Цончо Родев
Бурята (46)

7.

… Аз щъ на Сливен да ида.

на Сливен на панаира,

да сгледвам мома сливенка…

Народна песен

Малко неща имаше в Сливен, които да могат „да делят мегдан“ с панаира му. Пък славата си той като че дължеше главно нему — повече от фабриката и от прочутата му Тодоровденска кушия: за цялата европейска част на обширното Османско царство Сливенският панаир идеше на второ място по важност, почти наравно с Узунджовския, най-първия.

Панаирът започваше всяка година през юни и траеше един месец, а отделни търговци (на които не бе провървяла работата, та гледаха да разпродадат стоката си, макар и с намаление, и другите, на които пък така добре бе потръгвала, че нямаха сърце да спрат „по средата“) се заседяваха чак до август. А започваха да прииждат още през май — един по един се изсипваха тук кервани от цяла Мала Азия, от Самсун, Синап, Трапезунд и Смирна, „моралии“ от гръцките острови, „бошнаци“ от Босна и Херцеговина, жълтоглави немци от Швабско и Австрия, смръщени маджари, до войната не липсваха и руснаци, главно от най-южните части на царството и Крим, да не говорим за турци, евреи, „лазове“, „арапи“ и арменци от цялата подвластна на султана империя, джамбази и суватчии подкарваха насам — пак в кервани — безчислени стада овце, крави и биволи… А че идваха все в кервани с наета охрана от арнаути или понякога даже редовен аскер, то не бе случайно. Макар и да се бе случило преди повече от половин век, в 1799 година, още се пазеше споменът за кърджалията Кара Феиз, който бе пресрещнал търговците и пълните със злато сарафи в Дервента край Одрин, та бе обрал от тях стока и пари за три милиона пиастри…^[1]

Надойдеха ли търговците, те изпълваха тридесет и петте сливенски хана с пъстрата си като в легендата за библейския Вавилон реч, а складовете — със стоките си, и веднага се залавяха да си градят дървените бараки, които, кой знае защо, се зовяха „салаши“. Най-личното място за „салашите“ — за него се бързаше и се плащаше най-много — беше около „Тевната чаршия“. Оттам бараките се проточваха една до друга в две посоки — надолу покрай Аба пазар и „шадърфана“ чак до реката и на другата страна току до църквата „Свети Димитър“. По неписано правило тук се излагаха само „сухите“ стоки — платове, кундури, памук, вълна, восък, суров бакър и бакърени съдини, зърно за посев и храна, оръжие (него излагаха главно тукашните майстори-тюфекчии), редки кожи от север, лой, сапун, сушена риба и ориз от юг, тънко изпипани златни предмети за украса, бакалски стоки от четирите краища на света. Пак по неписано правило в „салашите“ се поддържаше чуден ред и изумителна чистота („като в спицерия“, казваха тогава, ще рече — като в аптека), а продавачът, ако се покаже груб или нахален, рискуваше никой да не надникне в бараката му, пък ако ще и да продаваше на половин цена^[2].

И все по неписано правило в тази част на панаира не се водеше добитък — „царството на джамбазите“ беше от другата страна на реката, клуцохорската, като се започне от брода срещу „Свети Никола“, та докъдето стигне нагоре срещу течението на Куруча. Там около стадата или при разчекнатите челюсти на коне и катъри се разгорещяваха цветистите пазарлъци, хитрите наддумвания, истинските и мнима наддавания, друсанията на ръцете и понякога такива продажби, дето можеха да завият свят някому.

Хората от околността — или „еднодневните търговци“, както ги наричаха тогава не без примес на лека насмешка, — онези, дето идваха да продадат кола дърва, няколко топа аба, ошав, пестил, кириши, сирене, кашкавал, бито масло, изобщо не отваряха „салаши“, не пренощуваха, нито даже правеха опит да пренощуват — през този месец в Сливен беше по-лесно да намериш евреин, който продава на загуба, отколкото място за нощувка в хановете^[3]. Хората от околността не бяха само балканджиите, слезли от Ичера или най-много от Нейково на север — между „еднодневките“ имаше хора от Елена и чак от Търговищко, равнинци до Карнобат на изток и до Твърдица на запад, за енизаарците да не говорим… Те разпрягаха към Кумлука и ставаха причина нататък да се образува неописуема бъркотия.

Това беше ежегодният Сливенски панаир — място на гълчава, на невъобразима и вечно подвижна гмеж, на чудесни стоки и примамни викове на продавачи, на пазарлъци, водени на невероятна смесица от езици и подпомагани от красноречиви ръкомахания, на луди пари, преминаващи всеки ден от едни джобове в други за задоволство и на двете страни.

Панаирът беше също и единственото място и време, когато случайно или „случайно“ влюбените можеха да срещнат своите избраници, да разменят поглед с тях, дори в редки случаи — и кратка дума…

* * *

Яна простря и последните ризи на въжето и вдигна празното корито. Дожаля й — колко пране беше това? Как беше доскоро, пък сега… Като мислеше за „доскоро“, тя не си спомняше за дългите часове, които преди бе прекарвала всяка седмица над коритото, и за болките в скования гръб; в съзнанието й то беше щастливото време, когато семейството беше още заедно и три въжета не стигаха за прането. Какво беше сега? Всъщност останаха само двама — тя и Найден. Бяно не слизаше със седмици от долапа и сам бе настоял да се пере там самичък. Иван („дано да е оцелял, пресвета Богородице!“) го ядяха въшките някъде към Севастопол. След като се ожени, Боян пожела да се отдели от бащиния дом („друго е да съм непрекъснато край работилницата“ — казваше, а всъщност му се искаше да си свие собствено гнездо) и се настани в къщата на Мавроди Коджакара. Но сякаш най-страдаше майчиното сърце за Руска — сама не разбираше дали е защото „все по-другояче се разбират майка и дъщеря“, или заради непрекъснатото раздалечаване, породено от нрава на зетя Кутьо, който от ден на ден ставаше все по-чорбаджийски…

Жената си наложи да се откъсне от тези невесели мисли и се запътил към вкъщито. Пътем се заслуша — едва сега осъзна, че бая̀ време не бе чувала хлопането на ткалото. Тя остави коритото, качи се горе и надникна в одаята. Найден седеше отпуснат до стана, а погледът му се рееше някъде далеч и от абата, и от стаята, и от къщата… Жената се поокашля предупредително, но звукът не стигна до съзнанието му. Тогава тя приближи и сложи ласкава ръка на рамото му.

— Що, сине? — попита. — Да не си болен? Или кахър те гложди отвътре?

— Мъка ми е, мамо. — Той въздъхна. — Трепя се, колкото мога, пък виждам, не ме бива за нищо.

Яна беше едновременно съгласна и несъгласна с тези думи. Нямаше нужда да поглежда изтъканото, много пъти се бе уверявала, че Найден наистина не е за абаджия; колкото навремето баща му изпипваше всичко до последната нишка (на тази си прецизност той дължеше и прякора си Абаджи), толкова за абата, излязла изпод ръцете на Найден, важеше приказката „през куп за грош“. Дотук беше съгласието. А несъгласието се отнасяше за „трепя се, колкото мога“. Напротив, Найден съвсем не беше от онези, които много-много се трепеха. Нему сякаш по рождение липсваше дарбата за катадневно усилие; възложи му за едно денонощие да извърви пътя до Бургас — ще го стори, че и ще пее, постави на изпитание юначеството му (както беше с пожара у Йоргакеви) — ще направи чудеса, ала поискай от него тиха, досадна в еднаквостта си ежедневна работа — с него е свършено, ще изтрае три дни или седмица и точно както сега ще зарее поглед и мисъл някъде навън…

— Не си опитвал много занаяти — кротко каза майката, — че да имаш право да думаш „не ме бива за нищо“. Защо не поработиш горе на долапа при баща си?

— Не ме иска. Нямало работа за двамина, дума, щял съм да се науча на мързел.

— Не знаех, че изобщо си го питал. А при Боян как е, Найдене?

— При Боян аз сам виждам, че няма работа за мене, мамо. В началото са, Боян и ортаците му, собствените им ръце стигат за работилницата. — Момъкът сви рамене. — Пък и за там ли съм с моите калпави лапи? Каквото е тук, на стана, същото — в работилницата.

Яна не спомена за фабриката. Беше се отваряла вече дума за нея и отговорът винаги следваше един и същ: на турчин Найден слуга не ставал, ако поне бил там още господин Добри Желязков… (тук Найден намираше подкрепа и от баща си, той също се противеше на всяка мисъл за работа в полза на турците). И разговорът на дело се затвори: майката нямаше какво друго да предложи — нито и идеше наум за някакъв занаят, нито пък Найден имаше учеността на брат й, че да го насочи към даскаллъка, — пък че за момчето абаджилъкът беше губивреме, това се виждаше от само себе си.

— Хванал те е съклет… — Тя го помилва по рамото и в същото време се опита да вложи бодрост в гласа си. — Я по-добре излез се разтъпчи по панаира. Ей, такава олелия е, че чак на двора можеш да си избереш от онова, дето крещят продавачите. Знам, че нямаш пари да пазаруваш, не ми го казвай. Ама човеку понявга му стига и това — да позяпа, да се помае, да се понасмее на алчните търговци, да погледа неща, каквито нашата земя не ражда… Излез, Найдене. Ще видиш — като се върнеш, все едно че ще си друг човек.

Съклета си Найден пренесе и на панаира — противно на пожеланието, той не се разведри от вида на стоките и гюрултията на продавачите. Всичко му беше безразлично, докато… докато внезапно насреща му, уловили се ръка за ръка със Стилиянка Георгакева, се появи Златина. И от този миг слънцето отново грейна над Сливен, досадният шум се превърна в празнична песен…

Найден не беше от хората, дето от заплесване или някакви си големи вътрешни изживявания ще пропуснат сгодата на щастливия момент. Когато девойката също го забеляза, той й направи знак, който трябваше да означава: „Освободи се от Стилиянка и ела точно тук, ще те чакам!“ Златина кимна — беше разбрала красноречивото слово на ръцете му. И наистина не мина повече от четвърт час и тя дойде. Найден, междувременно размислил за възможностите, й пошепна бързо:

— Слез до „шадърфана“. Има там една сергия с най-скъпи платове, продавач е някакъв австриец с дебели бузи, розови като прасенца, не разбира нито една българска дума. Спри там и разглеждай платовете, все едно че се колебаеш кой да купиш…

Не мина много и двамата — уж всеки сам за себе си зает да гледа платовете — бяха в „салаша“ на австриеца.

— Кажи ми начаса — произнесе Найден тихичко, но настойчиво — в сила ли е думата, която ми даде в „чичеклика“ на Добри Желязков?

— А може ли аз да те попитам — горчиво, че и с малко злъч каза Златина в отговор — дали си спомняш кога беше, когато ти дадох думата? Знаеш ли, Найдене, че цели две години се изтъркаляха оттогава?

— Кълна ти се в бога, нито ден не е минал през тези две години, в който да не съм помислил за тебе.

— Не те ли е страх, че докато много мислиш…

— Какво, Златина? Да не си дарила вече сърцето си другиму?

Девойката поиска да й подадат друг плат и го разгъна върху ръката си; беше някаква свила, каквато наистина насам не бе виждана.

— Не знаеш ли как ни омъжват нас, сливенските моми, Найдене? Кой ни пита кому сме дали сърцето си? Е, тате поне засега не е от тези, дето са готови да насилят волята на щерка си, но докога ще бъде тъй? Ако се уплаши, че едничката му дъщеря ще остане стара мома?

— Споменах на няколко пъти за тебе пред баща ми.

— И какво? Харесва ли ме или не ме харесва за снаха?

— Не зная, Златино. Само като чуе за тебе и става непривично кисел и рязък. И с една дума прекъсва приказката.

Както уж оглеждаше свилата, тя помисли дълго върху думите си.

— Туй ще е поради тате. Бяно Абаджи — пък не е само той — недолюбва баща ми, че се гърчее и на турците също много икрам прави.

— Може да е и по причина на мене — печално произнесе Найден. — Минах двайсет и петте, пък не ме бива за нищо. Както е думата, не съм си взел хляба в ръцете.

— Ако се оженим, чорбаджи Евтим Димитров ще даде такава зестра на дъщеря си, че зет му тозчас може да стане пръв търговец в Сливен, или чифликчия, или каквото реши друго.

Той отговори с гняв, който Златина не познаваше досега в него:

— Аз искам венчило за обич, не за алъш-вериши! — Найден помисли малко. — Златино, искаш ли да ми пристанеш и да избягаме някъде далече оттука?

— Ти луд ли си? — възкликна тя в отговор. — Баща ти е най-уважаваният човек на Сливен, моят — невям най-богатият. И какво? Да оставим питомното, за да… за да изкараме цял живот като измекяри някъде, тебе да те гонят като хармански кон, а мене да ме поощипват разни мамини синчета?

Три кадъни със закрити лица се вместиха между тях и като че цяла вечност избираха шарен атлаз за шалвари. Когато най-сетне си тръгнаха (двамата тъй и не забелязаха купиха ли те атлаза или не), Найден изпъшка с неподправена горест:

— Не мога да измисля нищо друго…

— Тогава остави на мене — каза тя решително. — И ще намеря начин да ти обадя, щото съм измислила.

След минута панаирът ги бе погълнал в шумния си мравуняк.