Цончо Родев
Бурята (47)

8.

Хайде да идем, да идем

на Райноолу на хана

низаме да са пишиме.

…

Хубаво да ни обличат

с’сини дрехи, сукнени

и с лустрени ботуши…

Народна песен

Започна се със слуха, че някой си Садък паша наел цялата къща на Киро Моканина в Мангърската махала. После дойдоха петдесетина войника и захванаха да я потягат от основите до покрива, повлякоха се след тях и талиги с покъщнина, каквато по тези места не беше виждана; войниците говореха на разни езици — български, турски гръцки, черногорски, а имаше и едни, дето почти всичко им се разбираше, пък езикът им не беше нито български, нито руски. Сетне се разбра, че те били поляци. Офицерите им заповядваха още по-бамбашка — техният език пък бил украински или, както го наричаха тогава, малоруски. Когато ги разпитваха за началника им, пашата, те разправяха, че също бил поляк, сега с целия си алай бил в Бургас — чакал да приготвят в Сливен къща за него и казарма за полка му, а междувременно посвещавал цялото си внимание на свой именит съотечественик-поляк, прочут поет на име Адам Мицкевич. А върхът на бъркотията беше названието на частта им — наричаха я казак-алай: да се чудиш тази сбирщина казаци ли са, турци ли…

Мина, колкото мина и се разчу, че пашата пристигал и целият град се изсипа на карнобатския път да гледа очакваното чудо. Наистина към обед се разнесе музика и се зададе алаят, целият на коне. Начело яздеше пашата — внушителен човек на петдесетина години, строен, теснолик, красив, с късо подстригана черна брада, в разкошни и някак по-особени дрехи на паша; все пак най-чудноватото в него беше, че не носеше очила, а само едно стъкло, мушнато под веждата на дясното око. Зад него носеха знамето, червено със сребърен полумесец, а после се нижеше полкът му, казак-алаят. Низамите в алая имаха сини сукнени униформи, с алафранга панталони и високи цилиндрични капи на главата; на гърдите на офицерите блестяха и сърмени ширити. Процесията се завършваше от няколко каляски със спуснати перденца, всяка запрегната с по шест коня.

Прочутият за времето си казак-алай се установяваше в Сливен…^[1]

* * *

На втория ден след като се настани в Сливен, пашата на казак-алая (както всичко в този казак-алай, също и името на пашата не правеше изключение по чудатост и бъркотия, представляваше странна смесица от турски и славянски — официално се зовеше Мехмед Садък паша, пък от уста на уста вървеше като Садък паша Чайковски) прие в „газиното“ турските първенци на града — хем да се запознае с тях, хем да им подскаже, че положението му на паша от само себе си го поставяше по ранг и власт над тях. На следния ден отделно от турците — щастливо хрумване! — той покани по-личните представители на християнското население. На поканата му се отзоваха кметът Йоргаки и всички общинари, поп Юрдан и поп Станчо от името на клира, някои по-богати граждани, като Михалаки Гюлмязов, Русчо Миркович и Стефан Саръиванов, от страна на учителското тяло Добри Чинтулов, Димитър хаджи Костов Черното и Зарафина Яндова; за изненада на всички дойде и Добри Желязков, подпрян на ръката на сина си — той видимо страдаше от жестоките си болки, но правеше мъжествени усилия да ги превъзмогва. Никой не си даваше сметка, но това всъщност беше първият прием в Сливен и людете хем си умираха от любопитство, хем някак си се силеха да се държат важно и достолепно, но и престорено свободно, сякаш е-хе-хе — били са и пребили на подобни приеми. От всички може би най-малко важничеше Бяно това просто не вървеше на природата му), но затова пък вероятно бе на първо място по любопитство — за казак-алая и за неговия странен началник той бе чувал още преди години от Георги Раковски, та сега нетърпеливо чакаше да види нещата със собствените си очи.

А приемът си беше наистина съвсем тържествен и съвсем по европейски. Гостите биваха посрещани още при вратата лично от пашата в пълна униформа, който се запознаваше с тях и им представяше семейството си — жена си (той я наричаше Людвика, а се обръщаше към нея на „вие“ или „мадам“), синовете си Адам и Владимир, млади момчета в униформи на турски забити, и накрая прелестната си малка дъщеричка Каролина, облечена в широкопола европейска батистено-тюлена рокличка — все едно бяло пухкаво облаче, от което се подава главицата на русокъдро ангелче… В самия салон на „газиното“ присъствуваха също и други поляци-офицери с жените си и допълваха блясъка на приема с великолепните си униформи и разкошните тоалети — дума, която също днес за пръв път се чу в града под Сините камъни.

Противно на обичаите в Сливен, всички гости и домакините останаха на крака, настаниха да седне само болния Добри Желязков. Няколко спретнати войничета (по езика ги разбраха, че са от полячетата) разнесоха подноси с хапки сухи мезета и чаши шумящо вино. Когато се увери, че всички са с чаши в ръка, пашата повиши глас и така едновременно въдвори ред и привлече вниманието към себе си. Говореше с много грешки и често допълваше речта си с турски думи, но все пак напълно разбираемо:

— Дами и господа, много съм затруднен как да започна: с „Добре дошли“ или „Добре заварил във вашия град“. Във всички случаи вдигам наздравица за вас, за вашия прекрасен град и за процъфтяването на християнското население в него. — Той отпи една малка глътка; останалите, които следяха действията му, направиха същото. — И тъй като ще имаме дълга̀ и удоволствието — продължи пашата, — занапред често и задълго да бъдем заедно, искам най-напред да ви се представя. Наричам се Мехмед Садък и съм паша на казак-алая, по кръв обаче съм ваш роднина славянин, допреди няколко години се зовях Михаил Чайка-Чайковски. Пожелавам ви приятно прекарване при тази наша първа среща. И искам да знаете, че съм готов да ви изслушам или да отговоря на въпросите, които може би ще имате към мене.

Както става в подобни случаи, най-напред се възцари смутено смълчаване. Преди обаче то да стане тягостно, Йоргаки чорбаджи се престраши да попита:

— Можем ли да знаем… — Той се поколеба; не му идеше отръки да каже на един славянин „паша ефенди“, пък само „господине“ му се виждаше малко. Накрая избра „ваша милост“ и това щастливо като хрумване, но глуповато по съдържание обръщение се възприе от всички и остана. — Можем ли да знаем, ваша милост, по какъв случай ваша милост и алаят удостоявате нашия град с избора си?

— Заповед, господа, заповед! — разпери ръце пашата. — Просто ми е наредено да се установя в Сливен, макар че при нужда ще бъда в движение към Одрин, Карнобат, Шумен… и изобщо накъдето се налага. Но аз схващам задачата си малко по-широко, господа. Искам да попълня полка си с момци от вашия град, които — както се говори — се славят с юначеството си. Още утре теляли ще известят, че който желае да се види в униформа, с пушка на рамо и сабя в ръка, ще може веднага да се зачисли при нас.

— Пропуснахте да кажете, че ще служат и под знаме с полумесец, ваша милост — с привидно безразличие напомни Бяно Абаджи.

Пашата, светски човек, схвана нападката, трепна като ужилен и стъклото на монокъла му светна по посока на онзи, който я бе произнесъл.

— Смятате ли, господине, че е малко, дето ще бъдат в пълно въоръжение пред очите на вековните си поробители и преминали истински талим, всъщност ще бъдат първата българска войска от цели столетия насам?

Тези думи напълно объркаха присъствуващите: имаше нещо невероятно и неразбираемо до нелепост в това един турски паша да нарича турците поробители и да приканва към създаване на българска войска… Не правеше изключение от общото объркване и Бяно, макар вече да бе чувал за странните схващания на този славянин в униформа на турски паша.

След нова порция притеснено мълчание се обади Добри Чинтулов:

— Все пак ще ни изясните ли, ваша милост, как е станало така, че един славянин да е турски паша и да е воювал срещу царя и Русия, покровителите на цялото славянство?

— Покровител ли казахте, господин…

— Чинтулов. Добри Чинтулов, народен учител.

— … господин Чинтулов? — запита без повишаване на гласа, но със зла ирония пашата. — А знаете ли, че същият този „покровител“ вече почти столетие държи под робство моето отечество Полша и когато преди двадесет и пет години се вдигнахме за свобода, вашият „превелик“ Дибич, а след него и княз Паскевич дадоха израз на руското „покровителство“ с потоци полска кръв и изклаха много десетки хиляди мои сънародници?

— Искате да кажете?…

— Искам да кажа, че всеки се бори срещу робството, както може. В случая, господине, Турция е враг на нашите поробители и от само себе си се явява наш съюзник. Бъде ли разгромени Русия, от нейните пепелища ще възкръсне свободна Полша. Ето как един славянин-поляк е на турска служба и воюва срещу царя и Русия, господин Чинтулов^[2].

Поп Юрдан изсумтя недоволно:

— Християнски момчета ще служат в турски алай и туй щяло да е от полза за вярата ни — те това не мога да го повярвам.

Но опитният в словесните двубои Садък паша не му остана длъжен:

— Също и над конака се вее байрак с полумесец, ваше благоговейнство, пък сливналии имат името на най-ревностни в христовата вяра… — Той обаче нямаше за цел нито „да поставя някого на мястото му“, нито изобщо да изостря отношенията си с първенците на сливенските българи. Затова изпразни чашата си и извика весело: — Но нека сега да се веселим, господа. Музика!

Полковата музика поде мазурка. Пашата подаде ръка на съпругата си и я изведе в средата на „газиното“. Неколцина от офицерите му последваха неговия пример. И след малко се понесоха…

Тази вечер сливналии за пръв път чуха и видяха европейски танц…

* * *

Както беше заявил пашата, така и стана — на следната сутрин сливенските глашатаи възвестиха, че всеки сливенски младеж, който желае и не страда от болест, може да постъпи в казак-алая; ще получава дрехи, оръжие и плата, ако е кабахатлия за нещо — ще му се опрости тозчас; на вярата му няма да се посяга; мераклиите да отидат в хана на Георги Райнов и да се пишат…

— Аз също ще отида — заяви неочаквано Найден.

Баща му вдигна очи и го изгледа продължително.

— Няма да те спра — каза. — Само искам да узная защо ти дойде този ум. Ами че тебе не те бива без роптание един бакър вода да изнесеш, как се виждаш ден и нощ под чуждо повеление?

— Две са причините за решението ми, тате. Нека си говорим право — мен не ме бива за нищо друго. Погледни колко и каква аба съм изтъкал за последната неделя и ще проумееш щото искам да кажа. А не ми се живее така, на бащин и майчин гръб… Пък кой знае, може да съм бил роден анджак за войник — нищо че войникът е непрекъснато под чуждо повеление.

Бащата може би имаше какво да му възрази, но се въздържа и само подхвърли:

— Това е първата причина. А втората?

— Искам да натрия мутрата на разните Алиефендиевци, Топчиахмедовци и Мустафа-Кянибеевци, тате. На всичките, за които ние сме нещо по-долно и от червеите. Нека да застана пред тях с пушка в едната ръка и тънка сабя в другата, пък те да не могат „гък“ да ми кажат — ей това е втората причина. Пък по важност може би даже първата.

Бяно Абаджи нищо не каза, само повдигна рамене. Найден никога не разбра, че в този момент той не разсъждаваше върху намерението му, а се питаше от кого преди много, много години бе чувал същите или поне съвсем подобни приказки…

Постегна се Найден и се отправи „на Райноолу на хана“. Не беше сам, напротив, мнозина го бяха изпреварили. Пред него на опашка чакаха и Димитър Драгиов, и Вачката, и Юрдан Влаха, и Тянко Сакънтията, и Андон Гургура, и още мнозина други, които Найден или не познаваше, или знаеше само по лице. Но всичките до един бяха все от неговата кройка момци — на които не е провървяло в труда, а иначе душа дават „да натриват мутри“.

До вечерта бяха вече в сини униформи и високи „като бурии“ плъстени шапки, а офицерите им ги учеха как да се подреждат и що означават заповедите, произнасяни на непознат език.