Цончо Родев
Бурята (37)

11.

Толкова радостно му беше в този слънчев неделен ден през есента, че просто от време на време забравяше острата болка, която гризеше всичките му стави. Започнала бе тя, тази радост, още миналата неделя, когато Добри Желязков сгоди сина си за Иванка, дъщерята на Русчо Миркович (стари приятели бяха с Русчо, пък и по положение си подхождаха, та венчилото щеше да бъде не само събиране на двама млади, а сливане на два достойни един за друг рода). Снощи пък татарите — думата е за пощата, която все татари пренасяха — му стовариха вкъщи един обемист пакет и в него — новата книга на сливналията Сава Доброплодни, който сега беше пръв учител в Шумен. Прочете Добри заглавието „Водител за взаимните училища“, пък като се увери, че никой от домашните не го наблюдава, побърза да обърне на последните страници. И там в дългия списък на спомоществователите видя своето име и името на Иванчо, сина си. Нещо топло обля сърцето на Фабрикаджията при тази гледка — задоволство ли, блаженство ли, съзнание за постигнат успех ли, той не можеше да го определи. Но че беше важно дело, това не умът, а цялото му същество го знаеше — мнозина са, които умеят да печелят пари (ето, Гюмюшгердановците в Пловдив вече вдигнаха втората за Османската царщина фабрика за сукно), ала на пръсти са онези, що използуват парите за общонародно дело. И утре, и след сто години хората пак ще виждат на страниците на „Водителя…“ (а само тя ли беше — на колко още книги Добри бе между първите спомоществователи!) които са осигурили отпечатването й, та имената им ще вървят докрай наред с авторовото. Също както „Рибния буквар“, например: съчинил го е, и то хубаво го е съчинил котленецът Петър Берович, ама веднага под неговото име е и на онзи, Антон Иванов, който го е отпечатал…

В тази празнична утрин, когато цялото домочадие бе на църква, Добри Желязков най-напред попрелисти веднъж-дваж книгата на Савата Доброплодни, като все понадзърваше и към последните страници, сетне се разходи, куцукайки, из двора, поля някои от цветята и насипа зърна на пауните, върна се отново в стаята си. Понагласи възглавниците, за да положи по-удобно крака си върху тях, ала таман да полегне, и на външната врата се потропа. Ослуша се. Тропането се повтори. Кому ли ще е притрябвал баш в неделя? Като знаеше, че в цялата къща няма никой освен него, Добри Фабрикаджията пооправи халата върху раменете си и — куцук-куцук — отиде да отвори. Изненада се — навън бяха Мустафа Кяни бей в униформата си на миралай, канцеларистът на фабриката Михалаки Банезов и двама от турците-гавази. Нещо смъдна сърцето на устабаши Добри:

— Какво, хора? — попита загрижено. — Да не се е случило нещо във фабриката?

Михалаки Банезов гузно заби поглед между краката си, гавазите стърчаха тъпи и безучастни, само върху лицето на новопроизведения миралай се появи нещо като полуусмивка; докато я гледаше, Добри си рече, че може би точно така се усмихва змията, преди да клъвне зайчето… Помисли го и веднага прогони тази мисъл — той, Добри Желязков ли ще се уподоби на зайче?

— А, нищо не се е случило, челеби — с насилено спокойствие рече Мустафа Кяни бей. Пък Добри забеляза в себе си, че за пръв път, откак бяха заедно, управителят не го назоваваше „устабаши“, а само „челеби“… — Дошли сме за ключовете от фабриката.

— Ключовете от фабриката ли? — искрено се смая Добри. — Че нали в охраната има друг чифт ключове? Къде се е чуло и видяло устабашията да няма ключове?

Усмивката стана по-широка и по-нагла — дълги години Мустафа Кяни бей бе чакал този момент и сега от сърце му се радваше.

— Нека да се изясним, че да нямаме ядове, Добри челеби. Ти комай не пожела да забележиш, че Мустафа Кяни бей не е вече мюдюр, управител, а миралай на фабриката. Война е, челеби, и тази фабрика работи за войската. Още ли не се досещаш?

Добри поклати отрицателно глава — устата му сякаш се бе схванала.

— Ами това е, челеби. От утре фабриката е изцяло в мои ръце. Пък когато ни споходиш на гости, ще ти покажа заповедта от Дивана за освобождаването ти като устабашия. Тъй че ключовете, ако обичаш.

— Заповед от Дивана? — не повярва на ушите си Добри. — За мене, дето имам ферман и златни ножици лично от султана? Вярно ли е, Михалаки? — Канцеларистът продължаваше да гледа върховете на калеврите си и това беше по-красноречив отговор от много думи. — Ключовете, а? — кресна Добри Желязков, комуто кръвта се бе качила изведнъж в главата. — Ще ви дам аз сега едни ключове, че ще ме запомните!

Той отиде до вкъщи, грабна ключовете, хвърли настрана халата и забърза, доколкото му позволяваха болките, навън. Мина покрай тримата пред вратата и зашляпа нагоре към Раковската махала. Бързаше той с все сили, макар да чувствуваше главата си пуста — нямаше никаква представа що всъщност ще направи, когато отиде във фабриката, да се заключи в нея или дявол знае какво друго. Колкото обаче и да бързаше, пак същите четирима го посрещнаха пред металната порта на фабриката.

— Махни се от пътя ми, Мустафа бей — изсъска Добри Желязков. — Махни се, зер не отговарям що ще…

— А ти ме послушай, челеби, и не се съпротивлявай на волята на Дивана. — И турчинът отсече ликуващо: — Твоето царство свърши, челеби. Дай ключовете!

В отговор Добри се наведе малко напред и му лепна един тежък шамар с опакото на ръката си. Мустафа Кяни бей политна, но се задържа на крака. Само една тънка червена вадичка се проточи от устната му. Двамата гавази посегнаха към пищовите си, но миралаят ги спря:

— Оставете го, за последно му е. — И потърси погледа на досегашния устабашия. — Тръгвай си, Добри Желязков. И запомни, тази врата вече не съществува за тебе…

Добри се поколеба, пък хвърли ключовете в краката му, обърна се и закуцука надолу. Надолу по пътя и в живота: човекът, когото един ден щяха да наричат „Паисий на модерното ни фабрично стопанство“^[1], бе превалил върха и сега му оставаше само едно дълго слизане…

* * *

Объркани, настръхнали, зашеметени, „хаврикаджиите“ се тълпяха пред желязната порта на фабриката, ала не влизаха вътре, въпреки подканянията на управителя, и фесовете им с пиринчените „чилинчета“ сякаш разстлаха червен килим наоколо.

— Хайде бре, хора! — приканяше ги Мустафа Кяни бей, разтапяйки се от дружелюбие. — Гюндулукът ви тече пък вие още не сте по местата си. Да не сте намислили да си държите децата гладни?

Неколцина се поколебаха и като си даваха един другиму кураж, пристъпиха към портата. Тогава пред всички изскочи чаушинът Боян Силдаров и разпери ръце:

— Нито крачка напред! — изкрещя той с такъв глас, че трябва да се е чул чак на Кутелка. И като видя, че го послушаха, поде по-тихо, но и по-убедително: — Къде сте тръгнали, братя българи и християни? Мигар не сте чули, че вчера от тази сграда са напъдили по най-позорен начин онзи, който даде на царщината първата фабрика, а нам, избраниците, не само хляба в ръцете, но самоуважението ни? Срещу него, нашия Добри Желязкова, ли ще отидем, братя? Когато други са го бутнали във водата, ние ли ще натиснем главата му към дълбокото? Дотолкоз ли сме ние без чест? Или може би някой измежду нас може да каже, че макар един-единствен път е обиден или онеправдан от човека, когото цяло Българско зове Фабрикаджията?

Отговори му глухо боботене, сякаш не човешкото множество, а недрата на самата планина отекваше на призива му. В неясния общ шум все пак се отделяха различими думи: „Не щем без Фабрикаджията!…“, „Не сме ние неблагодарници!…“, „Утре и нас ще изритат…“

Боян усети, че е спечелил людете и побърза да ги прикани:

— Да вървим в конака, братя! Да вървим и да им кажем всички едногласно: — „Или с Добри Желязков, или…“

Не можа да се разбере какви условия предлагаше той да се поставят на турската власт. Защото в този момент един познат дрезгав глас надвика неговия:

— Ти ли бре, Бояне Силдар!? Ти ли, чаушинът, подстрекаваш миллета към неподчинение?

Всички погледи се извърнаха нататък. До вратата, с ръце на кръста стоеше Мустафа Кяни бей — не човек, а въплътена заплаха. Огънеше ли се Боян, цялото множество щеше да се огъне заедно с него. Но Боян не се огъна; той храбро кръстоса поглед с погледа на миралая и запрати в лицето му:

— Вчера е извършена чудовищна несправедливост, Мустафа Кяни бей. Обидили са не кой да е верен поданик на падишаха, а онзи, който е получил ферман от неговата, султановата ръка. Срещу тази несправедливост приканям аз народа, не към неподчинение. — И се обърна, пак към работниците: — Да вървим, братя!

И отново дрезгавият глас го надвика:

— С правото, което падишахът и този пагон ми дават, аз те осъждам на смърт и ще те убия, Бояне Силдар!

Чу се шум и неясна гълчава, „Недей така, бей!“ и „Пази се, Силдар!“ В това-време миралаят измъкна пищова от силяхлъка на гавазина до себе си, запретна кондака и се прицели към размирния българин. Но случи се, че в момента, когато дръпна спусъка, някакъв хлапак с проскубано калпаче и с изострени като на лисиче ушички бутна ръката му, та пищовът изгърмя, ала куршумът отлетя някъде над главите на хората.

— Видяхте ли какво ни чака без Добри Желязков, братя? — не се уплаши Боян. — Днес ще пушнат мене, утре ще бъдеш ти, вдругиден ти… Да вървим към конака, братя!

И той тръгна. Множеството в червени фесове с пиринчени чилинчета се люшна зад него, а гневните викове на хората разтърсиха смаяния град^[2]. С тях уж полугласно, но всъщност достатъчно ясно се смеси един от припевите, които по това време властвуваха над Сливен:

Стани, стани, юнак балкански,

от сън дълбок се събуди,

срещу народа отомански

ти българите поведи!…

Докато вървяха надолу, Боян забеляза момчето с острите ушички, повика го при себе си и прегърна още незаякналите му рамене.

— Знаеш ли, че ти спаси живота ми? — попита го.

— А ти, чичо Бояне, знаеш ли, че преди това ти спаси моя? — хитро попита в отговор момчето.

— Аз ли? — Боян помисли, че в гюрултията е чул лошо. — Аз съм спасил живота ти, така ли? Ами че аз за пръв път те виждам бе, сине!

— Може да е за пръв път, ама е вярно.

— Как се казваш?

— Гунчо ми думат, ала истинското ми име е Илия. А на баща ми — Господин, Господин Токтанджиев. Ти си го освободил от работа и си му дал пари, за да ме заведе на доктор, когато съм бил вече взел-дал.

Боян си припомни своя пръв ден във фабриката. И се засрами от искрената благодарност в гласа на този Гунчо/Илия, който по странен начин преливаше от тънко в дебело и от дебело в тънко. И за да се избави от неудобството, само поглади момчето по тънкото вратле, а се обърна към мъжете зад себе си:

— Аз ще вляза при каймакамина. Нека още двама да дойдат с мене, а останалите стойте пред конака — ако Мехмед Салих бей се усъмни, че ние говорим само от наше име, нека да ви види от прозореца…

* * *

— Ако трябва да ти отговоря с едно изречение, тате нищичко не стана. — Боян гледаше свъсено към земята. — Мехмед Салих се изхлузи като мокра връв, когато рече, че откак е захванала войната, властта била иззета от ръцете му. Препрати ни към миралая на аскера. — Говореше за Гюрсел ага, който, тъй като Сливен заемаше важно място в придвижването на войската, беше оставен за постоянно тук — да направлява съсредоточаването на частите, да се грижи за прехраната им и така нататък. — Отидохме и при него. Миралай Гюрсел ага пък не знаел нищо за фабриката, щял бил да проучи, ако се наложело, до Стамбул щял писмо да прати… Изобщо нищо и половина.

— Какво смяташ, че ще стане по-нататък? — попита Бяно.

Този разговор се водеше на следния ден, вторник, в дома на Силдаровците. Бурните събития в Сливен бяха отекнали чак до Барите и Бяно бе слязъл от долапа, та ако е във възможностите му, да бъде в помощ и на сина си, и на приятеля си Добри.

— Какво ще стане ли? — Боян сви рамене. — Дупка в морето, тате, ето какво ще стане. Турските чалъми ги знаеш: никой няма да каже нито „да“, нито „не“, ще ни препращат от врата на врата, ще протакат, ще чакаме писмо от не знам къде си… А междувременно хората ще се уморят, ще ги налегне и немотията и един по един ще превият врат.

— А ти?

— Щом фабриката е станала баш турска, кракът ми повече няма да стъпи там.

— И по-нататък? Ще се върнеш при становете ли?

— Не. С няколко другари, бивши абаджии като мене, дето също не искат да се върнат във фабриката, решихме да направим голяма работилница. Като Добри Желязковата, преди той да се хване с ферманите и фабриките. Ама ще кажеш — за такава работилница трябват пари. Вярно е, ние също го знаем. Но с ортаците се надеем да вземем заем. Михалаки Гюлмязов вече го е обещал, за Русчо Миркович мисля, че също няма да го откаже. Други пък са сигурни в Саръиванов. А двама от другарите си имат свое, без заем ще влязат в общото.

Бяно напълни чибука си и дълго пуща кълбета към тавана, докато премисляше. После каза спокойно:

— Ти също няма да влезеш с празни ръце в работата, Бояне. И пари ще ти дам — не ме питай откъде, туй си е моя работа, — и в онази къща в Дели Балта, стига да не възразят другарите ти, имаше някога основи таман за такваз работилница, та можете там, на наше място да строите. — Той се прекръсти. — Пък нека да ви е на добър час!…