Цончо Родев
Бурята (4)

3.

Осми по ред в метоха влезе хаджи Никола Феслията и още от вратата се провикна така, сякаш говореше на хора, застанали на връх Гаговец:

— Що се е случило бе, братя християни? Какво е туй размирие в нашия Сливен? Клепалата бият на пожар, пратеници будят заспалите, по улиците се тълпи народ, питат се един друг… Кажете, братя! Чума ли се е задала, башибозук ли напира да ни изколи?

Говореше на своите „братя християни“, ала се обръщаше главно към чорбаджи Йоргаки, първия между първите. Йоргаки повдигна рамене и от това движение двете лисички на салтамарката му помръднаха като живи.

— Попитай тогози тука — изпуфтя тежко, като посочи с вежди към Бяно Абаджи на другия край на миндерлика. — Негова милост ни събра.

— Да, да, попитай го — допълни припряно Кутьо Ганчев и изпъкналата му адамова ябълка подскочи два-три пъти към устата. — Вдигна ни по тъмно, разпоредил да бият клепалата, пък мълчи, не казва дума. Питай го, че като отговори на тебе, белки разумеем работата и ние.

— Потърпете още малко — студено изговори Бяно. — Чакам един човек. Тукашен, от нашите. Дойде ли той, ще научите всичко. И недейте толкова се горещи. Знаете ме отдавна — не съм човек на лекомислените джумбуши, та щом съм ви повикал, сигур ще да е за нещо важно.

Каза това и отново заключи уста. А изпод поприсвитите си клепачи заоглежда чорбаджиите, като се опитваше да предрече кой как ще приеме новината. Ето го отсреща кмета Йоргаки. Висок, внушителен мъж, малко по-пълен, отколкото му се полага, а в душата — винаги загрижен за пустото му първенство; той ще изрече големи думи за турските безчинства, ала няма да се реши да отиде в конака и да удари с юмрук по масата, зер нали Али ефенди и другите може да се разгневят и да го избишкат от кметството. До него Панайот Минков, най-младият от събраните в тази стая, сигур няма да се побои да отиде и в конака, че, ако се налага — и в Цариград. Не е той от ония юначаги, дето не им приляга да се нарекат храбреци, понеже изобщо не познават уплахата; в светлите очи и зад изпъкналото гладко чело на Панайот може да се появи страх, но той ще го надвие от единствената грижа да бъде полезен — впрочем именно затова сливналии го обикнаха отрано, та още толкоз млад, с непълни тридесет години, го избраха общинар. За слабостта на Бяно към Панайот Минков имаше и още една причина, но хитрувайки, той се преструваше пред себе си, че не я взема предвид: Панайот беше племенник, сестрин син, на онези братя Топракчиеви, с които го свързваха толкова свидни спомени от младостта…^[1] Още по-нататък на миндерлика е кръстосал по турски крака Кутьо Ганчев, също от младите в общината. Висок, че чак върлинест, дълговрат, с изпъкнали скули и надочни кости. Бърз и понявга сприхав в приказките, пък що се крие зад тях, мъчно е да го отгатнеш; кой знае как се случваше с този млад човек, че остава винаги по средата — уж тегли напред тромавите и прекалено разсъдителните, пък задържа дизгините на буйните и напористите. Помисли за него Бяно, огледа го от всички страни, пък тъй и не можа да реши до кои щеше да се нареди Кутьо подир малко. Точно в кьошето, сякаш за да осигури място за дебелините си, се е разположил Евтим, Евтим Димитров (или Димитриади, както той сам обича да се зове), може би най-влиятелният човек между събраните, по-влиятелен и от Йоргаки. Потомствен чорбаджия — баща му, Димитраки чорбаджи, бе кмет на Сливен до самата си смърт, когато в тридесет и седма година „благата и медената“ го прати в гроба, — богат за трима богаташи, той още по времето на баща си бе заел място в общината, а когато наследи златото, чифлиците и търговията му, излезе още по-напред; избута го състоянието му — тогава бе дошло времето, когато мнозина турци захванаха да съобразяват уважението си първо със заможността на човека, пък на второ място с вярата му. Имаше име на умен, до лукавство хитър, пресметлив; шегобийците разправяха за него, че робувал на три неща: на една слабост — към дъщеря си, на една омраза — към Добри Желязков Фабрикаджията (някакъв стар гарез се криеше в тази омраза, корените на който никой не знаеше), и един порок — виното. Евтим повече от който и да е друг би размърдал трътлестите задници на ония от конака, но няма да го стори; ще премисли той дали намесата му ще донесе полза лично на него и няма дори да помръдне тлъстите си бутове. За Никола Феслията и хаджи Гендо Бяно дори и не пожела да размисли — знаеше, че те ще изчакат думата на чорбаджи Йоргаки (или на Йоргаки и на Евтим) и мигом ще я прегърнат като своя. Последният в стаята беше даскал Димитър хаджи Костов, прякоросван от волнодумците Кара Димитър или още Димитър Черното^[2]. Той само преди година време бе дошъл тук от Градец, родното му село, но вече си бе завоювал име на много образован учител (науките си бе усвоил в Бесарабия), родолюбив българин и уравновесен и доброжелателен човек, та макар да не беше още избран за общинар, начесто го канеха на съветите и, общо взето, се вслушваха в думата му. Ако останеше на него, Димитър Черното положително би отишъл да търси правда чак до султана, без да прави тънки сметки за собственото си благо и дори за сигурността на главата си, ала като неизбран общинар положително не ще намери място сред онези, които ще се жалват.

Бяно още премисляше тези неща, когато дойде чаканият от него човек — поп Юрдан поп Димитров. Той не влезе, а връхлетя така в общинската стая на метоха, че вратата по едно чудо не се откъсна от пантите си. Нито поклон, нито дума за поздрав — поп Юрдан застана посред стаята с разрошена сиво-руса грива, с вълча свирепост в погледа, дето никак не подхождаше на божи служител и на владишки представител, и с раздърпано расо, от което надничаха посребрените тепелици на два пищова; докато го гледаше, Бяно загуби из очи свещенослужителя, а сякаш видя онзи Юрданчо отпреди двайсет години, луд за десет луди и неуморим в изобретателността си да пакости на турците.

Поп Юрдан потърси поред очите на насядалите по миндерлиците и изтърси с такъв глас, сякаш изплющяваше по една анатема всекиму:

— Няма що, и това дочакахме — да допуснем Христовата вяра да стане за гавра на кирливите Мохамедови песоглавци!

За няколко секунди всички се смръзнаха, сетне Евтим Димитров произнесе несмело:

— Ама чакай бе, отче, не бързай да обвиняваш. Ние не знаем нито що се е случило, нито защо сме свикани тука.

— Не знаете ли? — все така кръвожадно изрева свещеникът. — Ние, сливналии, допуснахме агаряните да осквернят и ограбят божия храм „Свети Никола“, ето що се е случило!^[3]

Думите му бяха изпратени от мешавица от гласове: „Не думай!…“, „Ама как!…“, „Мигар са посмели…“ Бяно сметна за необходимо да надвика всичките:

— Млъкнете! — Той не разбра как е произнесъл тази дума, но мигом се възцари тишина. — Ще стане тъй, както се тюхкаше Кутьо Ганчев: аз ви събрах, пак аз ще ви разясня всичко. И сетне ще искам съвета ви как да се преборим със злото.

Бяно обеща, че „ще разясни всичко“, но всъщност твърде старателно заобиколи подробностите, за които не му отърваше да се разчуват. Не каза той за убиването на турчина Джелал, премълча изобщо участието на Георги Трънкин и Никола Аджема, а от възможните имена спомена само едно — главатаря на шайката Коджа Мюстеджеб.

— Коджа Мюстеджеб! — свъсено произнесе хаджи Гендо. — Още не бях захванал да ергенувам, когато Сливен вече беше проплакал от този хаирсъзин. Ама чак да бастиса света църква!…

Поразмислиха общинарите, после Евтим се обади изтежко:

— Обрали са „Свети Никола“ нощес. Сега едва развиделява. — Наистина през прозорчетата на метоха проникваше само сива дрезгава светлина, та бяха запалени всички кандила и няколко вощеници. — Как си узнал, Бяно Абаджи, между среднощ и разсъмване за стореното злодеяние?

Бяно се затрудни. Той ненавиждаше лъжата, пък не му идеше наум как можеше хем да отговори, хем да спести истината. Още се колебаеше, когато гръмотевичният глас на поп Юрдан разтърси отново стаята, та го извади от неудобното положение:

— Какви сте вие бе?! Християни или диви езичници? Говори ви се за едно нечуто и невидяно светотатство, пък вие ще садите на дъното ряпа — кой пръв забелязал обира, как узнал Бяно Абаджи, кой зърнал беззъбата мутра на Коджа Мюстеджеб!… Пфу!

— Прав е да ни хока отец Юрдан — подкрепи го Панайот Минков и с тези думи окончателно избави Бяно от затруднението. — След час, когато се разбере за грабежа, сливенските християни ще ни изправят да отговаряме що сме сторили, за да се повърнат на божия храм окрадените му реликви, а не кой — дали господин Бяно Силдаров, или друг — е съгледал обирниците.

— Какво предлагаш, господин Панайоте? — сметна за необходимо да попита кметът Йоргаки, който сам нямаше още готово предложение.

— За мен нещата се изясниха. Бяно Абаджи съобщи за поруганието на храма, отец Юрдан го потвърди, ако е необходимо, надявам се, ще направи и списък на ограбеното. Като избраници на народа наша висша длъжност е да поемем в ръце нещата оттука нататък. — И Панайот Минков подметна уж невинно, пък със скрита язвителност: — Невям именно на тебе, Йоргаки чорбаджи, най подобава да предложиш план как да действуваме, че да поправим стореното зло и да накажем виновниците.

Йоргаки се обърка — той наистина се усети в онзи капан и в онази безизходица, които Бяно му бе предрекъл в мисълта си. Ала в тази трудна минута той също получи помощ; колкото и да е странно, нему помогна пак поп Юрдан:

— В турска управия аз не вярвам: какъвто е кеседжията, такъв е и кадията — отряза той. — Вярвам аз само в божията правда, както тя е казана в Свещенописанието: око за око, зъб за зъб. Затуй предлагам да съберем няколко решителни момчета и още преди да са се надигнали от постелите си, ние на наш ред да бастисаме Мюстеджеб и хаирсъзите от тайфата му, горе-долу ги знаем кои са. Ще си приберем нашето, ще им теглим по един пердах и…

— А, това не бива! — подскочи хаджи Никола Феслията. — Ние да не сме община на хайдуци бе?

— И ако турската управия, поп Юрдане, може наистина да не си мръдне пръста, за да издири светотатствениците — допълни Кутьо Ганчев, — няма да е така бездейна и равнодушна, когато ще има да се разправя с отмъстители от раята.

— Мисля, че нещата се поизясниха — обади се със звучния си плътен глас Димитър хаджи Костов. Ако не беше гъстата му черна брада, щеше да се види, че се е изчервил под нея. — Знаем за извършеното престъпление, знаем и главатаря на извършителите. Следва да съставим едно пратеничество, което да се яви пред каймакамина и кадията, да поиска справедливост и изтънко да подметне, че ако не я получим от тях, може да пратим прошение чак до Високата порта.

— И в него да се оплачем и от бездействието на тукашните управници — добави с нотка на въодушевление Кутьо Ганчев. — Прав е даскал Димитър, това ще ги накара да си размърдат дирниците.

— Пък и без заплахата не е съвсем сигурно, че ще останат бездейни — произнесе от кьошето Евтим Димитров и с пуфтене понагласи дебелите си баджаци. — Ти, поп Юрдане, каза „беззъбата мутра на Коджа Мюстеджеб“. А кой му извади с керпеден предните зъби?

— „Ал сана диш-хакъ“^[4], помните ли? — вметна на това място хаджи Гендо.

— Да, кой извади тази приказка? Не беше ли аянът Тахир ага? А кой е кадията Али ефенди? Не е ли внук на същия този Тахир ага? Защо дядото да може да постави на мястото му Коджа Мюстеджеб, а внукът — хем назначен от султана именно за да спазва законността — да не може?

На това място Бяно би могъл да каже твърде много неща, но се въздържа. Помнеше той, много добре помнеше по своему страшния и по своему справедливия аянин Тахир ага. И как да не го помни? Нали Тахир ага окачи на въжета Георги Силдаря, Бяновия баща? Нали пак поради някакво негово хрумване самият Бяно по едното чудо не намери гибелта си? Ала точно така, както беше по господарски жесток, Тахир ага съумяваше, когато иска и когато трябва, да бъде и по господарски правдив. Нито следа от тези негови господарски прояви не можеше да се намери във внука му, кадията. Единственото господарско в Али ефенди — и почитта на хората заедно с него — идваше само от произхода му, че беше пряк потомък на Тахир ага. Нищичко друго не го отличаваше от който и да е друг днешен турски управник — като тях бе и той невежа в законите, и безмерно алчен да се обогатява чрез тези закони. Можеше ли това да се изрече в кръга на общинарите, някои от които уж бяха избрани да защищават християните, пък само раболепствуваха пред агаларите?

— Какво пък — произнесе чорбаджи Йоргаки, като вътрешно се проклинаше за колебливостта, която прозвуча ви гласа му, — да приемем, че даскал Димитър е прав. Кои да са в пратеничеството?

— Аз съм единият, пък за другите не знам — отряза поп Юрдан.

— Втори съм аз — избърза Димитър хаджи Костов. — Не искам да смятате, че съм куражлия, когато се дава акъл, пък стоя настрана, щом този акъл трябва са се превърне в дело.

Противно на Бяновите очаквания, никой не възрази срещу участието на Димитър Черното. Поразмисли той и се досети за причината — чорбаджиите си правеха тънката сметчица, че по-добре един, дето не е общинар, да представлява общината, ала да запълни едно от местата в неудобното пратеничество (тъй или иначе ще бъде търсена правда — и то правда, за която по закон се полагаше да се възмезди със смъртна казън — срещу османлия, правоверен!), което иначе остава открито за тях…

— Като премислям — провлечено каза Евтим Димитров, — комай трети, а всъщност пръв от тримата, следва да бъдеш ти, Йоргаки чорбаджи. Пръв измежду нас си, минава ти думата в конака — е, никой не може да се сравни с тебе по представителност, да те отмени.

Хаджи Гендо и хаджи Никола Феслията погледнаха въпросително към кмета; чакаха те да угадят мнението му, за да го подкрепят начаса. А в това време чорбаджи Йоргаки се поразмърда неловко на мястото си, почеса се без нужда по двете гънки на врата.

— Прав си и не си прав, Евтиме. Вярно, Мехмед Салих бей — той говореше за каймакамина — ме почете да ме тури кмет на общината, викат ме за съвет и в конака. Но за останалото не ми се виждаш прав. В пратеничеството аз не трябва да бъда.

— Щеше да ме удари дамла, ако беше рекъл обратното — уж на себе си каза Кутьо Ганчев, но всички го чуха.

— Ама ще попиташ — защо? — продължи Йоргаки като се престори, че подмятането на Кутьо не е стигнало до ушите му. — Защото ние трябва да си оставим нещо за запас. Нали разбираш — за в случай, че пратеничеството ни бъде отрязано. Съм ли аз в пратеничеството и ни отрежат, отрязали са ни из корен; не съм ли, тогаз вече ще се намеся аз, кметът. А на кмета не се казва „йок“ така лесно.

— Че тогава няма да се рече „йок“ още на пратеничеството, ако в него е и кметът — подхвърли Панайот Минков, но думите му бяха заглушени от шумната подкрепа на двамата хаджии — Никола и Гендо, — които се надпреварваха да изразяват одобрението си:

— Виждате ли, тъй трябва да се мисли — за всичко отдалече…

— Така постъпва и добрият военачалник. Не праща той наведнъж цялата си войска, а все оставя някакъв скрит запас — за където стане нужда…

Поп Юрдан показно запуши носа си — искаше да покаже, че е доловил зловоние. Разбраха го всички, но той все пак додаде:

— Ако и туй не се казва еветчийство^[5], здраве му кажи!…

— Оставете — с предишната рязкост извиси глас Бяно. — Тези спорове и пазарлъци са излишни и… недостойни. Пратеничеството ще оглавя аз. Аз също съм член на общината, пък и турците дават ухо на словото ми: каквото свършим — свършим. Оставаме значи така: аз — пълномощник на общината, поп Юрдан — представител на духовенството и на пострадалия божи храм, даскал Димитър — от името на по-образованите сливналии. — Той искаше да каже „интелигенцията“, но тази дума още не съществуваше в речника на българите. — Хайде — Бяно кимна към споменатите двама, — ти, отче, позакрий малко тия пищови, че не подобават нито на сана, нито на одеждата ти, и да тръгваме!

— Ама как, веднага ли? — запита учудено Кутьо Ганчев и адамовата му ябълка пак подскочи, сякаш аха-аха да се покаже от устата му. — Ще заварите Мехмед Салих бей още по донове, Бяно Абаджи…

— Толкова по-добре. Клепалата са ги стреснали, ранното ни явяване ще им покаже, че този път наистина не ни е до шега. Хайде!

И той се отправи към вратата. Поп Юрдан и Димитър хаджи Костов го последваха без колебание.

— Господ да е с вас, братя! — широко се прекръсти Йоргаки чорбаджи, но тримата не обърнаха внимание на пожеланието му.

На долния край на стълбата, която отвеждаше от метоха, понечи да ги спре непознат младеж — с широко добродушно лице, алафранга дрехи и нов-новеничък фес на главата, ала те и нему не обърнаха внимание и с решителни крачки се отправиха към конака.