Цончо Родев
Бурята (45)

6.

Прочу се Димитър Калъчлията,

Димитър туркмахленчето,

Димитър бурма буюклу,

Димитър сербез българин,

Димитър дюня гюзел!

Народна десен

— Повтори всичко отначало! — каза Димитър Калъчлията. Каза го смръщено, но това не навреди на красивото му и мъжествено лице, на гордата осанка^[1]. — Размисли хубавичко и повтори! И гледай да не забравиш нищо, зер усетя ли те, че си турско ухо, ще те пратя на жена ти на парчета.

Селянинът се разтрепера: войводата не плещеше празни заплахи и човечецът разбра това. Пък същевременно не можеше да проумее защо аджеба този „Димитър сербез българин“ се усъмнява в думите му. И той заразказва на пресекулки. Бил северняк, от хърцоите — назова някакво село, което в дружината не познаваха, било нейде между Търново и Свищов. Преди два дни и две нощи при тях кондисал за нощувка „един керван, да ти заплаче сърцето“ — двайсетина турци-башибозук водели на юг около сто роби, главно моми и млади жени, но имало и майки с дечицата си и само седмина-осмина мъже; последните явно били заробени, за да ги продадат като яки добичета, понеже, видело се, пращели от сили, та гаджалите се страхували от тях и ги водели с пранги на врата. Именно един от тези мъже сколасал да продума на едного от селяните, че тези са анадолци, които се връщали от Каръмската война и пътем си забрали стока за продан — имало в кервана българки, но също влахкини, рускини и две грузинки. Щели да минат през Хаинбоаз, та робите молели: ако има в Стара планина още горски юнаци, нека се смилят над тях и ги освободят. И изборът да предаде вестта се паднала нему, Харалан по име.

Описа селянинът как скитал от човек на човек, докато стигнал до Пею Буюклията, нему разказал всичко. Натъжил се Пею, ала поклатил глава: само четири юнака водел, не стигали за премерване сили с двайсет и повече въоръжени до зъби читаци. И тогаз му дошло наум да го прати при неговия другар Димитър Калъчлията — научил бил, че след като е шетал по Влашко в помощ на Дядо Иван^[2] и сетне из равна Добруджа, наскоро се прибрал в Сливенския балкан. И нека Харалан да го потърси накъде Разбойна и да му предаде молбата на поробените, ведно с много здраве от него, Буюклията.

Изслуша го, без да го прекъсва, войводата, накрая попита:

— Това ли е всичко?

— Това…

Тогава Димитър кимна на Черкешлийчето:

— Заведи го в дола и му отрежи главата. Турски съгледвач е. — Човечецът се повали в краката му, удари на плач и молба. Докато се отвръщаше от него, Калъчлията прецеди през зъби: — Пею не е вчерашен, нямаше да ми прати хабер без верен нишан…

— Стой, войводо! — кресна до бога севернякът Харалан. — Забравих, нека ме убие господ, има нишан от Пею Буюклията.

И извади от джоба на потурите си една кесия за тютюн — цялата кожена и ошарена с изкусно и по особен начин налепени по нея ивици от друга кожа. Щом я видяха, хайдутите се разсмяха — всички познаваха Пеювата кесия. А войводата развърза възела на веждите си, засука черен мустак и смъмри дружелюбно човечеца:

— Май и ти щеше да си отидеш за едното чудо! Ама личи си, че си равнинец, нямал си вземане-даване с хора от нашия занаят. Хич ти стига ли ти акълът, че може ние, денонощно преследваните, да повярваме някому без сигурен знак?! Или що, пунгията невям ти хареса, намислил беше да я запазиш за себе си, а? — После остави шеговития тон и се обърна към момчетата си: — Че ще освободим злощастниците, не ще и питане. Ами я насядайте и дайте акъл къде и как да го направим…

* * *

Като отминаха Мишеморков хан и най-тясното място на Хаинбоаза, душата на керванбашията Ергин Сунай се поотпусна — е, аллах е милостив, преведе и този керван оттатък Балкана! Сега, когато пред очите му се стелеше в далечината равното Загоре, Ергин даже се понадсмиваше на собствения си страх, когато вчера се пазареше с керванджиите. Намериха го те в неговия Дебелец — тъй и тъй, керванбаши, колкото искаш ще ти платим (отначало предлагаха вместо пари неколцина от робите, ама Ергин Сунай ги отряза — тези неща не минаваха насам), само и само да ни заведеш от южната страна на планината, зер чували сме какви ли не работи за хайдутите из нея. Там беше работата, че и самият Ергин беше чувал, дори се бе стрелял с тях; имаше до сега пет дузини, че и повече кервани да е превел, да беше участвувал в стотина потери, та много ясно знаеше какъв вятър люлее напоследък букаците на Балкана и затова хич не му се тръгваше. Накрая обаче склони (щяха да платят, кажи го, като за три кервана!), събра своите петима опитни нишанджии и на другата сутрин поеха. Честно казано, нямаше кой знае какъв страх керванбашията — самите анадолци от кервана бяха също въоръжени до зъби, така че ставаха общо към тридесетина под заповедите му, пък чак такива хайдушки дружини не се срещаха, по-малките нямаше да дръзнат да си премерят силите с тях. Тъй си бе говорил сам Ергин Сунай, ама все пак — иншаллах!^[3] — много му се искаше да не се стига до проверка прав ли е, не е ли прав… А като гледаше тлъстата равна земя долу, той даже се благославяше, че не бе споделил с никого шупето си: той, прочутият керванбашия, можеше да стане за резил!…

Тъкмо се поуспокои по този начин душата му, когато някъде отзад пропукаха пушки. Ергин Сунай се надигна на стремената — някаква пусия бе ударила края на кервана и двама души, един от керванджиите и един от Ергиновите, бяха увиснали върху задниците на конете си. „Изтървали са ни! — каза си керванбашията. — Излезли са на пусията след нашето преминаване. Толкоз по-добре — ще ме хванат за…“ И се развика с цяло гърло:

— Напред!… С всички сили напред!… Шибайте тези говеда да си поразмърдат къчовете!… — „Говедата“ бяха, разбира се, робините и робите от кервана; за разлика от своите господари, те пъплеха пеша, къде с цървули, през които надничаха пръстите и петите им, къде съвсем боси. — Не се залисвайте в стрелба отзад, спасението ни е пред нас!…

Наистина, че беше пред тях — само да стигнеха, не, да приближеха Пчелински рът, можеха да се броят отървани. Ергин Сунай запрегна пищовите си, неговите хора и керванджиите от челото последваха примера му, зад тях заплющяха камшици, бичове се заувиваха около вратовете на „говедата“, синджирите на мъжете задрънчаха по-ясно — керванът изпълняваше повелята на предводителя си. Само до Пчелински рът… Само до Пчелински рът…

Не, не стигнаха до Пчелински рът. Като минаха горния ляв завой, на седемдесет-осемдесет крачки пред тях, застанали плътно един до друг и приготвили пушките си, четирима мъже преграждаха пътя. Дори неопитният би отгатнал в тях хайдутите, но Ергин Сунай имаше пребогат опит в тази планина, та разпозна и главатаря им — войводата Димитър Калъчлията! Две противоположни чувства се сблъскаха в гърдите на керванбашията: безпокойство, граничещо с чиста боязън, че пред себе си имаше не някой друг, а един от най-личните войводи на Стара планина, и надежда, че в края на краищата бяха само четирима. Четирима срещу почти тридесет!…

Ергин Сунай щеше вече да заповяда юруш, когато отсреща се разнесе глас. Трябва Калъчлията също да го е познал, понеже го повика по име, като държеше пушката си над главата, сякаш с нея преграждаше пътя:

— Дур азъджък^[4], Ергин Сунай — на чист турски език говореше войводата — изслушай ме. Предай се и аз обещавам на тебе и чираците ти нито един косъм да не сваля от главите ви. Не се ли предадете, жените ти в Дебелец ще гледат сираци, Ергин Сунай!…

Турчинът хвърли бързо поглед наоколо и видя, че докъм двадесет конници с пръсти на спусъците бяха току до него. И вместо да се пазари с войводата, той заповяда:

— Напред!… Да смачкаме тия гадини!… — И пръв смушка хълбоците на коня си.

Едва конете направиха първи скок и отсреща се случи нещо, което нито Ергин Сунай, нито който и да е от тези краища беше виждал или сънувал: четиримата се разделиха двама по двама, а между тях зейна дулото на един топ. Всичко останало последва за не повече от две или три секунди. Калъчлията изкрещя нещо на български, което керванбашията не разбра; пленниците отзад обаче трябва да го разбраха, понеже в един миг или налягаха по земята, или се хвърлиха — мъжете заедно със синджирите си — встрани от пътя. Конете продължиха напред, някои от по-нетърпеливите конници даже свариха да гръмнат. И в този момент се разнесе оглушителен трясък, черното гърло на топа блъвна огън. И това беше последното, което Ергин Сунай чу и видя през живота си…^[5]

* * *

От тридесетината турци в кервана се спасиха само четирима, най-бързоходните, които удариха на кестерме през овразите; Георги Трънкин и Алтъпармак Марин, най-буйните в дружината, ги гониха до половин час път, но не сполучиха да стигнат никого — на краката на ония сякаш бяха поникнали крила. Не можеше да се каже, че цялата заслуга принадлежеше на дружината — поне половината от избитите бяха получили възмездие за безчинствата си от мъжете-роби, които им трошаха главите със синджирите си. От робския керван една девойка бе загинала и други две жени — майка и дъщеря — бяха ранени: не се бяха укрили достатъчно бързо, та бяха пострадали от джепането на топа. Когато погребаха нещастницата и свалиха прангите от мъжете (междувременно то бяха сълзи и благодарности, целуване на попукани хайдушки ръце и благословии за вечен живот — не са за описване), Димитър Калъчлията събра освободените роби и простичко им каза, че сега трябва да намерят колай да се приберат по домовете си. На молбите, които заваляха върху него, той поклати глава: не, не може и дума да става дружината да ги съпроводи по местата им — да тръгнат хайдути така през Мизия е все едно „ела, вълчо, изяж ме“, пък и не са само те, други нещастници също ще имат нужда от помощта им.

Като пресече така всички спорове и кандърми, Димитър Калъчлията се обърна към осемте мъже, които бяха между освободените роби:

— Тези нещастнички поверявам вам, българи. Яки мъже сте, видях, че и не си поплювате — вие ще отведете жените и децата, ще ги пазите и покровителствувате. Оръжие вземете от читаците, има бол-бол, ама ако слушате мене, укрийте го добре и се преструвайте на мирни жетвари или щото друго измислите.

Той прегледа парите, които бяха събрани по джобовете и кемерите на убитите турци. Видяха му се недостатъчни, та извади от пояса си собствената си кесия и отброи върху тях десетина алтъна. Злати Конарчето, байрактарят на дружината, не остана по-назад и изсипа шепа сребърни грошове върху купчината. Другите момци изловиха конете на погиналите и ги дадоха на освободените — нека на тях да се редуват децата и по-слабите и болните измежду жените.

Накрая Димитър Калъчлията се постара да съкрати, доколкото може, раздялата — не беше той от суетните, та сълзите и благословиите по-скоро го притесняваха, отколкото да гъделичкат душата му. И керванът не след дълго потегли — към Вонеща вода и нататък, към Горното Българско. Чуваше се как неколцина от него подпяваха тихичко:

Прочу се Димитър Калъчлията,

Димитър туркмахленчето…