Цончо Родев
Бурята (50)

11.

Звукът беше наистина необикновен — ако беше дете или имаше по-развинтено въображение, Бяно би могъл да помисли, че на покрива се е качила мечка и точи ноктите си о плочите. Заслуша се. В тихия като гроб долап (от месец и половина, откак Зейнил паша бе завардил целия Балкан, не идеха никакви мющерии, та Бяно бе спрял вадата) отново се разнесе чудноватият шум и той наистина идеше някъде отгоре. Докато се чудеше какво да предприеме, Мавроди, който досега бе лежал в безсвяст на одъра, отвори очи и прошепна:

— Чу ли?

„Също като горско животно, приучено цял живот да е нащрек — тъжно помисли Бяно. — Болен и ранен, останал почти без кръв, безчувствен и в несвяст, той може да остане глух за ласкавата дума, но чуе ли нещо заплашително, мигом се отърсва от унеса си и е готов да се брани или да бяга…“ А иначе също така приглушено отговори:

— Не разбирам какво е.

— Може и подивяла котка да е, но може и враг да те примамва навън. — Мавроди показа с очи пищовите си, закачени с целия силяхлък на стената. — Един за тебе, един за мене. — И попита: — Знаеш ли, ая Бяно, как се стреля с пищов?

Въпреки напрежението на момента, Бяно намери сили да се усмихне: преди много, много години шегобийците му викаха „ая“ — „светец“ по турски — заради желанието му да служи на Доброто. А иначе той с малко срам си призна, че за втори път през живота си хващаше пищов (първият беше по Преселението, двадесет и пет години назад), но наистина никога не му се бе налагало, нито отдавало възможност да стреля. Не го призна, а рече в отговор:

— Единият за тебе ли? Не се ли виждаш на какъв хал си, нещастнико, че се готвиш пак да се сражаваш?

— Не за сражение ми е пищовът, глупчо — смъмри го раненият хайдутин. — А за мене. На турчин аз жив няма да се дам.

Двамата почти едновременно запрегнаха чакмаците, после Бяно освободи гредата, която запречваше вратата, и внимателно, пръст по пръст, я открехна. Като не видя нищо, промуши и глава през процента. И ахна:

— Я, та това бил свой човек! Георги, на наша Трънка синът.

— Слава богу — изпъшка зад него Коджакара. — Зер както сръчно държиш пищова… Хайде де, доведи Георги. От него ще научим що става с Калъчлията и дружината му.

Бяно въведе племенника си. Георги Трънкин поздрави учтиво, но се усещаше някаква гузност в държането и изгледа му.

— Какво му е на бай Мавроди? — попита.

— А, нищо — побърза да заяви вуйчо му, — понадупчили са го в битката при „Бели бук“, ама ще му мине като на кутре. — А иначе скрито поклати глава; жестът му трябваше да означава: „Отива си, Мавроди, отива си…“ — Разкажи за тебе, Георге. За тебе и за дружината.

Като странеше поглед, Георги заразказва. Описа той как цял месец са бягали от потерите или са се измъквали от засадите, после подробно разправи и вчерашната люта битка над Твърдица срещу най-отбраните табори на Зейнил паша. И завърши, смотолявайки нещо за измъкването си през нощта и изминаването напосоки разстоянието до Барите.

— Как? — трепна в същия миг Бяно. — Ти си изоставил войводата и другарите си, и то пред лицето на аскера?

— А — опита се да се самоизвини Георги Трънкин, — то Калъчлията и тъй, и тъй споменаваше, че насам вече няма живот за нас и че ще трябва пак да ударим към Варненско…

— Но ти не поиска разрешение да не ходиш по Варненско с дружината, а се измъкна като подлец, нали? — не се остави да бъде забаламосан Бяно.

— Ех и ти, вуйчо! — насили се да се покаже обиден момъкът. — Приказваш ги и ти едни таквиз едри-едри. Измъкнах се, вярно, ама защо чак като подлец? И ти да беше вчера там, накъмто Чумерна, където низамските куршуми бяха повече от желъдите по дърветата, щеше…

— А да ти кажа ли аз какво щях, Георге? — обади се от одъра Мавроди Коджакара. — Ако не беше син на баба Трънка и внук на онзи Георги, чието име носиш, щях чисто и просто ей-сега да ти пръсна мозъка. Защото само това заслужава човек като тебе, комуто е досвидяла кожицата и като сетен предател е изоставил дружината в час на изпитни.

Настана тягостно мълчание, което сякаш обещаваше никога да не свърши. Най-сетне Георги Трънкин се престраши да се обади:

— Аз се надявах, вуйчо, да намеря при тебе подслон и укритие, докато тази вихрушка се измете от нашия Балкан… А то какво? Комай трябва да сляза при мама и Христо в града или на воденицата?

— Никакъв град и никаква воденица! — отряза в отговор вуйчо му. — И не защото там гъмжи от войска и заптии. Трябва да поправиш грешката си, Георге.

— Туй пък що значи? — озъби се момъкът и сипаничавото му лице придоби изражение на раздразнен рис. — Да не ти е минало през ума да ме върнеше накъде Твърдица? Чавка ли ти е изпила…

Не можа да завърши. Бяно се приведе напред и го плесна; не вложи и четвъртина от силата си в тази плесница, а Георги се изтъркаля от столчето си и се намери до вратата.

— Ти не само си предател, но и безочливец — каза Бяно Абаджи. — Аз съм твой вуйчо, господинчо, но заедно с туй съм и два пъти по-стар…

— И си дошъл при него да търсиш спасение? — вметна Мавроди.

— … не ти е позволено да ми говориш с неуважение и разни врели-некипели. Ти си шетал с Димитра Калъчлията по Варненската нахия, нали? И сигур са ти известни ятаците и скривалищата му?

— Две пълни години бяхме заедно нататък — отговори Георги, като разтриваше бузата си, която бе захванала да се подува.

— Ще те приютя до довечера, а сетне ще ти дам храна като за една неделя и нощес да те няма — строго отсече вуйчо му. — Отиваш право към Варна и от ятак на ятак и скривалище на скривалище намираш войводата си. Дали ще му кажеш истината за измяната си, или ще скроиш някакво лъжовно извинение — това оставям на тебе.

Георги Трънкин реши, че сега е моментът да натрие носа на вуйчо си, като високомерно откаже част от предложеното му съдействие:

— Не ти искам укритието — каза. — Още сега поемам.

Надяваше се в Бяно да заговори роднинското чувство и при съзнанието за опасността, която вилнееше през тези дни навред в Стара планина, да се опита да го задържи. Но се излъга.

— Много добре — съгласи се стопанинът. — Това е първото почтено нещо, което чувам днес от тебе. Дай да ти напълни вулията и…

— … и носи много здраве от мене на Калъчлията — завърши вместо него Мавроди Коджакара. — Кажи му, че евалла му правя^[1] за всичко, което стори. Такъв юнак, който можа да се изплези даже на човек като Зейнил паша, заслужава дълго да се пеят песни за него…

Малко по-късно, когато изпрати племенника си и се върна, Бяно завари ранения отново в полуунес. Усилието, което му коствува идването на Георги Трънкин, го бе изтощило.

— Знаеш ли, Бяно — прошепна, — усещам, че си отивам…

— Хайде пък и ти! — престорено го сгълча приятелят му. — Отивал си бил! Не видиш ли, че най-лошото е вече зад гърба ти?

— Не, не, наистина си отивам, братко. И не е защото раната на хълбока пак се отвори. Вътре в мен, самата ми душа ми казва, че ще се разделяме… и този път завинаги…

Бяно надигна завивката му. Наистина по превръзката на хълбока отново бе избила алена кръв. После отмести поглед и върху мургавото лице на Мавроди забеляза сивия отпечатък на приближаващата смърт. Понечи да смени мехлема и превръзката на раната, но другият го спря:

— Остави! — каза; гласът му видимо отпадаше, но в него не се усещаше страх. — Имаме още много малко, нека не го загубваме в ненужни превръзки, а да поприказваме още.

Кратко колебание. После Бяно попита предпазливо:

— Искаш да ми кажеш или да чуеш нещо от мене?

— И едното, и другото. Седни, седни пак тука до мене. — Мавроди полежа със затворени очи, после разтърси бяла коса — с това движение сякаш напъди за още малко Безносата. — Помниш ли, как хубаво го беше казал синът на Стойко Раковалъ̀, Бяно? Че нашего брата сме били „като звездите сред мастиления мрак на робското небе“.

— И друго каза той — припомни му Бяно. — Че утре, когато целият наш народ се вдигне за свобода, вие, „звездите“ — ти, Калъчлията, всички, — ще бъдете начело и ще ни водите в битките.

— Дай ми глътка водица — примоли се Мавроди. И като пи, въздъхна: — Умен момък е Георги Раковски, но за това сбърка, братко. Времето на хайдутите и на вехтите войводи си отиде, пък още не са дошли хората на новото, следващото време.

— Говориш така, защото си ранен. И защото Бойчо, царство му небесно, си отиде, а Пею и Желю са в а тюрмите…

— Не, не, не е затова. Балканът плаче за юнаци от нова кройка, Бяно. Не ме питай какви, не мога да ти кажа. Само знам, че няма да са като нас… — секунда колебание — също и като племенника ти няма да са… „Звездите“ угаснаха, Бяно, завинаги угаснаха, пък не прозрявам какви трябва да са наследниците им, ох! — той сгърчи лице от пристъп на болката, — наследниците им, чиято светлина да грее и при дневния светлик…

— Дай да те превържа, Мавроди, не се инати!

— Не, забранявам ти! — спря го отново раненият. — Не ми отнемай тези последни минути, братко.

— Болката те въвежда в заблуда — каза Бяно, като с всички сили се стараеше да скрие ужаса си от смъртта, чието присъствие безпогрешно долавяше. — Димитър Калъчлията е на свобода, ще излязат и други юнаци, Стара планина отново…

— Ще излязат, вярно е. — Мавроди отново се прегъна, но този път удържа, не изохка. — Ала то ще е, как да го река, нещо като вашето абаджийство, Бяно. Е, тъчете още абата, тракат становете ви, но знае се, че щом веднъж вече се появиха фабриките, абаджийството е осъдено. Така ще е и с онези, които ще дойдат в Балкана, след като са залезли „звездите“.

Спорът беше безцелен и това Бяно напълно ясно осъзна. И се реши да каже:

— Дори и да е така. Народът во веки веков ще запомни светлика на вас, истинските звезди. Ще възхвалява подвизите ви и ще черпи сили от спомена за тях.

Каза го, а не си даде сметка, че говореше за „залезлите звезди“ — и за Мавроди заедно с тях — вече в минало време.

— Дай ми още глътка вода! — примоли се раненият.

Бяно Абаджи му поднесе пахарчето до устните. И изтръпна — смъртната сивота бе станала още по-ясно забележима, а носът на смъртника вече дори леко синееше.

— Дано да си прав — с упование каза Мавроди и приятелят му се почуди откъде ли намира още душевни сили да говори така смислено и спокойно. — Ти знаеш, Бяно, животът ми бе едно безспирно страдание. Бих продал душата си на Опашатия, поне споменът за мене да бъде светъл и ясен… чист… И не заради някаква гола слава — за полза на другите страдалци да бъде тази светлота…

— И тя ще бъде! — вече с истинска, а не престорена твърдост рече приятелят му. — За полза и за българска гордост ще бъде. Ще се гордее с тебе и Иван, когато рано или късно му кажа истината. Защото аз наистина няма да я скрия от него, Мавроди!

Раненият отново затвори очи и дълго, дълго остана така. Бяно започна вече да се пита дали животът не е напуснал тази негова измъчена плът, но не се стигна до проверка. Клепачите на Мавроди още веднъж се открехнаха и смолистите му зеници се извърнаха към човека до одъра.

— Когато някой е с единия крак в гроба, той не бива да бъде лъган, братко. Кажи ми от сърце — вярно ли беше, когато ми се закълна, че Иван е още жив?

Другият така стисна пестници, че ставите му изпукаха. Но събра сили и издържа пронизващия поглед на умиращия.

— Вярно е и още веднъж ти се заклевам. Искаш ли сам да видиш писмото?

— Знаеш, че съм сляп за писаното слово. Но щом си толкова добър, прочети ми го още веднъж…

Бяно поразрови ракличката, в която под ключ държеше някои свои лични вещи и тефтери, и извади писмото. То беше същото онова писмо отпреди две години — последното, получено от Иван, — с което синът на Мавроди Коджакара известяваше, че е напуснал университета и е отишъл доброволец в Крим. Разгъна го, позаглади го на коляното си и го „зачете“:

Тате и мамо, прелюбезни родители мои!

Скъпи ми братия и сестричка! И вие, драги съотечественици, които ми дарихте подкрепата своя!

С настоящите мои редове идвам да ви известя, че вашият син, брат и покровителственний е жив и се радва на добро здравие. Немилостиво се показа този път провидението към нашия закрилник Дядо Иван и не го дари с победата, но нито оръжието Дядо-Иваново, нито солдатската чест на синовете негови бяха потъмнени от позор. И за радост, скъпи и прелюбезни мои, между онези, които се покриха със слава дори и в поражението, е и вашият син, брат и покровителственний — четири са неговите рани и четирите все отпред, нито едничка откъм гърба. И за всяка рана Дядо Иван почете българското негово мъжество и българската негова храброст с орден — най-голямата гордост за солдата…

— Чуваш ли, Мавроди — вдигна поглед от „писмото“ Бяно. — Живо е момчето и удостоено с четири…

Гласът му секна изведнъж. Мавроди Коджакара бе застинал в странна, леко извита стойка, сякаш не с ушите, а с цялата си вече безчувствена снага продължаваше да слуша измислените редове на своя син. А погледът му, допреди малко впит в четеца, сега се рееше, неподвижен, някъде далече — вероятно към Каръмската земя през морето.

Бяно протегна пръсти и затвори клепачите му. После се прекръсти и като бършеше очи, произнесе гласно:

— Прости ми, господи, че дадох свята клетва, а излъгах. За душата на този мъченик го сторих. Той преживя като Йов тук, на Земята, нека поне с радост… пък макар и лъжовна, да се яви пред нозете ти…