ето що ни отговори Георги Трънкин:
— Де да зная аз какъв е бил кметът Христо Данов. Казаха ми, че той бил лош.
Тогава аз му рекох:
— Ей, мой брате, ако ний слушаме хората, кой на кого трябва да отмъщава и кой какъв е, то тогава трябва да станем и от турските главорези по-лоши! Тия не са хубави работи и аз те уверявам, че щом вървиш по този път и не се пазиш от неправдата, то ти няма да живееш дълго време и ще бъдеш убит. И да не мислиш, че ний ще те убием? Има кой да убие и тебе, и нас, ако ний не се пазим от лоши дела. Защото ний трябва да бъдем справедливи!
Георги се позамисли и ми рече:
— Чуден человек си ти, Панайоте! Излязъл си по хайдутлук, а пък искаш и да гониш правда!
— Да — отговорих аз. — Без правда няма живот. И ще видиш, че е тъй.
И тъй, прекъснахме разговора и се съгласихме да ходим наедно. Пак Георги избрахме за войвода. Ходихме до есента през 1859 година. Нищо важно не можахме да направим.“[9]
Към есента Георги отново обяви, че ще разпусне дружината и че ще изкара зимата във Влашко. Много от момчетата решиха да го съпроводят, но Панайот тръсна глава и отсече: не, отвратил се бил и той от живота по Влашко, та тук, в Балкана, ще прекара до запролетяването. Верният Стоян не пожела да се отдели от него и останаха двамата…[10]