Цончо Родев
Бурята (49)

10.

Войната приключи, оставаше да се скрепи с подписи договорът за мир. За да „запушат устата“ на Русия в заключителните преговори, западните велики сили принудиха Турция най-сетне наистина да предприеме някакви реформи, да даде известни правдини на поробеното християнско население, да „сложи юзда“ на беззаконията. Колкото и да е странно, това беше ултиматум, отправен не към победения, а към победителя. И „победителката“ Турция „подви опашка“ и се подчини — в средата на февруари 1856 г. султан Абдул Меджид издаде Хатихумаюна, с който поне на думи превръщаше плесенясалата си империя в подобие на демократична монархия: създаваха се местни управителни съвети с участие на българи, гарантираха се имотът, животът и честта на християните, обещаваше се свобода на вероизповеданията и облекчение на данъците и т.н. Разбира се, турците си знаеха, че и Хатихумаюнът ще има съдбата на Хатишерифа отпреди двадесет и седем години. Изключение направиха само за две неща — че наистина създадоха меджлиси (в Сливен му казваха „мезлиш“), в които включваха по няколко от по-богатите или по-влиятелните българи, и че се заловиха — особено след някои стихийни български въстания, като Димитракиевата буна във Видинско или Капитан дядо Николовото въстание в Габрово — да изчистят планините от недоволници и размирници. Всичко останало се оказа „бошлаф“. И неколцината, които временно бяха помислили, че наистина скоро ще видят една преобразена Турция, бяха горчиво измамени; един от тях беше например Садък паша Чайковски, който повярва, че българите действително ще се допущат до военна служба, и получи отговор даже не от Портата, а от английския посланик лорд Страдфорд-Редклиф:

„Това значи християнските поданици след няколко години да имат на свое разположение цяла армия, способна да се сражава. Това няма да стане. Ние не за това се грижим за неприкосновеността на турската империя…“

Българите, учили се петстотин години на ритници и разочарования имаха благоразумието да не се поддадат на уловката. Но като не повярваха на големите думи на Хатихумаюна, те го използуваха, доколкото това изобщо беше възможно — позоваваха се на него в борбата си за самостоятелна църква, членовете на „мезлишите“ ако не сполучваха да променят нещата, поне разобличаваха беззаконията.

* * *

Времето на Хатихумаюна се отрази в Сливен по особен начин. За щастие на българското население членове на „мезлиша“ станаха хора, които не си поплюваха да защищават еднородците си, не се умилкваха като котки между краката на господарите и когато се налагаше, достигаха дори до остри спорове и заплахи — поп хаджи Юрдан и Бяно Абаджи. За избора им (турците по-късно го наричаха „да си сложиш таралеж в гащите“) се стигна по различни съображения. Поп Юрдан получи мястото си „по право“ — като наместник на одринския владика. На Бяно се спряха самите турци — по-старите от тях си спомняха, че той единствен през „Голямото Московско“ е защитил от оскверняване джамиите и мечетите, по-младите пък признаваха безспорната му праволинейност и мъдрост.

По-ярко беше отражението на „реформите“ в другата им проява. В Цариград отдавна знаеха много добре, че Балканът и неговите проходи напоследък не принадлежат на царщината, а в тях господаруват хайдушките дружини на такива войводи, като Бойчо, Калъчлията, Буюклията, Желю… И решиха да се избавят „веднъж завинаги“ от това положение. Ето как стана така, че казак-алаят получи първото си следвоенно разпореждане — да изчисти Средна гора и Сливенския балкан от „размирници“. Още като се чу за тази заповед, Найден се сбогува с прекия си началник поручик Кошчелски; въпреки уверенията на Кошчелски, че „каквото и да става, на българин няма да се посегне“, той остави пушката и сабята, смени високата капа със стария си калпак и се върна при стана и ткалото у дома.

Поручик Владислав Кошчелски не го бе излъгал — казак-алаят поскита около месец из Стара планина, но докато все „по чудо“ се разминаваше с българските дружини, майсторски сгащи край Чамдере^[1] разбойническата тайфа на турчина Кувшчиолу, „която върлувала над Сливен и имала сношение с разни бейове и даже със сливенските турски власти“ (д-р Табаков), и напълно я разгроми. Като се разчу за този успех на казак-алая, от Цариград дойде заповед за временното му преместване в Одрин, а на негово място изпратиха Зейнил паша с отряд от петстотин добре обучени и прекрасно въоръжени низами.

Установи се в Сливен Зейнил паша и много скоро даде да се разбере, че си разбира от занаята — части от войските му завардиха проходи, пътеки и извори, заеха засади край селцата с българско население, а главните му сили се втурнаха по петите на хайдушките дружини. Най-напред пострадаха дребните четици, които сега събираха опит и слава. Последва обаче големият удар, който покруси целия край — след неравна битка бе погубен Бойчо Цеперански, като половината от дружината му го придружи в пътя към небитието, а другата половина се спаси, но с тежки рани и осакатявания — между тях бяха също Курти байрактар и Мавроди Коджакара, — от които или мнозина умряха по скривалища или при ятаци, или оцеляха, но така, че никога повече не можаха да хванат отново гората. Пашата не се хвалеше особено с този си успех — беше го постигнал не толкова с воинско умение (цели седмици бе преследвал дружината на Бойчо, а войводата все я измъкваше от засадите и потерите), колкото с другото турско оръжие — платеното предателство. Полакомен от купчината алтъни, намери се един предател — неговото име беше Станю от габровското село Бичкиня^[2], — който издаде дружината, когато беше на укритие в Бели бук, наблизо до Хаинбоаз. Е, година по-късно Бойчовият брат Петър (той междувременно бе оставил занаята) издебна Станю и с един удар на секирата си му плати за предателството, но колко струва разплатата, когато Стара планина вече се е лишила от един такъв личен юнак като Бойчо!…

Смутени от загубата на големия войвода, Пею Буюклията и Желю Черкешлията сами разпуснаха дружините си. Зейнил паша — все с помощта на пустото предателство! — залови и двамата; тъй като обаче ги хвана не с оръжие в ръка и доброволно оставили хайдутството, и двамата получиха сравнително леки присъди — по три години затвор.

Не провървя на пашата само с Димитър Калъчлията — каквито и хитрости да прилагаше, колкото и злато да насипваше в шепите на продажниците, колкото и потери да кръстосваха планината подир войводата (излезе песен, че низамите били скъсали по три чифта „ингилизки ботуши“), Димитър Калъчлията все успяваше да спаси дружината си, че дори и си позволяваше да изпраща насмешливи „хабери“ на разярения Зейнил паша.

Когато разбра как срещу Калъчлията всичките му оръжия едно подир едно се провалиха, пашата си даде сметка, че може все още да се надява на успех само ако спечели на своя страна не какъв да е дребен сребролюбец, а някой от онези, които са били най-близо до прочутия войвода, и проводи да му доведат Пею Буюклията, който бе заловен в Ямбол, а вече се намираше в Одринската тъмница. Седнаха двамата един до друг, черпиха се и

пашата Пею думаше:

„Пейо ле, пала буюклу!

Нещо ще те попитам,

правичко да ми обадиш.“

Пею не знаеше за какво е доведен в Сливен, пък и му се услади ичкията, та кимна — готов бил да обади, щото знаел. Тогава Зейнил паша го заразпитва:

„Кажи ми: де е Димитър,

де търси хлебец за храна,

да ида да го улова?“

Когато разбра какво очакваха от него, Пею остави чашката си, избърса онези свои мустаци, на които дължеше прякора си, и тихичко, но с едва доловим укор отговори:

„Пашо ле, Зейнил ефенди!

И ти Димитра да видиш,

до земя ще се поклониш,

ръката ще му целунеш

и хлебец ще му подадеш!“

Колкото и уж да беше видял и патил, тези думи сепнаха пашата — или нечувана дързост имаше зад тях, или някакво величие, което той досега не бе подозирал в Калъчлията. Но се задоволи да попита — защо аджеба Пею смята, че той, Зейнил, би се поклонил и би целунал ръката на войводата. Защото бил юнак — хитроумно му отговори Буюклията, — а само юнак може да оцени юначеството на човек като войводата:

„Ако би видял Димитра

как върти сабя дамаска,

как върти очи юнашки,

то не би пращал низами

Димитра да си уловат!“

Не беше Зейнил човекът, който ще прояви чак пък толкова благородство и обратно на Пеювия съвет

пашата събра низами,

па им сърдито поръча

Димитра да си уловат.

Напразно! Горките низами късаха, вече четвърти чифт „ингилизки ботуши“ по баирите на Стара планина, а от Калъчлията — все никаква следа. И когато покрай името на войводата започнаха да се употребяват думи, като „потънал в дън земя“, съвсем неочаквано — и дръзко —

Димитър хабер проводи

от Твърдишката планина

до Зейнил паша ефенди:

„Пашо ле, Зейнил ефенди!

Имаш ли сърце юнашко,

имаш ли сабя френгия?

Ако си, пашо, прав човек,

не пращай клети низами,

а излез сами срещу мен

при тая Тунджа весела,

със мене мейдан да делиш.“

Не беше страхлив човек пашата, но самата мисъл да излезе на двубой с един хайдушки войвода му се видя повече нелепа, отколкото смешна. И в отговор той изпрати своите „клети низами“ да завардят цялата Твърдишка планина. Този път Димитър Калъчлията не избегна капана и между дружината му и войската се завърза люто сражение. Цял един ден — от разсъмване до вечерта — се води битката, неведнъж се обади и дебелият глас на Димитровата дървена „крина“ и джепането й се посипа по по-нетърпеливите аскери. И нощта се спусна, без победата да наклони на някоя страна…

Когато на утрото лично Зейнил паша поведе низамите си по баирите над Твърдица, не следа, а и миризма нямаше от дружината. Доста по-късно се разчу, че Димитър Калъчлията още един път бе извел хората си от обсадата и сега дружината му се подвизавала някъде към Варненско… Когато научи за поражението си, Зейнил смъкна от себе си лустрото на паша и френски възпитаник (беше учил във френската военна академия „Сен-Сир“) и руга така, че от думите му би се изчервил който и да е хамалин от пристанището на Стамбул.

А хората се зарадваха, че поне един от последните прочути юнаци на Стара планина се бе спасил от куршума или тъмницата, но в същото време и жалееха — нямаше вече кой да пази невинните християни по друмищата на Стара планина. Домъчня и на Балкана:

Разтъжила са’й гората,

гората и планината:

мина се лято и зима —

юнак в гората не доде.

Тогаз ми беше под сяко,

под сяко трънче юначе,

под сяко клонче и конче,

под сяко дръвце и пушка,

а сега ми е под сяко,

под сяко трънче офчарче,

под сяко клонче криваче…

Звездата на хайдутството и на прославените „вехти войводи“ бе превалила зенита и сега потъваше към заника си…^[3]