Цончо Родев
Бурята (56)

5.

… ако някой имаше съд и… даде нещичко на Али фенди, то ти вече иди се съди.

Панайот Хитов

Не се чукаше, а сякаш някой се бе врекъл да събори портата. Панайот отвори и в същия миг едно заптие едва не навря дулото на пушката си в лицето му.

— Ти не знаеш ли, че те чакат в конака бре, керата? — развика се представителят на властта. — Или за тебе нищо не значи, че кадията те е повикал на съд, а?

Панайот Хитов полека отмести пушката му.

— Не съм забравил, че днес съм повикан на съд, аго. Ама чакам брат си — хем да не съм сам, хем свидетел ще ми е по делото.

— Тръгвай тозчас пред мене! Чабуджак!

— Ама…

— Никакво „ама“! Тръгвай, ти казвам. Тебе не те чака жена ти, че да й се назлъндисваш, ами Али ефенди. Пред мен!

Нямаше как, Панайот се подчини и тръгна към конака. А заптието вървеше на крачка зад него и си мърмореше под носа: „Гиди калпазанин с калпазанин! Ще разваля рахатлъка на човека…“

Като стигнаха по-надолу, към кафенетата, Панайот се примоли:

— Слушай, аго, викат ме на съд за имот. Не съм нито крадец, нито разбойник. Моля те, върви напред или по-настрана, че тъй ме правиш за резил пред целия град.

— Ти мен ли ще учиш бре? Знам аз как се води гяурин на съд.

И не само не се вслуша в молбата на младия мъж, ами и сложи ръка върху рамото му. Панайот поначало си беше ядосан — не е малко родните ти сестри да те мамят и грабят!, — а от това своеволие направо му причерня пред очите. И в един миг забравил всичко, каквото може да последва, с рязко движение изтръгна рамото си, пък награби заптието и с все сили го тръшна посред рядката новоселска кал. Не му стигна и това, ами го натисна с коленете си и два-три пъти заби лицето му в локвата. После го остави да си отлепя клепачите и да си събира оръжието, а се отправи с бързи крачки по обиколни пътища към метоха при църквата „Свети Димитър“. Очакваше там да има повече от общинарите, но се случиха само двама — Йоргаки чорбаджи и Кутьо Ганчев.

— Таман вие ми трябвате — каза Панайот Хитов, след като поздрави. — Викат ме на съд. Елате и кажете каква е работата, иначе…

— Нямам хабер за какво те викат на съд — храбро излъга в очите му Йоргаки. Панайот разбра плитката хитрост, но въпреки това обясни:

— Преди три години, когато господ прибра мама, се делихме със сестрите ми. Тогаз аз повиках вас двамата и Петър Вичов — да видите как честно поделихме всичко и всеки си получи пая. Сега някой е подучил Мария и Калуда, сестрите ми, та искат наново дележ пред кадията. Не дойдете ли да кажете истината…

— Бог да ме убие, ако помня туй, което разправяш, Панайоте — продължи нагло да лъже Йоргаки. — Как да стана свидетел и поръчител за нещо, което не съм виждал или и да съм виждал — изфирясало ми е?…

— И на тебе ли, чорбаджи Кутьо, ти е изфирясало?

Кутьо Ганчев видимо се загърчи пред него — не му се искаше да си изкриви душата пред момъка (истината е, че той знаеше и обичаше да си прави сметката и да си търси изгодата, но нямаше вкус към лъжата), а и не му се явяваше като свидетел на нещо, за което отнапред знаеше по околни пътища, че е предрешено от Али ефенди.

— Не искай това от мене — каза. — Нямали сме ние право да ви делим и сега кадията може на мен да си го…

Докато да завърши, четири заптиета нахлуха в метоха и задърпаха Панайот със себе си. Този път той не се съпротивляваше, но докато го влачеха надолу по стълбите, извърна се и извика на чорбаджиите:

— Проклети, трижди проклети да сте! Язък, че вам се надява народът що-годе да му помогнете срещу тази пасмина…

Замъкнаха го в конака. Наблизо до вратата той видя онова злополучно заптие да се чисти от калта, а малко по-настрана и шурея си Стоян, най-големия от Бойкините петима братя, който му правеше отдалече знаци с очи и пръсти. Панайот го разбра — Стоян се бе погрижил да изкупи без съд онова тръшване в калта.

Трябваше да почака — кадията още не бил благоволил да отдели внимание на неговото дело. И там Панайот се запозна с друг един злощастник като него — фурнаджията Иван Кючуков. Извикали го не на съд, а само за сплашване: лихварят-кожодер Али ефенди му дал заем с лихва до шейсет на стоте, а кадията Али ефенди го призовал да му припомни що ще му се случи, ако не побърза да си плати борча.

— Помни ми думата, бай Иване — рече му Панайот, — аз сам, ей тъй, както ме виждаш, ще ти помогна да излезеш от тоз батак. — Той нямаше никаква представа как щеше да оправи собствения си батак, но в този час бе обладан, от такъв бяс, че поемаше върху себе си и чуждите дертове. — Няма да мине много и аз ще…

Тъй и не успя да завърши — дошъл бе неговият ред да се яви при кадията.

Натикаха задържания в една стая. А там Али ефенди беше на дружески лаф с Калуда и Мария и техните мъже. Още като видя сладката им приказка, Панайот много ясно си даде сметка какво ще последва — известно му беше как Али решава делата си, пък виждаше се, че сестрите и зетьовете вече се бяха погрижили да си опекат работата. И за съжаление не се измами: кадията слушаше самоизмислиците на сестрите, а оставаше глух, когато Панайот доказваше, че всички сметки между тях са уредени, или го прекъсваше с ругатни, като: „Мълчи бе хандзър гяур! Ти ли ще ме учиш мене!“ или „Каква упорита уста има тоз гяурин! Само въже трябва и да се обеси!“ И не след дълго последва „присъдата“: Панайот да заплати още двеста алтъна на сестрите си.

Когато Панайот малко по-късно се прибираше към дома си, от портата тъкмо изскочи брат му Христо — грабнал бе нож и се бе запътил да коли нечестните си сестри и техните мъже. Панайот обаче го спря: не, нямало да се пролива сестрински кръв, щял да им плати проклетите алтъни; а за себе си той вече бил решил…

* * *

— И какво, Панайоте? Решил си…

— Да, кръстник. И дойдох да се сбогувам с тебе, да взема благословията ти. Видя се вече — за мене живот в Сливен няма. Или трябва да хвана гората, или ме чака въже на врата, трети път не се види.

— И ти избра гората. — Нямаше упрек в тези думи, Бяно просто казваше очевидното. — А Бойка, Панайоте?

— Ще се грижа за нея, доколкото мога отдалече. Брат ми, и той обещава да я наглежда, да не я забравя…

Този разговор се водеше в един късен следобед на долапа и на него присъствуваше и Найден — Бяно го бе взел за известно време, за да поеме работата след заминаването му нагоре към Добруджа, а Панайот го познаваше добре, та не скри намеренията си от него.

— Надея се да не си въобразяваш, че горе е като в песните — дебели сенки, тлъсти агнета, руйно вино…

— Не си въобразявам, кръстник. Двамата с шурето Стоян…

— И той ли? — за пръв път се обади Найден.

— И той. Мен властта ме е стиснала за гушата, Стоян пък има да отмъщава за брат си Тодор, оня, дето гаджалите го осакатиха. Искаше с нас да излезе и брат ми, ама аз не се съгласих.

— Та щеше да кажеш за агнетата и виното — напомни Бяно.

— Двамата със Стоян знаем що ни чака, кръстник. Пообиколихме по верни приятели, за да са ни в помощ. Пък ще си вземем очите и…

Както винаги, когато имаше нужда да печели време, Бяно се залови да тъпче луличката си, после без бързане да я пали.

— Знаеш ли — каза, — преди три години в ръцете ми умря един от най-юначните хайдути, който е шетал по Стара планина. Ученик и другар на Бойчо Цеперански — туй, мисля, е достатъчна препоръка. Когато вече си отиваше, той ми каза няколко тежки думи за „занаята“. Свършено било с хайдутството, Панайоте, веднъж завинаги минало времето на вехтите и славни войводи. Безвъзвратно, тази май беше думата му.

— Мигар е искал да каже, че са се свършили юначните българи? Или че планината от майка е станала мащеха за непримиримите, които винаги са вярвали, че

Дорде е Стара планина,

на турчин не се покланям?

— Не, не беше за това думата му. Опитът му го бе научил, че онзи хайдутин от песните вече няма място в Балкана. На негово място трябва да дойде нещо съвсем ново — юнак като Инджето или като Злати Кокарчоолу, ала и нещо по-различно. И по-голямо.

— Не те разбрах добре, кръстник.

— И аз не го разбрах добре, Панайоте. Но му повярвах. И както виждаш, запомних словата му.

— Тогаз ще река, че аз пък — е, стига да не ме намери гаджалският куршум — невям ще да стана мост между предишния хайдутин и този, бъдния.

За минута-две Бяно пак се позанимава с чибучето си.

— Всеки занаят се учи — рече многозначително. — Хамалин даже да станеш, пак се иска да те научат някои чалъми.

— Знаем го и двамата със Стоян. И се надеем да е оцелял някой от вехтите, негови чираци и калфи да станем.

Бяно се надигна и без бързане влезе в долапа. Панайот Хитов помисли, че е отишъл да нагледа китениците в барата, но се бе излъгал — не мина минута и кръстникът му се появи отново, като водеше със себе си едного, когото Панайот отдавна знаеше: Георги Трънкин. Сигурно и Георги го помнеше, защото се запъти към него с отворени за прегръдка ръце.

— Чух всичко през стеничката — каза. — Таман ми трябваха още два юнака като тебе и шурето ти, Панайоте, за да разлюлеем отново букаците на пустата Стара планина.

— Ама ти… ти не си ли някъде накъмто Добруджа, Георге?…

Георги Трънкин му разказа набързо. Шетал бил той през последните две-три години по Добруджа и Варненско под байрака на Димитра Калъчлията, ала случило се издайство на един поп, та турците хванали войводата в Шумен заедно с още неколцина от момчетата. Сега всички били в русенския зандан, някои ги чакала тъмница, втори — заточение в Анадола, а войводата…^[1] Георги Трънкин се спасил по чудо и вече няколко месеца се криел тук, при своите. Но не смятал да ръждясва в бездействие. Събрал бил неколцина верни другари — например Господин Николов от Медвен, Иван Велков от Черкешлий^[2], Божил Бахов от Сливен и едно момче на име Иванчо от еленското село Беброво — и наскоро щели да развеят байрака на Кушбунар.

— Е, каква излезе тя? — светнаха очите на Панайот Хитов. — Ти веднъж си ме кръстил по християнски, кръстник, пък днес ме кръщаваш и като народен закрилник!…

Бяно Абаджи не отговори нищо. Кой знае защо, похвалата и благодарността, които се съдържаха в думите на Панайот, не го развеселиха.

Но младите изпълниха намеренията си. Когато след петнадесетина дни Бяно се сбогува със своите и пое на север, в Балкана вече бродеше дружината на Георги Трънкин войвода…^[3]