Метаданни
Данни
- Серия
- Тътени (2)
- Включено в книгата
- Година
- 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,9 (× 50гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон(2011)
- Корекция и форматиране
- taliezin(2012)
- Допълнителна корекция
- Диан Жон(2013 г.)
- Допълнителна корекция
- taliezin(2017)
- Допълнителна корекция
- moosehead(2018)
Издание:
Цончо Родев. Бурята, 1986
Редактор: Атанас Мосенгов
Художник: Емил Марков
Художник-редактор: Веселин Христов
Технически редактор: Васко Вергилов
Коректор: Жанет Желязкова, Донка Симеонова, Стоянка Кръстева
Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив
Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив
История
- —Добавяне
- —Корекции от Диан Жон
- —Корекция на правописни и граматически грешки
9.
В Болгарии каквито грозни, омразни и гнуснави работи се чинат…, тия нито са за слушане, нито за сказване, нито пък може някой да ги изкаже.
Така се бяха сдостили, че не можеха да изтраят повече от два-три месеца, без да се видят, да се повеселят. И макар че сега, в мътната вода на начеващата война, за хора от техния занаят имаше премного риба за ловене, Мустафа Шибил и Коджа Мюстеджеб винаги намираха време един за друг. Отдавна не им стигаше в подобни случаи само да направят една софра и да изкарат денонощие или две в нечувано ядене и пиене; в последните години, те просто се състезаваха да измислят и си поднасят един на друг все по-необикновени, по-разгулни и по-възбуждащи преживявания.
Така стана и в този топъл ден на юли. Двамата, всеки начело на тайфата си, се срещнаха при Даулите[1]. Е, полафиха час-два, ала не им стигна, дощя им се малко забава. На един акъл бяха, ама не можаха да изберат къде, в кое село да кондисат, та не само да направят една здрава гощавка, но и да се позабавляват на воля. Че ще бъде село от равнината, това се разбираше от само себе си — там раята не е така кибритлия, повече е привикнала да търпи, — но кое „да почетат“ с посещението си, това, виж, не можеха да решат отведнъж. Недалеч се намираше Черкешлий, но това село никой не спомена — да си развяваш коня в селото на Желю войвода, туй е все едно да си сложиш таралеж в гащите. Не се спряха и на Драгоданово; с това село се свързваше споменът за Вълю Петрунов, който някога по пладне бе съсякъл с брадвата си двама бабаити, дошли хем да се пооблажат, хем да съберат „диш-хакъ“, пък където веднъж е ставало подобно нещо, по-добре е, знаеш, да не изпитваш дали може да стане и втори път… И така, след известно умуване двамата прочути главатари избраха едно по-далечно място, от по-малко оскубаните — Къшлакьой[2]. Качиха се на конете и потеглиха.
Пътем Коджа Мюстеджеб не пропусна случая да направи един джумбуш. Къмто Умайниковата къшла той улови две момчета-българчета (назоваха се Панайот и Илия) и им тегли ножа — закла ги като кокошки. Този му „подвиг“ не събуди уважението на Шибил: какъв ербаплък е това да заколиш две деца, дето още нямат мъх на устната си. Още по-посрамен се почувствува той, когато малко по-късно спипаха един воденичар, някой си Иван Кючуков от Драгоданово. Нему Шибил най-напред хвърли един здрав даяк. След това между двамата се поведе приблизително следният разговор:
— Мен познаваш ли ме бре, гяур?
— Не те познавам, аго. Пръв път те виждат очите ми.
— А за Шибил от Градец да си чувал?
— Кой не е чувал за него!
— Е, същият този Шибилюолу Мустафа е пред тебе. Май не е нужно повече да ти се представям, а? — Българинът потвърди, наистина не му беше нужно повече. — Сега слушай, гяур. Ако до една неделя не ми дотъркаляш в Градец петнайсет хиляди гроша, ще те намеря където и да си и ще те нарежа като кисела краставица. Ясно ли е?
Българинът удари на молби, сетне и на пазарлък — Шибил най-сетне склони да намали откупа на десет хиляди гроша[3].
— И ще ги донесе, ще видиш — рече Шибил, когато малко по-късно отново яздеха един до друг с Мюстеджеб. — И ще те повикам да полеем печалбата, както му се полага… — Той дори не подозираше как посрамваше другаря си, който, уж по-стар и по-опитен в занаята, се чувствуваше забит в земята по ербаплък.
Двете тайфи по живо, по здраво се настаниха в Къшлакьой и я удариха на веселба. Два дни и две нощи ядоха баници, шилета и кокошки, ракията и виното се лееха като от чешма, насилваха булки и девойчета, пострада дори и едно петнайсетинагодишно момче (Иса от Пашакьой[4]; дясната ръка на Шибил си падаше по тази част), ала Коджа Мюстеджеб не намираше покой — още го ядеше отвътре, че около Драгоданово аркадашът му се показа по-пишкин.
Преял и махмурлия, все още вкиснат от разочарование, към икиндия на третия ден Мюстеджеб се излягаше на възглавницата в къщата, избрана от двамата главатари за техен конак, и се чудеше на охотата, с която този циганин Шибил продължаваше да тъпче ненаситното си гърло. Двете бабички, които им прислужваха (така беше впрочем и по къщите, където се бяха настанили хората им — къшлакьойци бяха изпокрили жените, особено по-младите), принасяха непрекъснато баници, мръвки, пилаф, баклави и менци вино, а Мустафа Шибил все плюскаше и плюскаше, като че имаше не един, а три търбуха… Както си преживяше на мястото и лениво следеше шетнята на двете старици (те тъкмо носеха мед и орехи), в главата на Коджа Мюстеджеб внезапно се роди такава идея, че в миг възвърна и настроението, и самочувствието му. Ухилен до уши, той извади една златна махмудия и я търкулна на софрата.
— Връзваш ли с мен един бас, аркадаш? — попита.
Другият усети, че се подготвя някакъв джумбуш, но, от своя страна, се заинтересува за условията на облога.
— Състезание по нишанджийство — каза Мюстеджеб, като не спираше да раздава щедро беззъбата си усмивка. — И виждаш, връзвам една лира, че ще се покажа по-ербап от тебе.
— Щом е за нишанджийство, вдигам залога на две махмудии. Шибил също се има за майстор в стрелбата, аркадаш.
Сложиха настрана четирите алтъна и Мюстеджеб се надигна и дръпна за ръката бабичката, която беше по-близо до него, прегъна я на две и със свободната си ръка започна да запършва фустана и ризата й. Жената се съпротивляваше, доколкото и стигаха силите, дочуха се думи, задавени в сълзи, като „Немой така, аго… срамота е… от белите ми коси…“, но те само накараха турчина още по-високо да се разсмее:
— Чуваш ли я дъртелницата бре, Мустафа? — От устата му хвърчаха слюнки. — С единия крак оттатък, пък акълът й още за…
Той накара приятеля си да държи отсреща медната тепсия от орехите, сложи на старицата един орех отзад, после натика в носа й щипка емфие. Нещастницата кихна, орехът излетя и улучи бакърената съдинка.
— Ашколсун! — прихна Шибил. — Сега е мой ред…
Другата бабичка, разбрала какво я очаква, падна пред него на колене и събра молитвено ръце. По сбръчканите й бузи се стичаха сълзи. Бабаитът не обърна внимание нито на сълзите, нито на молбите. Той само предварително укроти старухата с два плесника, после повтори всичко, което бе видял от приятеля си. Ала не успя — задавена от сълзите си, старата женица наистина кихна, но това излезе някаква половинчата кихавица, та „изстрелът“ се оказа ялов: орехът просто се търкулна на земята. Циганинът ритна бабичката по голия задник, пък докато другият прибираше четирите махмудии, изсумтя хем недоволно, хем със смях:
— Ще залагаме отново, аркадаш. Мустафа Шибил не е свикнал да губи!… Само че този път да го нямаме — ще си сменим пищовите…
Коджа Мюстеджеб прие и веселото състезание продължи[5].
* * *
Макар че сега бяха равни, в отношението на Калъчлията към Бойчо Цеперански все още се съдържаше уважението на хайдутина към войводата и на ученика към учителя. Така беше то и при сегашната им среща.
— Не се сърди, войводо — след като размениха поздрави заговори Димитър Калъчлията, — че те повиках, и то от толкова далече. Знам, уважението го изискваше аз да ти дойда на крака. Обаче работата, за която те търся, е тъдява — той показа равнината, която се стелеше на юг пред краката им, — грехота беше всички момчета да бият път до Хаинбоаз и назад…
— Хайде, хайде — сгълча го Бойчо войвода, но личеше, че му става драго от изразеното уважение, — карай накъсо. Зная те отколе, та не ми е и минало през ум, че ще ме разкарваш така, за нищо.
— Наистина не е за нищо, войводо. Ала работата е такава, само моите сили не стигат. Трябват още ръце, още пушкала.
— Разказвай, Димитре.
Димитър Калъчлията разказа. Беше дошъл при него верен ятак от Есирлий[6], при когото пък преди това почукал с молба другар от Къшлакьой. Две турски тайфи — на Коджа Мюстеджеб и на Мустафа Шибилюолу — бастисали едновременно селото и вече два дни и две нощи грабели и се гаврели наред, само обезчестените моми можело да има дванадесет и повече. И цялото село — и турците ведно с българите — молели за помощ.
Изслуша го Бойчо, а лицето му след всяка дума ставаше по-мрачно и по-жилесто. Накрая кимна:
— Разбирам. Силите ти наистина не стигат за двете шайки. Много са катилите. И опитни. И добре въоръжени.
— Какво ще е решението ти, войводо?
— Иска ли питане? Аз и на двамата кеседжии отдавна имам зъб, ама не идеше сгода. Луд ли съм да изпусна сега този късмет? Да тръгваме!
— Разполагай и с моята чета, войводо — каза благородно Калъчлията. — Не бива да имаме две команди, пък ти все пак си къде-къде над мене…
— Абе то речено е, че учениците надминават учителите, ама хайде да не губим време в напразни препирни.
И тръгнаха. „Тъдява“, беше казал Димитър Калъчлията, но до Къшлакьой се наложи да му ударят седем часа здраво хайдушко ходене. И в покрайнините на селото бяха чак след залез слънце.
Планът на Бойчо войвода, приет и от Калъчлията, беше да се промъкват безшумно до някоя незаета от читаците българска къща, да разпитат и ако трябва, да разузнаят подробно кое как е и тогаз да решат къде да стоварят удара си. Главната им цел беше да прочистят цялото село от налегналата го напаст, но без да го казват, и двамата войводи преди всичко искаха да спипат живи или мъртви Коджа Мюстеджеб и Шибиля. Така го мислиха те, но „човек предполага — господ разполага“: още при първата къща зла случка изпрати насреща им един от хората на Шибил, който изпразни и двата си пищова срещу тях. Не улучи никого, а Бойчо възнагради усърдието му с един куршум на безпогрешната си „джувер“-пушка, но лошото беше, че се вдигна шум, намислената изненада пропадна. И в далечината се мярнаха мъже с оръжие в ръце…
— Напред, юнаци! — заповяда Бойчо. — Напред! И не пестете нито оловото, нито остриетата на калъчите си.
Онова, което последва, е трудно да се опише — то не беше битка, а десетина отделни схватки, разгорели се едновременно по четирите краища на селото. И не продължиха дълго — след двадесетина минути гърмежите и крясъците в Къшлакьой бяха заглъхнали. Победата на хайдутите беше пълна: имаха само трима парнати от куршум (единият Мавроди Коджакара), докато шайкаджиите бяха дали четирима убити на място, още точно толкова заловени, а между останалите, които свариха да избягат, също имаше двама с бая̀ тежки рани. Причината за тази пълна победа не беше нито само в сръчността им, нито в полусполучилата изненада — повечето от читаците бяха яко пияни, пък и селяните-къшлакьойци, разбрали за пристигналата помощ, не останаха със скръстени ръце, а също помагаха според силите си.
За съжаление между онези, които имаха късмет да се спасят с бягство, беше Шибил. На Коджа Мюстеджеб обаче не му провървя — той беше между заловените. Когато се чуха гърмежите, двамата главатари тъкмо се веселяха с бабичките и орехите. Тогава Шибил, по-трезвен, изтича до дама, метна се на голо върху коня си и вдигна праха към север. Махмурлията Мюстеджеб нема̀ толкова акъл; той се помая да събира силяха и хората си… и така се озова между пленниците…
Като се поуспокоиха духовете (а то пък стана, след като представители на селото — мухтаринът за мюсюлманите и попът за българите — изказаха благодарност на войводите и предложиха храна и дарове за поблагодаряване), Георги Трънкин намери сгода и се яви пред Бойчо Цеперански и Димитър Калъчлията и им заяви, че иска лично да се разправи със заловения Коджа Мюстеджеб, разказа им и причината за това си желание. Двамата войводи се спогледаха и Бойчо Цеперански кимна:
— Не възразявам. Но всички пленници ги чака едно — позорна смърт. Какво можеш да сториш повече от това на Мюстеджеб?
— Не искам да го посека, това ще значи да се изравня с него по зверство — отговори Георги. — Нали той точно същото е сторил на баща ми, заварил го е безоръжен и с един удар го е разсякъл на две. Не, войводи. Аз искам да застана лице в лице срещу него и да го надвия в честен двубой. Така ще изпълня и клетвата на майка ми.
— Това е лудост! — възкликна Калъчлията. — Катил като Коджа Мюстеджеб не заслужава достойнството, което ти му…
— Защо? — прекъсна го Бойчо. — Момчето е право, Димитре. Именно с достойнство и чест ние ще покажем и на турци, и на свои, че макар и да сме оплискани с кръв, не сме хищници и кръволоци, а нещо друго, по-чисто. Върви, Георги. Коджа Мюстеджеб е твой.
Каза му „върви“, но всъщност всички — войводи, хайдути и селяни — последваха момъка. И присъствуваха, когато Георги се изправи пред вързания за една фиданка разбойнишки главатар.
— Познаваш ли ме, Коджа Мюстеджеб? — попита го строго.
— Зная те. — Турчинът говореше сравнително спокойно; научен от религията си да вярва в „писано е“, той почти се бе вече примирил със съдбата си. — Ти си на баба Трънка воденичарката момчето.
— Само толкова ли знаеш? — В отговор Мюстеджеб повдигна рамене. — Баба Трънка е по презиме Смеденова. Туй име да ти спомня нещо, Коджа Мюстеджеб? Нещо от времето на Преселението, „гьоча“ по вашему?
Видя се как позабравени картини се мярват пред вътрешния поглед на турчина. Той се вгледа в сипаничавото лице пред себе си.
— Ти да не си…?
— Да, аз съм. Онзи, когото си ритнал тогава, та за малко не си му пръснал черепа. И за когото майка ми те е проклела някой път да се срещнем и ти да загинеш от моята ръка. Сега ще умреш, Мюстеджеб.
Адамовата ябълка на разбойника подскокна няколко пъти, но поне външно той запази самообладание.
— Виждам: и да моля, и да се разкайвам, няма да мине. Тогаз да речем едно „язълан буз олмаз“[7], пък вземай ножа и коли.
Георги Трънкин наистина извади ножа и приближи до него, но не го заби в тялото му, а преряза вървите.
— Ще те убия, но не като палач, а като отмъстител — каза му. Сетне го заведе до купчината пленено оръжие. — Вземи си най-сигурния пищов, оня, дето нивга не ти е изневерявал.
Турчинът подразбра какво е намерението на момъка и искрица надежда блесна в погледа му. Поразрови оръжията, взе един пищов със сребърна дръжка и го прегледа. Беше зареден и с насипан сух барут до чакмака.
— Сега върви там на двайсет крачки — заповяда му Георги. — Ще броя и когато изрека „три“, ще стреляме. И тогаз наистина „язълан буз олмаз“.
Селяни и хайдути се отдръпнаха. Коджа Мюстеджеб отиде до посоченото му място и се обърна. Българинът започна да брои отчетливо:
— Едно… две…
Разнесе се гърмеж — нечестен и пред прага на смъртта, разбойникът не бе дочакал определеното време. Но и не бе улучил… Георги бавно вдигна оръжието си. В този момент обаче Коджа Мюстеджеб внезапно падна на колене и захленчи:
— Не стреляй, Георги ефенди. В името на твоя бог…
Не можа да завърши. Хайдутинът дръпна тетика — изстрел! — и турчинът се повали по очи. Георги Трънкин, придружен от останалите, приближи до него, обърна го с крак по гръб. От лявата страна на гърдите бързо растеше алено петно…
— Тате, отмъстен си! — произнесе ясно Георги. После се наведе взе кесията от пояса на турчина и полека се отдалечи. Тогава го застигна белокосият Мавроди Коджакара; едната му ръка, превързана с ленено платно, висеше на шарен месал през врата, а здравата той положи върху рамото на момъка.
— Аз познавах още дядо ти, чието име ти носиш, Георги. С двубоя ти се показа достоен за паметта му. Ала сгреши, когато взе кесията, сине. Тя ти принадлежи по право, вярно е. Но като я взе, ти опетни разплатата — от кръвнина ти я превърна в обир…