Цончо Родев
Бурята (40)

1.

Като свали от рамо вързопа, Яна надникна в долапа. Водата течеше шумно, в коритото на барата се валяха пъстри губери, но от долапчията и помен нямаше. Жената излезе навън и го видя — Бяно седеше на едно трикрако столче, облягаше се на дувара и подръпваше синкав пушек от чибучето си, а очите му не слизаха от картината на планината отсреща. Яна знаеше, че би трябвало да го сгълчи за вечната му унесеност, пък отколешната й нежност към този най-добър от всички мъже отново изпълни с умиление сърцето й, не й позволи да изрече сърдита дума. Тя приближи до него и каза закачливо:

— Хей, долапчи, докато зяпаш нататък, ще ти оберат стоката бе!

Той се извърна, усмихна й се — беше една от онези негови усмивки, които не бяха толкова в устните, колкото в погледа и цялото му лице наведнъж и я повика с ръка при себе си. Жената приближи и приклекна до него, а той обгърна раменете.

— Гледай, Янке! — рече й ласкаво, като й сочеше хълмовете отсреща. — Всякой ден гледам това чудо, природата, и не ми се е случило дваж да го видя еднакво. Уж вече посърва от единия край, пък от другия напира силата й. И като седя тука, сякаш и двете наведнъж преливат в жилите ми — и посърването, и силата…

Разчувствуването му се предаде и на нея, та тя реши да се опази зад едно престорено сопване:

— Хайде де! На петдесет и кусур, пък силите тепърва преливат в жилите ти. Кому ги разправяш тези, Бяно Абаджи, на жена си ли?

Засмяха се. Беше тихият и съучастнически смях на хора, които нямат тайни един от друг и се разбират от една дума.

— Я не ме предизвиквай — каза й шеговито. — Зер нали знаеш: „Стара коприва повече жили…“ — Сетне попита: — Що ново из Сливен?

— Да ти е честито, жилеща коприво, стана дядо за втори път. Руска се сдоби с второ, пак мъжко. — И за да предварди въпроса му, избърза да съобщи: — Андон, така го нарекоха…

— Да е жив и здрав Андон Кутев — произнесе с насилено въодушевление Бяно, пък личеше, че отвъд радостта изпитва и нещо чоглаво.

— Има добра вест и за Добри. За нашия Добри, Фабрикаджията. Агаларите комай му върнали уважението си, та сега го провождат в Измит — туй било град нейде отвъд Стамбул, — също и там на царщината фабрика да вдига. И само да можеше да го видиш, Бяно. Сториха ли му ихтибара, сякаш с магьосническа пръчка го допряха: забрави болките, изправи гръб, отново се върна онова ми ти сербез лице — просто нявгашният Добри Желязков.

— Дай боже наистина да е тъй. — Бяно се прекръсти. — Честолюбив за сто честолюбивци е Добри, дано да получи онуй, от което се нуждае душата му. — Той трепна. — Не чу ли нещо?

Двамата се заслушаха. И наистина някъде откъм храстите в дола се долови приглушено повикване:

— Чичо Бяно!… Лельо Янке!… Ако сте сами, елате насам!…

Бяно се изправи. Жената го задърпа за навития ръкав на ризата:

— Не отивай! — помоли се. — Може да е капан на злосторник!…

Той не я послуша, освободи ръката си и слезе към шубраците. И от там видя да се подава последният човек, който можеше да се очаква тук по това време — Георги Раковски. Синът на Стойко Попович от Котел — нямаше и помен от онзи, адвокатина в черните алафранга дрехи, с когото се разделиха преди три-четири години; сегашният беше в тесни потури и бели навуща, по бяла риза и син котленски елек върху нея, а на кръста — кожен силяхлък, в който един до друг стърчаха турски пищов и руска права шашка. Само погледът му си беше предишният — остър, решителен, с бликаща смелост.

— Добре си ни дошъл, Георге! — разпери срещу него ръце за прегръдка стопанинът.

— Сполай ви, добри хора! — рипна насреща им нечаканият гост. И като прегърна Бяно и целуна ръка на Яна, рече дяволито: — Бил ли съм прав, чичо, кога навремето съветвах, че ползата българска изисква да оставиш становете и да се заселиш тук? Но хайде, поканете ме вътре, за човек като мене не е дип много полезно да е на чист въздух…

Влязоха, настаниха го, поднесоха му храна, отрупаха го с въпроси. Докато лапаше като човек, който отдавна не се е облажавал, той им каза най-важното: бил начело на дружина от дванайсетмина юнаци, на осемнайсети юни се измъкнали скритом из Цариград, а месец по-късно, на деветнайсети юли, видели родния Котел от висината на Ветрила; отначало близки люде и най-вече сестрицата Нанка не ги оставяли да научат що е глад, но ги подушили турчулята, та сега по всички пътища имало пусии и потери; тогаз Георги се сетил за чичо си Бяно и като оставил дружината на верните си помощници Васил и Младен, поел насам още от тъмно — че къде е, знаеш, Ломи дял, къде са Барите… Щяха да го разпитват още дълго и дълго, но Георги помоли:

— Слез, лельо Янке, в града и проводи тук колкото може повече хляб и каквото намериш сухоежбина. Трябва час по-скоро да поемам назад — момците ми вече втори ден дъвчат листенца от дърветата…

Когато мъжете останаха сами, Бяно даде време на госта да се понахрани и тогава го заразпитва по-подробно. Имаше що да чуе — тя, Георгевата, още веднъж беше съвсем като в приказките.

Щом княз Меншиков, царският пратеник, напуснал Цариград, за всички станало ясно, че войната — а ведно с нея и свободата — вече чука на портата. Да, но нали „бог дава, ама в кошара не вкарва“, Георги преценил, че не трябва да чака със скръстени ръце, а сам да помага на братята руси, пък и другите българи да приготви за битка против поробителя. За най-сгодно той възприел не да се крие из боазите или в дервишките текета (понеже в последните месеци, търсен от турската полиция, той намерил укритие при дервишите-бекташии, като преоблечен по дервишки и спазващ всичките им ритуали, живеел между тях в текето им в Рекидър), а спокойно да кръстосва като турски служител. И нали гаджалите хич ги няма в езиците, чрез приятели успял да си издействува от везира Мустафа Рашид паша служба като главен терджуманин на цялата Дунавска армия, зер те сами не си разбират думата със съюзниците си, френците. И ето в униформа на забитин синът на Стойко Попович и племенникът на Георги Мамарчев преминал сербез-сербез на север от вярната Стара планина.

На това място разказът на Георги Стойков наруши равномерността си, очевидно разказвачът си бе спомнил нещо съвсем необикновено:

— И можеш ли да си представиш, чичо Бяно, като преводач на Френк-Омер паша в Шумен видях един турски алай, съставен изцяло от християни.

— Не може да бъде!

— Не може, но е вярно. Още името им ме обърка: казак-алай^[1]. А началник им е Садък паша, който на дело е чист поляк по име Михаил Чайковски. Офицерите му — и те поляци. Преди няколко години, когато ме пуснаха от хапуса, се бях запознал с този човек. Тогава беше славянин и посланик при султана, сега в Шумен го срещнах като турчин и паша на славянски полк. Бъркотия! Заприказвахме се една вечер на четири очи и си рекохме всичко като мъж на мъж. И що излезе? И той за свободата на своите се борел, разправя, затуй минал на турска служба, та като надвият Русия, да сдобият свобода за поробената си татковина.

— Боже, боже! — закръсти се Бяно. — Светът хептен се обърка — ние за свободата си подкрепяме кръста срещу полумесеца, други пък за своята свобода се наредили зад полумесеца… Иди го разбери, ако можеш!

Георги Раковски не се задоволявал само да обикаля и да гледа; като очаквал русите да повторят подвига на графа Дибича, той, под прикритието на терджуманската си служба, се заловил да изгради и наистина изградил — „Тайно общество“ из, речи го, цяло Северно Българско. Само в Габрово той разполагал с хиляда и четиристотин юнака, а в самия град Свищов — двеста и повече. Други бойци от „Тайното общество“ се намирали къде ли не — Раковски набързо изброи Търново, Русчук, Шумен, Враца, Видин… Но готови бранници имало вече и на юг от Стара планина — между Казанлък и Калофер стоели с пушки в ръка две хиляди.

— И за какво бяха готови бранниците ти, Георги?

— Как за какво, чичо Бяно! — искрено се смая Георги. — Напреднеше ли Дядо Иван отсам Дунава, рамо до рамо с него щеше да застане цял един народ. Но не разпилян и самоволен, а уреден и стегнат като здрава българска войска^[2].

За съжаление този план не успял — турците се досетили за истинската роля на Раковски, особено след като го зърнали да се сражава срещу тях в битката при Четатя на влашкия бряг на Дунава^[3], подмамили го в Шумен и го заптисали. Като затворник той отново, за втори път през живота си, поел на юг към Цариград, само че този път там щяла да го чака не тъмница, а бесилка. И добре че един будала турчин — Георги го назова Мустафа бей — решил да го ожени за дъщеря си и го прибрал за няколко месеца на сигурно в своя дом. Раковски се преструвал на готов да приеме и исляма, и дъщерята на Мустафа бей, а всъщност събирал юнаци за развяване знамето на свободата в Балкана, „дори — ако щеш вярвай — половината оръжие на четата е купено с алтъните на бея“. И ето — той е изпълнил бляна си и е развял байрака на свободата, а с него са дванадесет юнаци, готови да пролеят кръвта си за свободата.

Беше се разпалил, но заключението на Бяно го попари:

— А сега идеш чак дотук за няколко хляба, зер иначе няма да пролеете кръвта си, ами ще се споминете от глад… — Той помълча малко. — И какво мислиш занапред, Георги?

— Каквото мислех и в началото, чичо. Напредне ли Дядо Иван на юг към Цариград, в помощ ще му се притека вече не с дванадесет души, а с дванайсет хиляди, ако не даже и дванайсет пъти по дванайсет хиляди. Това го предричаше нявга още вуйчо ми Георги, пък аз ще го въплътя в дело.

— Ами ако Дядо Иван не тръгне на юг към Цариград, а обърне на север към Московията? Тогава?

— Мигар допущаш такова нещо, чичо Бяно?

— С горест в душата ще ти кажа, че не го допущам, а съм сигурен в него. Тази война няма да донесе нищо добро. Нито на Дядо Ивана, нито на по-малкия му братец — българина. — Ново смълчаване. — И ако се окажа прав, що ще правиш с твоите дванайсет юнака, Георги?

Другият повдигна правите си рамене, погледът му потъмня:

— Знам ли? Или ще разпръсна дружината, или в отчаян бой ще пратим при аллаха колкото се може повече поробители и сами ще загинем в него.

Отвън долетяха неясни шумове. Бяно Абаджи посочи на госта къде и как да се скрие, а сам излезе да провери какво става. За щастие тревогата се оказа неоправдана — откъм града идеше Найден и водеше едно магаре, цялото натоварено с вързопи, чувалчета и дисаги. На Бяно не му стана особено приятно, че Яна бе проводила именно Найден с храната — така както го познаваше, най-вероятно да се поведеше по ума на Георги Стойков и да тръгне да освобождава отечеството точно тогава, когато нямаше никакви изгледи за успех. Предположението му се оказа вярно, но само наполовина: когато приседнаха на приказка тримата, Георги сам прикани младия си роднина да го последва „в честна бран за свободата на прелюбезната наша татковина“. За негова искрена изненада обаче Найден поклати глава — не, той нямал желание да се нареди под байрака на Раковски.

— Защо? — неприятно се порази новоизпеченият войвода.

— Ако слезеш в града, бате Георги, и видиш каква войска се ниже на север — не само низами и башибозук, ами и безброй френци, — ти сам ще се увериш как това, дето вещаеш, няма да се сбъдне.

Бяно се размисли върху думите му. Че Найден беше прав, за това не си струваше да се спори. Но Найден не беше човек, който ще размисля спокойно и ще решава по разум — на такива като него, буйни до безразсъдство и заслепени от омраза към поробителя, стига да речеш хайде и тръгват. Какво го задържаше сега? Внезапно помъдряване? Промяна в нрава? Не ако е така, защо момъкът, иначе открит и прям, сега се гърчи и не смее да срещне погледа на госта? Помисли върху всичко това Бяно и нещо му подсказа истината — не разумът, а сърцето задържаше Найден в Сливен. Сетне прецеди спомените си и веждите му се сключиха в тежък възел — видя той в съзнанието си как не много отдавна Найден, уж лудата глава Найден, стои вцепенен пред една девойка с теменужени очи.

— Е, да потеглям, че Ломи дял е далече — надигна се Георги. — Пък то иначе бъдещето ще покаже прав ли съм бил или съм грешил…

* * *

По същото време, когато Раковски се сбогуваше с роднините си при Барите, на няколко часа път от тях сестра му Нанка беше поставена на най-голямо изпитание. Като знаеше как гладуват Георги и юнаците му, тя насъбра вързоп с храна, предума една комшийка да я придружи и пое към Ломи дял. Не щеш ли, попаднаха на една от засадите, които турците бяха разположили по всички пътища. Изскочиха заптиетата, насреща им и отдалече се развикаха: „Стой!… Стой и покажи що носиш със себе си!…“ Комшийката загуби ума и дума от уплаха — не можеше да има никакво спасение: нито да побягнат, нито да откажат да отворят вързопа. И в този миг Нанка пак намери спасителен изход — колкото дързък, толкова и нелепо срамотен. Тя се разсмя диво, захвърли вързопа и захвана да се разсъблича. Когато заптиетата дойдоха до тях, тя тъкмо запокитваше настрана последните си дрехи и застана пред тях, както я е майка родила, като си подпяваше нещо и играеше непонятен танец.

— Каква е тази жена? — попитаха стъписаните турци.

И комшийката намери сили да поеме дял от лъжата:

— Безумна е, ефендилер. Още от малка нещо тука й е по̀ така…

Знае се, че мюсюлманите изпитват благоговеен ужас пред лицето на лудостта. Заптиетата от пусията не направиха изключение:

— Облечи я и я прибери у дома й! — заповяда чаушинът и си тръгна, като мърмореше пода носа си: — Аллах, аллах, какво ли не ходи по хората!…

А един от останалите даже подхвърли една пара̀ върху разхвърляните дрехи на „лудата“…^[4]