Цончо Родев
Бурята (39)

13.

Младите наистина добре скроиха работата и още по-добре я изпипаха. Те не само обмислиха от край до край начинанието (а имаше много за обмисляне: като се почне от мястото, дето да се съхраняват книгите, та се стигне до волнонаемен библиотекар, който да ги стопанисва и направлява между желаещите), но и подшушнаха каквото трябва тук-там из града: на ревнивите — че вече са създадени библиотеки еди-къде си и еди-къде си из Българско, на суетните — каква чест е да си дарител, на истински ученолюбивите — колко по-широки хоризонти ще се разкрият пред техните жадни за простор очи…

И в деня на Свети дух решиха да преминат към действие. Почти по едно и също време — веднага след празничната литургия — на амвона в двете големи църкви в града „Свети Димитър“ и клуцохорската „Свети Никола“ застанаха съответно Добри Чинтулов и младият общинар Панайот Минков. С пламенни думи те изясниха какво голямо богатство е изграждането на една народна библиотека, колко тя ще спомогне за духовното въздигане на Сливен, как стари и млади ще намират в нея отговор на въпросите, които сега им изглеждат неразрешими… Предварително подсторени хора, отнапред спечелени за идеята, веднага след словата им изпълниха храмовете с одобрителни възгласи и с благословии, също по уговорка някои от по-тежките и по-уважаваните граждани — Бяно Силдаров и Русчо Миркович в „Свети Димитър“ и поп Юрдан и хаджи Никола Кебеджията в „Свети Никола“ — побързаха да се изправят и да заявят, че напълно одобряват начинанието и тозчас отиват да занесат в определената стая на училището всичките книги и вестници, които притежаваха и кътаха досега като зениците на очите си. Увлякоха се от примера им сливналии и с изключение на неколцина най-забидии^[1] (и те се укриха, не възразиха явно и открито), всички тръгнаха да сътворят чудото, което наистина от днес нататък щеше да влезе в речника им наравно с уважението към другото, наричано Народно школо.

Не беше подстрекател Бяно, той наистина повярва в ползата от народна българска библиотека и почти без жал се раздели с цялото си богатство. И ако тук намери място думата „почти“, то беше само заради „Неделника“ на Софроний Врачански — не защото по съдържание го поставяше на по-лично място от другите, но с него бяха свързани свидни спомени от младостта му.

Постави Бяно Абаджи книгите в две чувалчета и се озова в училището. И чак му се доплака от умиление — повече от четиридесет души се бяха наредили пред него кой с пет, кой с петдесет книги в ръце, все със същата родолюбива цел: да спомогнат за въздиганито духа и знанията на съгражданите си. А там, в класната стая, сякаш цял живот все това са правили, шетаха и се разпореждаха двамата младоци, определени за библиотекари — Анастас хаджи Добрев и Стефан Гидиков, — и двамата от по-големите (бяха връстници — седемнадесетгодишни) и по-„отворените“ ученици на Добри Чинтулов. Те преглеждаха и приемаха книгите, вписваха ги в един тефтер, издаваха на „приносящиющите“ разписки за получаването им… Само когато напливът ги попритеснеше или нещо се пообъркваха, тогава се намесваха учителите Димитър хаджи Костов и Добри Чинтулов, които иначе стояха настрана и се задоволяваха да следят всичко да върви по реда си.

— Наистина Свети дух днес е слязъл за благослов по нашия Сливен… — тихо и с благоговение произнесе Бяно, когато видя тази навалица в училището; каза го на себе си, но онези, които се бяха наредили на опашката след него, го дочуха, та попитаха:

— Що рече, Бяно Абаджи? Що рече?

Кой знае защо, той се засрами да повтори думите си и се измъкна:

— За Добри Желязков казвах. И той желае да си даде книгите, пък е много зле от болестта си, съвсем яталък. — В българския език още липсваше дума за „парализиран“, „скован на легло“.

— Че не може ли да ги проводи по сина си? — попита някой.

— Абе за можене — може. Ала човекът е родолюбец, драго ще му бъде сам, с двете си ръце да даде пая си за общото благо…

— Аз ще отида! — някак припряно се изстъпи напред Добри Чинтулов и пълничките му бузи отново пламнаха. И добави извинително: — Знам как се прави описът, пък и двамата ми ученика невям ще ми имат доверие… Да, аз сам ще отида.

И побърза да излезе, преди да се е намерил някой да го измести.

Добри Желязков наистина „хич го нямаше“, както сам се изрази. Лежеше в малко неестествено положение сред цяла купчина възглавници и личеше, че всяко движение му причиняваше нечовешка болка. Опитваше се да придаде бодрост на гласа си, ала учителят не се излъга — този не беше предишният Добри Желязков, всеуважаваният Фабрикаджия, а някакво изкривено и измъчено негово подобие. И не толкова от болестта: измъчен беше той от житейската си катастрофа, от рухването, от унизителното чукане от врата на врата, от делата срещу царщината, които хем отнапред бяха осъдени на провал, хем главоломно стопяваха състоянието му…

— Да ви дава господ живот и здраве, адаш! — пожела той, когато видя, че сам Чинтулов е дошъл да приеме дара му за библиотеката. — Хвала вам, които подехте това родолюбиво дело. Ще видиш — цяло Българско ще ни завиди и ще вземе терк от нас.

— Не го правим за хорска завист и първенство, господин Желязков — кротко му възрази учителят. — Народното добро, само то е пред очите ни. Наскоро един здрав българин ми каза, че ние сме длъжни крачка по крачка да вървим напред и да се доближаваме към светлото ни бъдеще. Е, за мен ще е най-голяма награда, ако днешното дело е просто една такава крачка към бъдното.

— И нека Светият дух, в чийто ден я сторвате, да благослови тази крачка! — Болният се опита да вдигне ръка, за да направи кръстен знак, ала болката не му позволи. — Иди оттатък, учителю, и приеми книгите на… — кратка горчива усмивка, — … на „Фабрикаджията“. Давам, всичко, разбираш ли? Само ако от някоя книга се случат две бройки, тогаз едната за библиотеката, втората да си остане за мене. Върви!

— Ама аз… аз не знам… къде… господин Желязков…

— Анастасийо! Чуваш ли ме, Анастасийо!… — развика се стопанинът и дори само това усилие пак изкриви лицето му. Девойката трябва да е била току зад вратата, понеже се появи само миг след повикването. — Познаваш ли се, дъще, с господина Чинтулова? Да? Е, това е добре. Заведи го оттатък, в стаята ми, почерпи го, както се полага на скъп гост, и сетне му помогни да приеме книгите ми, както повеляват правилата.

Без да каже дума, девойката поведе учителя и скоро двамата останаха сами.

— Настя! — каза той и тази дума прозвуча и като порив, и като въздишка.

— Знаете ли, че пожеланието ви се сбъдна, господин Чинтулов, макар и малко наопаки. Бяхме си приказвали да вдигнете фабрика, за да станете равен на — как беше? — всемогъщия Добри Желязков, пък сега самият Добри Желязков се сгромоляса, та станахме бедни, по-бедни от… от главния учител на Сливен например.

— За съжаление това все още не е вярно, Настя. Може да не повярвате, но аз съм просто без пукната пара. Има тук един човек в Сливен, уж на свята длъжност и с преливащо добросърдечие, пък малко по малко измъкна всичките ми спестявания, пет хиляди гроша. И когато си ги искам — изнизва се като смок между камъни.

Анастасия въздъхна тежко.

— Давате ли си сметка, господин Чинтулов, че ако имахте и вие за цел да се изнижете от дадената дума, не бихте правили нищо по-различно? Аз съм достатъчно храбра да чуя истината, дори и когато тя е най-горчивата…

— О, колко е несправедливо да чувам такива подозрения! — възкликна той. — И то именно от вас, Настя, която изпълвате сънищата и бляновете ми! — С неволно движение, тъй непривично за неговата плахост, той улови ръката й. И от допира и двамата потрепераха. Добри попита тихо: — Вярвате ли ми, Настя?

— Би трябвало да кажа „не“, но ще излъжа. Вярвам ви, да, вярвам ви с цялото си сърце!

— Тогава имайте доверие в мене: само ако ме чакате както досега, ако съумявате да отпращате женихите…

— Какви женихи! — тъжно се присмя Анастасия, прекъсвайки го. — Та аз вече не съм дъщеря на Фабрикаджията, а само на Добри Желязков…

— Имате ли сили да ме почакате още малко, вие непременно, разбирате ли, непременно ще станете моя жена, пък ако ще светът да се събори от това!

… А по-късно, докато се огъваше под двата вързопа с книги на път към училището, Добри Чинтулов си говореше сам на себе си:

— Може би и това е да вървиш крачка подир крачка. Когато дори и в сърдечните си работи трябва да си роб и като роб да се съобразяваш за всяка крачка, която извървяваш… — После в приглушения му глас прозвуча нещо като закана: — Но Бяно Абаджи е прав: крачка подир крачка, ала все пак ние ще стигнем бъдното… дори и когато в случая името на бъдното е Настя…