Цончо Родев
Бурята (5)

4.

Когато тримата излязоха, в метоха задълго се възцари такава тишина, че пукането на вощениците и на пламъчетата в кандилата се носеше шумно и оглушително. Дали от притеснение, или за да запълни с нещо неприятното мълчание, Панайот Минков се надигна от мястото си и угаси и едните, и другите. Здрачът, който изпълни стаята, сякаш даде знак да се отприщят незаглъхналите страсти.

— Не ме е яд, че се измъкна от дълга си — заядливо откри престрелката Кутьо Ганчев, — а че като ни разправяше разни врели-некипели, мислеше, че ти вярваме.

— За кого говориш, Кутьо? — изпъшка в сянката на ъгъла Евтим.

— Да си кажа правичката, думата ми беше за чорбаджи Йоргаки. Но сега на драго сърце причислявам към нея и твоя милост.

— Ти похулваш чорбаджи Йоргаки? — в един глас се възмутиха хаджи Никола Феслията и хаджи Гендо. — Че и Евтим Димитров?

— Димитриади — поправи ги Евтим. После отново се обърна към Кутьо Ганчев: — И с какво двамата с кмета заслужихме гнева ти?

— За това, че сте първенци на народа само по име. И когато има келепир. Пък дойде ли работата да се заложи име или сигурност, изхлузвате се като мокър сапун. Зер не се правете, че не знаете — всеки от вас двоицата тежи в очите на турците колкото ония тримата, че и повече.

— За Бяно Абаджи това може би не се отнася — вметна Панайот Минков, — него турците тачат за многократно проявената мъдрост и за почитта му към тяхната вяра, ала в общи линии си прав.

— Така, прав е значи! — избухна Йоргаки. — И аз съм се изхлузил като сапун, така ли?

— Можеш да крещиш като мюезинин, обаче то си е наистина така. Ти, Йоргаки чорбаджи — и Евтим Димитров, заедно с тебе, — си направихте хитричката сметка, че нямате изгода да отивате напреки на османлиите дори и за такова свято дело като защитата на поругания ни храм. Не ви е полезно да ви се извади име на непокорници, нали? На безразсъдници, дето дръзват да искат казън за един от Мохамедовите следовници? И на драго сърце предоставихте това благоволение на неколцина, за които отнапред можем да се обзаложим, че още щом ги видят, и ще им рекат: „Щом са такива като вас християните, хак ви е, че са ви обрали църквата!“ Ето какво направихте вие… макар че, измъквайки се като пръдня из гащи, се постарахте да скриете клинченето си зад какви ли не благовония и големи думи.

— Ти… Ти… Ние… Аз… — опита се да каже нещо Йоргаки, но като не знаеше какво, та не съумя и да го започне. Като се умори да слуша напъваниците му, вместо него се обади Евтим Димитров:

— Ти изрече една глупост и половина, Кутьо, ама хайде да приемем, че си прав. — Гласът му си оставаше равен и спокоен, с нищо не издаваше да преживява обида или срам от изобличението. — Да приемем, че си прав, казвам, пък нека да преминем на друго. На тебе, Кутьо Ганчев, например.

— На мен ли? — Върлинестият Кутьо се огъна и гледан отстрана, заприлича на запетайка или даже на скоба. — Какво за мен?

— Ами например за това, че ти, който така с лека ръка раздаваш наляво-надясно правосъдие, не помисляш да дадеш съд и над себе си.

— Над себе си ли? — продължи да се чуди другият.

— Точно така, над себе си. Когато видя, че ние с кмета Йоргаки се изхлузихме като сапун, защо, човече и праведниче, не предложи себе си? Хайде, да оставим Бяно Абаджи, неговата дума тежи в конака. Ала защо ти не предложи да заместиш дели-поп Юрдан, когото османлиите зоват „хайдут папаз“, или младия даскал Димитър Черното, който за нас може да значи нещичко, пък за турците не е нищо повече от един брадат ябанджия, чиито потури още намирисват на градешка болта^[1].

— Не се предложих за пратеничеството, вярно е. — Кутьо Ганчев изглеждаше така, сякаш му бяха зашлевили здрава плесница посред Машатлъка. — Ама то не е поради хитруване като вашето. За мен, пратеничеството отнапред е осъдено на безплодие; по-скоро ще стана свидетел Сините камъни да се провалят вдън земя, нежели амуджите да накажат един из своите, и защо? Че е лепнал храчка на Христов храм.

— Тъй, безплодие — продължи да го мачка немилостиво Евтим. — Ами че нали решихме да опитаме въпреки, увереността ни в безплодието и онова поп Юрданово „какъвто кеседжията, такъв и кадията“? Даже, ако се не лъжа, точно ти говореше как ще се оплачем в Цариград от тукашните управници, а? Или погрешно съм запомнил?

— Ама аз…

— Да, да, точно ти — не го оставяше Евтим, за голямо удоволствие на Йоргаки, Гендо и Никола Феслията. — Щяло да бъде ялово пратеничеството, думаш. Ала дали щеше да е пак така ялово бе, аркадаш, ако вместо „хайдут папаз“ Юрдан в конака се изправеше уважаваният Кутьо Ганчев?

Не се знае как щеше да завърши тази препирня, ако в този момент стълбището отвън не беше заскърцало под метежни мъжки стъпки и при тях в метоха не бе нахлул човек, когото всички познаваха — ханджията хаджи Никола с прякор Кебеджията (навремето той се бе замогнал с изработването на добре изпипани кебета) от Клуцохор. Беше широколик, набит и винаги румен мъж, но сега върху лицето му нямаше и капчица кръв. Поспря, сякаш да даде време на очите си да свикнат с полуздрача, сетне не произнесе, а по-скоро проплака:

— Братя! Научихте ли, братя?

— Научихме, разумява се, как да не сме научили — увери го другият хаджи Никола в стаята. — Пък още не можем повярва…

— Не можете повярва ли? — възвърна обичайната си рязкост Кебеджията. — Тогаз вижте това нещо, джанъм!

Заедно с последните думи той извади напред ръката си, която досега бе крил зад гърба. Всички се струпаха пред него, даже Евтим Димитров полека дотътрузи пълното си тяло.

— Всевишни боже! — възкликна пръв хаджи Гендо. — Иконата на свети Николай Чудотворец!

— И как само е издрана и излющена! — добави чорбаджи Йоргаки, като се кръстеше едно след друго. — Разкажи, хаджи Никола, разкажи кой стори това злодеяние?

Евтим взе иконата от ръката на новодошлия и я отнесе до прозореца, за да я разгледа по-добре. А в същото време Кебеджията се отпусна тежко на миндерлика и поде с въздишка:

— Същите, които обругаха светия наш храм, братя-християни. В бързината да награбят повече, пък и пообъркани в тъмнината, кеседжиите откачат чак и иконите от стените. После, като се сапикасват навън, захващат да си облекчават товарите от ненужните за тях икони. Поп Юрдан невям ви е казал, че „Света Богородица“…

— Нищо не ни е казал — прекъсна го Панайот Минков.

— Иконата „Света Богородица“ поп Юрдан намерил още нощес захвърлена на улицата покрай черквата и я прибрал. Тази обаче, „Свети Николай Чудотворец“, подранили селяни открили чак към „Табаците“; турчета си играели с нея, ритали я, дращели я с гвоздеи и я чукали о камъните, затуй е така повредена. Селяните я прибрали, пък аз реших за благоразумно да ви я покажа.^[2]

Евтим Димитров се отлепи от прозореца и тромаво застана сред стаята. Прекръсти се и начумерен като облак, произнесе тежко:

— Този свят образ не става вече за излагане в черква. Но пред всички вас се заклевам в името Христово: ще задържа тази икона, ще издиря най-добрия зографин и ще му дам да я зографиса повторно, колкото и да ми поиска за труда си.

Другите също се прекръстиха благоговейно. А някои изрекоха:

— Богоспасно е намерението ти, чорбаджи Евтиме!

(Евтим Димитров изпълни даденото обещание. Добър зограф той намери чак пет години по-късно, в 1855-та — ямболлията Александър Зограф, който няколко години се бе губил на юг из Одринско и Бунар-Хисарско да рисува икони и цели черкви. Зографинът Александър изпълни старателно и с вдъхновение поръчката, та всички останаха предоволни от богоугодното дело — неговото и на щедрия дарител Евтим. И никой не помисли, че иконата, която Александър Зограф окончателно заличи с изкуството си, бе свиден паметник от Второто царство на българите…)^[3]

* * *

Кутьо Ганчев използува вълнението, породено от вида на осквернената икона, и си тръгна, като се постара оттеглянето му да стане колкото се може по-незабелязано. На излизане от метоха към него приближи непознат млад човек; чорбаджията може би нямаше да му обърне никакво внимание — насам се въртяха какви ли не молители, — ако една странност на младежа не привлече любопитството му: беше с фес, пък при поздрав е прието хората с фес да не го свалят от главата си, докато този, непознатият, приближаваше, като смутено мачкаше феса между пръстите си.

— Добро утро, господине — чинно поздрави младежът.

— Абе то за мен не е много добро, ама нейсе, дано поне да е добро за тебе. Невям искаш да ми кажеш нещо?

— Да попрося съвет, нищо повече. Искам да се назнача за учител, господине, пък не зная към кого да се обърна. Дали вие не можете да ме упътите?

Едва сега Кутьо Ганчев забеляза много неща в непознатия — сюртука му, ушит алафранга, който положително не беше излязъл изпод ръцете на тукашен терзия, възпълната снага, умното изражение на добряшкото широко лице, украсено от подстригани мустачки; забеляза и говора на непознатия — пълен с уважение, пък отвъд него и с нещо неопределимо с думи, което издаваше и образованост, и привичка „да се дели мегдан“ с люде от „голямото добрутро“, пред които Кутьо навярно не беше нищо повече от незначителен препродавач на сливенска аба…

— Извинявайте, господине — смени снизходителния си тон Кутьо Ганчев, — мога ли да узная името ви? И откъде сте?

— Тукашен съм, господине. Но ако не ме познавате, то е, защото преди повече от десет години, още момче, заминах да се уча и се върнах в родния Сливен едва вчера привечер.

— Преди повече от десет години? — възкликна Кутьо. — Че да не сте тръгнали в пелени?

— А, не съм толкова невръстен, колкото ме възприемате — по-свободно се засмя другият. — На двадесет и осем съм, а на учение тръгнах на седемнадесет, в 39-та.

— И къде, ако смея да попитам?

Съвсем кратко колебание. И после:

— В Русия, господине. И по-точно в Одеса. Завършил съм Одеската херсонска духовна семинария.

— И сега?…

— Сега нямам друга мечта извън тази — да предам знанията си на своите братя по кръв, вяра и език.

— Извинявайте, господине — вече с нещо като страхопочитание рече Кутьо, — комай не чух името ви?

— Не съм го казал. Наричам се Добри Чинтулов.

— Чинтулов… Чинтулов… Да не би…?

— Ами да, разбира се. Син съм на Петър Чинтула.

— Гледай ти, гледай! — Скулестото лице на Кутьо Ганчев се превърна цялото в усмивка. — Ам’чи ние, кажи го, сме от една махала. — Той си каза името. — Не съм нито знаел, нито подозирал, че на стотина крачки от нас живее такъв учен човек!

— Той живее само от вчера, господин Ганчев — отвърна на усмивката му с усмивка другият. — Когато може би сте ме виждали преди, аз съм бил само момчурляк като другите в махалата.

— И така, имате намерение да станете учител в града ни. Чудесно! Чудесно, господин Чинтулов! Ние отдавна се чувствуваме поизостанали — ето габровци, свищовлии, тревненци, мнозина излязоха пред нас в учението, но все ни липсваше човек, способен да затвори страницата на старото и да открие другата, на новото. Е, не мога да се закълна, че няма да срещнете и някоя и друга пречка — тук, знаете, водихме борба на живот и смърт с гръкоманите, — ала обещавам ви да има винаги здрави по род и смисъл българи край вас, за да ви подкрепят и в най-труден час.

Другият се поклони безмълвно — още един жест, който издаваше научени другаде обноски.

— Помолих за упътване, господине — напомни учтиво Чинтулов.

— Вие вярно сте се насочили насам — нали в края на краищата училищата се управляват от общината?!, — стига… стига да не беше днеска. Сега е смутно денонощие в нашия град, господин Чинтулов. Станаха едни… но както и да е, вие сам ще научите. Допреди малко тук беше и най-ученият от сегашните учители в града ни, Димитър хаджи Костов, но и той излезе, по, хм, по народни работи и… и, хм, сам не зная кога ще се върне. Затова ще ви препоръчам да се срещнете с друг от учителите, Димитър Инзов.

— Димитър Инзов? Злъчката!? Ами че той бе тук още по мое време! Макар че аз… аз… — колебание, — аз бях ученик на Цукалас…

— А, знаете го, това е добре — доволно кимна Кутьо. — Срещнете се със Злъчката, господин Чинтулов. Той отстъпва на хаджи Костов по знание, ала е голямо име за Сливен и сливналии — Димитър Инзов, заедно с други по-будни граждани, изнесе на плещите си борбата с гърцизма. Срещнете се с него, повтарям, и се подгответе да опознаете чудащините му. Не, не, не се страхувайте. Злъчката дължи прякора си на своя нрав, ала не е завистлив и пръв ще приветствува идването на учител с ново, истинско европейско възпитание.

— Не живееше ли той във…

— Не, няма да го знаете, преди три-четири години даскал Димитър Инзов сколаса да струпа една къщичка, за да се приюти със стопанката си. Тя е… Абе слушайте, хайде да ви заведа. Ще ви я покажа, пък нататък вие се оправяйте сам.

Заведе го и едва след това свърна към дома си в Мангърската махала. Половин час по-късно, вече измит и избръснат, закусваше тархана и разговаряше с майка си. Впрочем не — отначало той не разговаряше, а само разказваше; разговорът дойде след това. И както винаги, когато говореше с майка си, Кутьо не скри, не преиначи нищо.

— Ще те излъжа, ако река, че съм доволна от тебе — рече майката, след като го изслуша; беше висока жена с посивели коси, по-меки черти от Кутьовите, смекчени и от постоянния израз на умъдряла старост и непреминала тиха печал. — Държал си се като сметкаджия на дребно, не и като един Кутьо Ганчев.

— Каза го така, мале, невям Кутьо Ганчев има зад гърба си цяла царщина — криво се засмя той. — В края на краищата аз…

— В края на краищата ти си син на Ганчо Кутев, който заради едно честно име не се подвоуми да легне под ятаганите на турските заптиета.^[4] И си човек, дето е започнал като злочесто сираче, а с двете си ръце се е създал до почитан търговец и общинар на Сливен. Такъв човек струва повече, сине, отколкото ако има зад себе си царщина, завоювана от друг.

— Пресилено го рече, мале. — Той се приведе и през софрата погали кокалестата й ръка. — Аз нивга не съм бил злочесто сираче, понеже винаги съм имал тебе.

Жената се трогна, очите й се навлажниха, но успя да се овладее.

— Излиза, че и заради мене не е трябвало да се спотаяваш, сине. Онова, що е сторил Бяно Абаджи, по̀ е прилягало на тебе. — Тъй издума жената, а в себе си си каза друго: че може би напразно кори Кутьо, зер нещо липсва в характера му, поради което той се огъва в труден момент, пък туй, дето е в характера, трудно се изменя, човек мъчно може да надскочи собствения си бой.

— В Сливен е дошъл човек, който също се е създал с двете си ръце, ама не като мене, а е сколасал да се издигне тъй, че да мери ръст със Сините камъни.

— Дай боже! — без завист произнесе жената и се прекръсти. — На Сливен са нужни таквиз хора. Кой е той, сине?

Кутьо й разказа.

— Да е на добър час на Добри Чинтулов! — повторно се прекръсти майката. — Ние, родителите, даваме, щото имаме, останалото децата вземат от даскала си. — Тя се позасмя тъжно-хитро. — Пък вече е време да мислим и ние какви учители ще правят от децата на Сливен хора.

Той я разбра и се засмя така широко, че ъглите на устните му опряха на изпъкналите скули.

— Пак ли ще ми натякваш бе, мале!…

— За натякване си е — каза майката. — Ей на̀, дорде се усетиш, и четирийсетакът ще чукне на гърба ти, пък още не споменаваш за задомяване…

— Ще стане, мале, няма как да не стане. Само първо да дойде сляпата неделя…

И с тези думи стана от софрата и тръгна на работа.