Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 50гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон(2011)
Корекция и форматиране
taliezin(2012)
Допълнителна корекция
Диан Жон(2013 г.)
Допълнителна корекция
taliezin(2017)
Допълнителна корекция
moosehead(2018)

Издание:

Цончо Родев. Бурята, 1986

Редактор: Атанас Мосенгов

Художник: Емил Марков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Васко Вергилов

Коректор: Жанет Желязкова, Донка Симеонова, Стоянка Кръстева

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. —Добавяне
  2. —Корекции от Диан Жон
  3. —Корекция на правописни и граматически грешки

12.

Ако приемът, даден от Зейнил паша — вторият в летописа на Сливен — мина успешно, основната заслуга беше във френското възпитание на пашата. След като се бе позапознал с истинските отношения между турци и българи в този град, той има̀ благоразумието пред едните и другите да изтъкне съвсем различни поводи за тържеството: пред сънародниците си — победоносния мир, сключен (макар и не съвсем наскоро) в Париж, и ликвидирането завинаги язвата в снагата на империята („завинаги“ и „язвата“ бяха негови думи и те отговаряха на представите и на доброто му самочувствие), която представляваха хайдушките дружини в Стара планина; пред българските първенци — издаването на Хатихумаюна, включването на християните в управлението и сбогуването му „с този прекрасен град и с още по-прекрасните негови жители“. Тъй или иначе усвоената в далечна Франция тактичност даде плод — на приема присъствува наистина най-отбраното общество, каймакът (Зейнил си го определи на френски „crème de la crème“) на Сливен, турци, българи, че и един грък — Костаки хекимина. Разбира се, не и жени — присъствието на представителки на „низшия пол“ противоречеше на разбиранията на един чистокръвен мюсюлманин дори когато той бе получил възпитанието си в „Сен-Сир“ и неведнъж бе имал възможността да се движи във френско общество и френски салони.

* * *

— Не съм ви виждал много отдавна, господин Силдаров — каза Добри Чинтулов, когато раздвиженото множество в казиното го „изхвърли“ точно срещу Бяно Абаджи. — Да не бяха такива времената — той кимна към другата страна на салона, където, заобиколен от първенци и подлизурковци, беше пашата — щях да се кача да ви видя горе, на Барите.

— Навярно имате да споделите с мен нещо особено важно, господин Чинтулов?

— А, не от такъв характер, какъвто си помислихте — засмя се учителят и широкото му пълно лице стана съвсем кръгло. — Просто исках да ви поздравя, станали сте напоследък още веднъж дядо.

— Напоследък станах още два пъти. За кое внуче щяха да бъдат поздравите?

— Не знаех, господин Силдаров. До ушите ми стигна само радостта в семейството на негова милост. — Той се огледа с присвити очи и кимна към Боян, който като устабашия на преуспяващата нова работилница също бе получил покана за приема. — Видях го, вашия Стефан Боянов. Юнак! Да не му е уроки, но личи си яката Силдаровска жилка…

— Благодаря. Няма да скрия, че и мен ме зарадва тоя момчурляк…

— Разбрах, че има и друга радост в рода? Или чух погрешно?

Не можеше да се каже, че Бяно преливаше от радост, когато му отговори:

— Така е, господин Чинтулов, освен внучето Стефан, дъщеря ми Руска, Руска Кутьо Ганчева, ме дари наскоро с още един внук, Ганчо. Ганчо — на името на бащата на чорбаджи Кутьо — наблюдателният Чинтулов си отбеляза, че Бяно Абаджи не каза „зет ми“, а „чорбаджи Кутьо“, — когото навремето турците заклаха в Балкана.

— Силна, юнашка кръв е вашата, Силдаровската — засмя се повторно учителят. — Четири внука, и четирите все мъжки момчета! Да не беше в чашата ми най-обикновен чай, аз, знаете, не пия друго питие, щях да вдигна наздравица — и за кръвта, и за четирите юначета.

— А, защо? — вдигна своята чаша Бяно. — Важно е пожеланието, не питието… Наздраве!

* * *

Сияещ като месечина, Руско Миркович приближи към стола, на който се бе настанил Фабрикаджията.

— Свате Добри — каза, като се задъхваше от гордост и въодушевление, — да те запозная с братчето ми.

„Братчето“ всъщност беше една глава по-висок от него, с права стойка, която изпъваше европейските му дрехи, и леко пооплешивяло чело — белег, че не е чак толкова малък, както изглеждаше в очите на брат си.

— Абе ти да не си Георги? — попита Добри Желязков.

Доктор Георги Миркович — нетърпеливо избърза Русчо…

— Доктор? Белким стана доктор, Георги? — Фабрикаджията се ръкува с новозавърналия се син на Сливен. — Аз те помня ей такова хлапе… Я кажи, я кажи! Къде завърши науките си, сине?

— В Монпелие, господин Желязков.

— Мон-пе-ли-е… Туй пък къде е?

— Във Франция, господин Желязков. В най-южния край на Франция, почти до брега на Средиземно море.

— Чудно, трябва да съм захванал да изкуфявам. Аз пък съм запомнил, че пое на север…

— А, не се самообиждайте — засмя се лекарят. — Наистина тръгнах на север, пък се върнах от юг. От юг и от запад.

Той разказа накратко одисеята си. Преди десет години старият приятел на Добри Желязков Иван Селимински, вече лекар в Букурещ, бе поискал „две по-будни сливенчета“, които да отидат в Русия да учат на негова издръжка. Заминал само един, Георги, братът на Русчо Миркович. Една година по-късно той бил вече в Одеската семинария заедно с още трима млади българи[1]. Не провървяло на Георги в Одеса, та се натоварил на една гемия и се озовал в Цариград. Там си получил пая от наследството на бай Вълко, баща си, та завършил католическото френско училище и после се, прехвърлил във Франция.

— И ето ме сега с лекарска диплома обратно в родния Сливен — завърши разказа си той. И продължи: не, нямало да остане, вече бил приел поканата на ескизаарлии да стане градски лекар при тях. Защо ли? Ами защото вярвал на старите, които казвали, че „никой не е пророк в родното си място“. Завинаги ли? А, не, теглело го насам, положително пак щял да дойде…

— Жалко, че няма да останеш още сега!… — непристорено въздъхна болният.

— Защо, господин Желязков? Градът не е останал без лекарска помощ. Доколкото разбрах, в последните години е дошъл опитен грък…

— Ей го там! — показа с очи Русчо. — Костаки хекимина.

— Предпочитам да умра начаса, нежели да се оставя в нечистите ръце на този… на този… — Сега вече не говореше болният, развалината Желязков, а предишният Добри Фабрикаджията, твърдият и решителният.

— Мискинин — помогна му Русчо Миркович.

— Защо, господин Желязков? Не разбира ли колегата Костаки?

— Може и да разбира, ама е мискинин, както рече бате ти, затова. Аз не знам някой да е излекуван от него, ала колко са озлочестените жени и девойки — чет нямат. Такъв човек е за заплюване, а не за почетното звание лекар. — За минута тримата се умълчаха. — Може би не е подходящият момент, доктор Георги, ама може ли да те попитам нещо? Разбираш ли — не доскорошния лудетина Георги, а доктора да попитам?

— На ваше разположение съм, господин Желязков.

— Много страдам бе, сине — страдалчески изрече болният. — Ставите си усещам като прободени с нажежени шишове — мръдна ли, все едно че ги обливам с вряло олово. Ама може ли човек да е вечно неподвижен, като кукла?

— Ще позволите ли да погледна?

Добри Желязков показа ръцете си.

— Така са и краката, целият съм така — каза. — Ставите подути, зачервени…

— Вие имате това, което в медицината се нарича хроничен ставен ревматизъм, господин Желязков. И тъй като ви помня като корав и с твърд характер мъж, ще ви кажа веднага направо — науката още не може да се справи с него. Разбирате ли? Просто не е изнамерен цяр срещу инфектартрита… това е другото име на болестта ви.

Кратко смълчаване.

— Чест ти прави, сине, че не се залови да ме залъгваш като дете. — Добри Желязков изкриви лице в нещо като усмивка. — Е, чест прави и на мене, загдето съм оставил такъв спомен, че лекарите не го извъртат по килифарски… Кажи ми още само едно. Ако няма цяр, няма ли поне чалъм да се пооблекчат тези дяволски страдания?

— Не ми се присмивайте, че аз, възпитаникът на университета в Монпелие, ще ви препоръчам нещо от народното лечение, господин Желязков. Ама опитайте — може да даде резултат.

— Казвай, казвай веднага!

— Правете всеки ден баня в каца топла вода, толкова топла, колкото можете да издържите. Поизстива ли, нека да доливат гореща. Като се натоплите хубавичко, намазвайте болезнените стави с кашица, приготвена от люти чушки, ама от най-лютите, арнаутските, също толкова корени на пиперки, четворно повече чист зехтин и пак четворно хубаво нашенско червено вино. След двайсет дни или месец се надявам да получите облекчение.

— Ще го направя — кимна Фабрикаджията. И смигна съучастнически: — Винцето не може ли…

Тримата избухнаха в смях.

* * *

Те се сблъскаха така лице с лице, че този път Кутьо Ганчев нема̀ възможността да заобиколи отдалече.

— Благодаря ти за уважението, което ми стори, зетко — с горчива ирония каза Бяно. — Господ ме е дарил с още едно внуче — нека да е живо и здраво и достойно за името на дядо си!, — пък аз научих за това от комшиите…

Беше вярно — третият син на Кутьо се бе намерил преди цял месец, пък той още не бе благоволил да се отбие у Бянови, да съобщи радостната вест на тъста и тъщата.

Щръкналата адамова ябълка на Кутьо подскочи — чак до челюстта, но той поне има̀ доблестта да срещне по мъжки укорния поглед на Бяно.

— Виновен съм, няма да го отрека. И веднага ще ти река, тате, че катадневно заплащам вината си до нетърпимо мърморене — и от Руска, дваж повече от мама.

— За да не си изпълнил нито роднинския си дълг, нито жалбата на жена си и майка си, ти навярно имаш някакви много сериозни причини…

— Също и този път няма да хитрувам, тате. Колчем се срещнем и разприказваме с тебе, толкоз пъти все сме стигнали до търкане, аха-аха да я докараме до непоправимото.

— И защо е така, драги зетко? Обяснил ли си си го някак?

Другият сви кокалестите си рамене.

— Амчи знам, ти не одобряваш желанието ми винаги първом да обмисля и да преценя разумността и възможностите, а сетне да действувам. Аз пък не мога да се съглася с прекаленото горещене на всички вас, Силдаровците. Мигар ще оправя всички зулуми, ако ден през ден ходя да се карам я с каймакамина, я с Али ефенди? Няма да постигна нищо добро, само ще си спечеля ненавистта им, та с едно мръдване на ръката могат да ме върнат там, в нищото, откъдето тръгнах.

— Народът ни казва: „По-добре честна сиромашия, отколкото безчестно богатство“, Кутьо.

— А, това не мога да приема! — Кръвта видимо се качи в главата на Кутьо Ганчев. — Ако не съм такъв юнак, какъвто вам, на Силдаровците се иска да ме видите, то поне никой не може да ме обвини в безчестие. Никой!

— Прекаленото прегъване на гръб надали е особена чест…

Другият щеше да отговори с някаква острота, но се удържа, поразмисли. После каза многозначително:

— След този ни разговор пак ли ще ме попиташ, тате, защо отбягвам честите ни срещи?

И с тези думи се разделиха. Пропуснаха даже по едно довиждане да си кажат…

* * *

Зейнил паша държеше в ръка филджан, но в него нямаше кафе, а коняк от най-добра марка — още от Франция се бе пристрастил към това питие. И между задължителните кратки реплики с този-онзи с удоволствие си теглеше по една глътка, така за него срещата със сливналии придобиваше не само облик, но и вкус на едно истинско празненство…

Точно по време на една от тези глътки някакъв глас произнесе току до рамото му:

— Исках нарочно да ви поздравя, паша ефенди. — Зейнил с неудоволствие си спести едно хубаво примлясване — то за него беше все едно като оригването подир вкусно и богато хранене — и се извърна. Онзи, който му говореше, беше от българите — хубав и богато облечен чорбаджия, с умно и донякъде лукаво-хитро лице, само прекалено пълен като за вкуса на пашата. Това за пълнотата не подразни особено турчина, обаче не може да се каже същото за раболепието в гласа на чорбаджията — той не беше безразличен, към похвалите, но се дразнеше от подлизурщината.

— Да ме поздравите за какво, челеби? — каза с онази изисканост, на която го бяха учили в „Сен-Сир“. — С какво съм заслужил ласкавата ви оценка?

— Казано съвсем точно, една ласкава оценка и един укор, паша.

Зейнил наостри уши — този път непознатият наистина успя да пробуди любопитството му. Не се случваше всеки ден гяурин да посмее да съди не кого да е, а един паша.

— Любопитен съм да чуя и двете.

— Поздравлявам ви, че очистихте нашия богат и красив край от негодниците, паша ефенди. Мисля, че за пръв път от цяло столетие друмищата престанаха да бъдат място на постоянна опасност. Бих казал дори, че сега е като в една наша стара песен — можем да пратим оттук до Котел или до Елена някоя най-лична по хубост мома цялата в нанизи от пендари и нито на нейната чест ще посегне някой, нито на алтъните по пазвата й.

Ласкателството беше малко прекалено „ачик“ като за вкуса на пашата, но все пак той го възприе откъм добрата му страна. Какво ли щеше да си помисли Зейнил, ако научеше, че песента не е за някой друг, а за Индже Стоян, споменът за когото още стряскаше мнозина турци дори в Стамбул?

— А укорът, челеби?

— Той е, загдето скрихте от нас, че тази вечер чествуваме славната победа на любимия наш падишах над омразния Московец, паша ефенди. Защо го премълчахте? За нас, верноподаните на султана християни, тази победа също така донесе радост и удовлетворение като на вас, мюсюлманите.

„Ето какво значи една победа! — възликува в себе си Зейнил паша. — Простият народ, който винаги се нуждае от упование в силата, веднага обръща гръб на победения, пък бил той и еднокръвен или едноверен, и се обръща с почит към увенчания с лаврите!“ А гласно попита:

— Как е вашето име, челеби? Ще се радвам да го запомня.

— Евтим Димитриади, ваш покорен слуга — беше отговорът.

* * *

Застанали един до друг, поп Юрдан и Димитър Инзов си сърбаха от сливовата, която тук се лееше като река, и лениво одумваха тоз-оня от присъствуващите. И само един-единствен път изоставиха спокойния тон и настръхнаха като хищници, зърнали отдавна гонена жертва.

— Питам се докога Сливен ще търпи този позор — гъгниво прецеди Злъчката и за по-голяма убедителност тегли една от своите. — Долен курвар, който за по-голяма сигурност се е писал хекимин, та булките сами да идват при него, да се разсъбличат, да…

— Когато понякога си помислям, че Костаки е само през няколко къщи от божия храм, в който служа, иде ми сам, със собствената си ръка да му тегля куршума — не остана назад от него поп Юрдан.

— Научи ли за внучката на дядо Ставри Папуча? Костаки я обаял с приказки за женитба, а като и се наситил…

— Какво ще ми разправяш баш на мене? — прекъсна го свещеникът. — Нали си имах ядове чак с владиката Кирил, загдето се съгласих да опея нещастницата, въпреки че сама си е сложила въжето на врата?

— Помни ми думата, дядо попе — рече Злъчката, след като гаврътна още една чашка, — няма да е задълго. Костаки дойде до гуша на всички, даже на тия, дето са се писали по̀ гърци и от самите гърчуля. Ще се намери някой да изтрие петното от челото на нашия хубав град, да пукна, ако не изляза прав!…

— Амин! — каза поп Юрдан и се прекръсти, забравяйки, че това „амин“ се отнасяше до едно изказано пожелание за кървава разправа…

* * *

— Е, как е, Бяно Абаджи? — приветствува го Али ефенди.

Бяно го изгледа подозрително — имаше почти нескрито предизвикателство отвъд тези уж нищо незначещи думи.

— Благодаря, не мога да се оплача, кадъ̀ ефенди.

— Виж ти, виж ти! — цъкна присмехулно с език другият. — Московецът на колене пред падишаха, да му даде аллах да живее сто години, не хайдушки крак, а хайдушки цървул не е останал в Балкана, а ти не намираш повод да се оплачеш от положението?

Капанът беше прекалено аджамийсии за човек като Бяно.

— Учудваш ме, кадийо — каза. — Чувал ли си ме някога да пея хвалебствия на Московеца? Или може би си ме виждал да кадя тамян на хайдутите в Стара планина? — И се присмя на свой ред: — Да не си сръбнал от забраненото питие, Али ефенди, та да ме бъркаш с някой друг?

Първата схватка не се оказа в негова полза, та Али ефенди свали маската на дружелюбност от лицето си.

— На два пъти в последните години ти ме заплаши с близка буря, Бяно Абаджи. И признавам, заплаши ме тъй, че хванах вяра на заплахата ти. Е, сега е мой ред да те попитам: що стана с обещаната буря, Бяно Абаджи? В Севастопол ли беше тя, в Париж ли или при „Бели буки“ към Хаинбоаз?

Бяно го изгледа продължително, после каза тихо:

— На твое място бих сторил две неща, кадъ̀ ефенди. Бих плювнал три пъти през рамото си — такава е магията за прогонване на дявола.

— А второто?

— Бих постъпвал така, че наистина законът да има винаги връх над несправедливостта. Защото където вилнее несправедливост, там бурята непременно идва… дори и ако случайно позакъснее…

Бележки

[1] Заслужава да се изредят имената на тези общо четирима млади българи в Одеса, защото по-нататък всички са изиграли значителна роля за съдбините на България: Георги Миркович от Сливен, Драган Цанков от Свищов, Сава Филаретов от Жеравна и Иван Кишелски (бъдещият пръв български генерал — на руска служба) от Котел.