Метаданни
Данни
- Серия
- Тътени (2)
- Включено в книгата
- Година
- 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,9 (× 51гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон(2011)
- Корекция и форматиране
- taliezin(2012)
- Допълнителна корекция
- Диан Жон(2013 г.)
- Допълнителна корекция
- taliezin(2017)
- Допълнителна корекция
- moosehead(2018)
Издание:
Цончо Родев. Бурята, 1986
Редактор: Атанас Мосенгов
Художник: Емил Марков
Художник-редактор: Веселин Христов
Технически редактор: Васко Вергилов
Коректор: Жанет Желязкова, Донка Симеонова, Стоянка Кръстева
Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив
Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив
История
- —Добавяне
- —Корекции от Диан Жон
- —Корекция на правописни и граматически грешки
4.
Да бяха се уговорили, двамата съгледници надали щяха да дойдат така едновременно при дружината, пък те не само не се бяха наговаряли, а идеха от разстояние четири-пет часа здрав мъжки ход един от друг — къде е Чукуралан на север, къде сгушената между високите си баири Ичера… А вестите им — и те противоположни. Братой донасяше, че Бахри Мелят ходжа се вдигнал да ходи в Мека на хаджилък, като водел две каруци с жени, храна и постели и четири катъра с богати дарове и не кесии, а цели товари алтъни, грошове и бели акчета; керванът, охраняван от петима въоръжени до зъби, но с име на бъзливи гавази, поел през село Стара река и Демир капия[1] към Сливен. Кольо Ичеранеца пък известяваше, че негов комшия козар снощи видял тайфа турци, водени от прочутия главорез Мустафа Юсменоглу, да застава на пусия при Малкия Джендем; какво са замислили — не знаел никой, но щом се крият около пътя и Мустафата им е начело, нямало да е за добро на пътниците-българи, които в този ден щели да минават към Сливен или от Сливен към Ичера и Градец. Изслушаха ги поред Бойчо войвода и юнаците му и почти не зададоха въпроси за доуточняване — всичко им стана ясно, защото познаваха и ходжата, и сливналията Мустафа Юсменоглу.
Бахри Мелят ходжа бе нещо като некоронован, но всепризнат владетел на три села по отвъдните, северните склонове на Балкана — Ени махле, Чукуралан и Ичме дере[2]. Този Мохамедов служител се бе прославил като нечуван пладнешки обирджия — под различни предлози смъкваше не по една, а по три кожи от гърбовете на едноверците си, пък християните от тези села бяха направо като ратаи, за да не кажа лични роби на ходжата. Дружината на Бойчо Цеперански отдавна го бе взела на мушката си, ала все не й се удаваше случай да се разплатят с Бахри Мелят по правилото „око за око…“.
Не им бе непознат и Мустафа Юсменоглу, вторият след градешкия Шибил кеседжия по Сливенския балкан — същият, който преди пет години взе душите (и неизброимите стада заедно с тях) на Ненчо кехая и на сина му Райно, дето още се пееха песни за жестоката им гибел[3]. За него и безбройните му злодеяния знаеха и в сливенския конак, но там служеше Гаваз Ахмед, по-големият брат на Мустафа, та той — навярно не само от братско добросърдечие — години наред смачкваше работата, колчем се заговореше за разправа с този грабител и убиец.
Между тези двама „герои“ трябваше да избира дружината на Бойчо Цеперански. А че се налагаше избор, това бе ясно на всеки: от Харамията, където се намираха — но не Харамията над Карандила, а другата, високо горе до Нейково, — беше немислимо в един и същ ден или дори само в няколко часа да действуват и при Джендемите по Ичеренския път, и при Демир капия по Еленския. Войводата вдигна лице, направено сякаш само от кости и жили, и хлъзна поглед по юнаците си. Имаше въпрос в този поглед, но всички замълчаха, оставяха избора нему. Единствено Маринчо Пашата, човек сравнително отскоро в дружината, не предложи, а каза като нещо, което се разбира от само себе си:
— Ще спипаме ходжата по брадата, разумява се.
— И откъде се разумява? — сопна се насреща му Мавроди Коджакара. Щеше да му наговори и друго, навярно по-солено, но едно леко махване на войводата го накара да спре. Вместо него продължи сам Бойчо:
— Разумява се, казваш, Марине. Мен ми се чини, че щом искам съвета ви, значи не се разумява чак толкова… Кажи си твоето, пък ще го обсъдим като „дружина вярна, сговорна“, както се пее в песента.
— Пет пари не давам аз за онова, дето се пее в песента — разпали се Пашата. — Ходжата на Чукуралан знаем ли? Знаем. Клели ли сме се да му отмъстим? Клели сме се. Имаме ли сега сгода да си изпълним клетвата? Имаме. Е, какво ще приказваме повече?
— Ала на Джендемите е Мустафата Юмеров, на съвестта на когото тежат дузина, че и повече християнски души — тихо, но отчетливо му възрази войводата. И напомни: — Също и нему сме се клели да отмъстим, ако не ме лъже паметта.
— Но Мустафата е с петнадесетина опитни нишанджии и главорези, войводо, докато чухме каква стока са гавазите на Бахри Мелят.
— Откога юнаците на Бойчо Цеперански захванаха да се боят по заешки от агаларите и да пресмятат на пръсти броя на нишанджиите им? — все така търпеливо произнесе войводата. — Аз поне не помня такова чудо. Или може би не съм ги познавал както трябва?
Маринчо Пашата беше започнал с хитруване, но на това място изпусна нервите си и я удари, както е думата, през просото:
— Защо да го усукваме по килифарски, войводо? Юсменоглу Мустафа няма да ни се изплъзне и ние рано или късно ще му се наплатим за злочинствата. Ако сега го спипаме обаче, в потурите му я намерим някой гологан, я не. Докато ходжата е с че-ти-ри ка-тъ-ра алтъни и грошове. Защо да си кривим душите? За нашите „пушки бойлии и саби френгии“ може да се пеят песни, ама тези същите пушки и саби хранят и гърлата ни. Не искам аз днеска да оставя питомното, за да гоня дивото!…
— Е, слава богу, рече си го без увъртане най-сетне — въздъхна с облекчение Бойчо Цеперански. — Аз отдавна те наблюдавам, Марине, още откак дойде в дружината. Не си ти никакъв закрилник народен, а на хайдутството гледаш като на занаят, като на хранене гърлото, както го рече. И тук се разминаваме с тебе, Маринчо Паша. Ако аз с тази ръка отрязах главата на брат си, то не беше за да се гоя като свиня за мас, а за да бъда полезен на братята си по участ. Заради това, Пашо, за тебе няма повече място помежду ни.
— Не можеш да решаваш тъй, както си искаш, войводо. Тук има…
За време, колкото отива за едно мигване на окото, на Маринчо се случиха едновременно три неща: видя огън, чу гърмеж и усети калпака да отхвръква от главата му. Когато се опомни, Бойчо тъкмо натикваше пищова в силяхлъка си.
— Кое оръжие донесе със себе си и кое получи от нас?
— Мои си бяха ятаганът с бялата дръжка и този пищов.
— Добре. Предай другото на байрактаря.
Все още зашеметен от преживяното, Маринчо Пашата мълчаливо се подчини. А в това време Бойчо го попита отново:
— Какъв пай очакваше да получиш от бастисването на ходжата, Маринчо Паша?
— Ама… аз… войводо… не исках…
Войводата хвърли една тежка кесия в краката му.
— Вземай и изчезвай — каза с предишното външно спокойствие. — И запомни, Марине. Отвориш ли си устата само една-едничка думица да изречеш за нас, ще те намеря, дори и да си в пъкъла, и ще те пречукам. Млък! Чуя ли само още веднъж гласа ти, вторият ми куршум ще ти пръсне главата като яйце. Хайде, дим да те няма!
Проследиха, докато Маринчо се загуби на север, към Нейково, после Бойчо Цеперански отсече решително:
— Да тръгваме към Джендемите, братя. С Бакри Мелят ходжа нам все ще дойде сгода да си видим сметките ала ще го направим като съд и казън, не за златото и среброто в дисагите му. А долу, по Ичеренския път, онзи кръвопиец може днес да остави друга българка вдовица или клети българчета — сираци.
— Не стори ли грешка, като пусна жив Пашата, войводо? — несмело попита Братой от Чукуралан. — Той може да издаде вас, че и всички нази, ятаците ви…
— Няма да го направи! — уверено каза Бойчо и лицето му стана по-жилесто от друг път. — Той е с алчна, но страхлива душа, пък и ме познава — няма да посмее да направи от мене свой враг. — (Той позна: Маринчо Пашата се пресели някъде към Делиормана и там подхвана земеделие, като думата „хайдутин“ никога не произнесе — нито за себе си, нито за Бойчовата дружина.) Но когато подир малко крачеха на юг към Малкия Джендем, същият този твърд и душеведец войвода остана малко назад и като се изравни с Мавроди Коджакара, му изплака горестно: — Разбираш ли, че нашето време е изтекло, брат? Има ли помежду ни хора като Марин, Стара планина ще отеснее за нас. Зер тя столетия ни е закриляла и давала убежище, но дорде бяхме като във Велковата:
Айде да се възбунтиме,
закон да си отъвнеме,
челяд да си изробиме.
Не надмогнем ли сами себе си, не пременим ли овехтялата наша хайдушка одежда с някаква новичка, песента ни, брат, я смятай изпята…
* * *
Закъсняха. Бяха още на половин час път от Джендемите, когато далечината се огласи от пушкане. Това не ги спря; войводата, който познаваше планината като петте си пръста, се досети по какъв път ще изтегли главорезите си Мустафа Юсменоглу и поведе юнаците си нататък. Не се излъга — подир малко съгледниците, които вървяха на няколко хвърлея пред другите, изтичаха назад и предупредиха, че тайфата турци приближава. Бойчо завчас подреди пусията си и когато доволните от себе си разбойници влязоха в засадата, даде знак и единадесет пушки (бяха останали девет хайдути, но въоръжиха и двамата си ятаци от Чукуралан и Ичера) изгърмяха като една. Трима от агаларите тозчас се захлупиха по очи, четвърти се прегъна на две и запълзя към шубраците, останалите търтиха в бяг. Юнаците съсекоха ранения с ятаганите си, а Бойчо стреля с пищов по бегълците, та катурна още един. Голяма победа беше — отърваха Балкана от петима катили наведнъж!, — но хайдутите не останаха доволни: когато огледаха труповете, видяха, че Мустафата не беше между тях…
Събраха им набързо оръжието и кемерите и с ускорена крачка продължиха към Малкия Джендем. Основателно било да се убързяват: там, в прохода, намериха един убит, прострелян във врата (по-късно се разбра, че бил мирен овчар от Медвен; дошъл си от Добруджа за венчавката на дъщерята и слязъл до Сливен да й накупи дарове), седмина други бяха навързани по дърветата, от които четиримата с лошо кървящи рани, а всичките — пребити от бой, обрани и със скъсани дрехи.
Втурнаха се да прережат тасмите и въжетата, с които нещастниците бяха навързани. И тук стана невероятното — Мавроди Коджакара, същият онзи Мавроди, за когото се приказваше, че тук, на земята, бил изтърпял всички възможни и невъзможни страдания на ада, изведнъж ахна, коленете му се огънаха и ако не беше войводата да го подкрепи, щеше да се повали без свяст. Изненадан, Бойчо Цеперански проследи погледа му. И разбра всичко — един от ранените беше Иван Силдаров от Сливен…
Когато Мавроди не само се съвзе, но и възвърна самообладанието си, другарите му вече бяха почистили раните на злополучните пътници с гъба-пърхавица, намазали ги бяха със сладък мехлем и превързали с ивици ленено платно. Мавроди Коджакара събра сили и приближи до сина си:
— Не съм си пожелавал да те видя на такъв хал, Иване…
Въпреки подутата си буза (един от турците го бе ритнал в лицето), Иван се позасмя, макар и малко накриво:
— Да кажем все пак едно „аллах керим“[4], дето изобщо ме видя… — Тук момъкът почувствува нужда да употреби някакво обръщение, но не му вървеше да рече „господине“, а предвид на обстоятелствата, още по-малко — Кара Махмуд. Хайдутинът обаче и този път не пожела да му помогне. — Нали можеше да съм на мястото на оня злощастен медвенец там…
Мавроди огледа раните му и (доколкото това изобщо може да се употреби за един баща пред вида на ранения му син) остана доволен. Е, един куршум бе парнал рамото на Иван, сетне и гаджалите не бяха пестили силите си, когато са го налагали, но тежки наранявания тъй или иначе нямаше, пък и момчето беше здраво, щеше да се оправи.
— Къде така на път? — попита хайдутинът, когато седнаха един до друг на земята. — Да не се е сбъднал меракът ти закъм Русия?
— Ех, ама се правите и вие на божа кравица! — още по-широко се усмихна младежът. — Че нали тате ми даде петдесетте алтъна, с които сте ме дарили за учението?! На̀, в срещата ни само едно добро има, дето можах да ви видя и да ви поблагодаря… — Изразът отново увисна без обръщение.
— Не намерихме жълтиците у ония петима, на които видяхме сметката — каза Мавроди. — Ще да ги е задигнал главатарят им…
— Ами, задигнал! — прихна Иван. — Алтъните са си у мене, заедно с другите двайсет, които ми даде тате.
Той разкопча петелките на потурите си, запретна крачолите и показа — точно над двете му колена бяха привързани плоски кесии от здраво платно. Другите хайдути, усетили нещо необикновено, един по един също приближиха и се закискаха при вида на тази гледка.
— Те ми взеха кемера, пък в него държах само осем гроша — толкоз определи поп Юрдан като плата за разбойниците — обясни младежът високо. — Същинската пара̀ носех тук — и потупа двете кесии.
Всички се изсмяха от сърце, а един се сети да попита:
— Кой измисли тази гяволия?
— Поп Юрдан, кой друг. — Смехът стана вече оглушителен. — А кесиите направи баба попадия по негова кройка.
— Пустият му дядо поп — задъхано рече някой. — Такъв дявол в расо може да надхитри и самия Сатанаил, че да го натопи в катрана на пъклото вместо себе си!…
Бойчо войвода има̀ съобразителността да се отдръпне, като отведе и момчетата си, та да остави сами бащата и сина.
— Разкажи що чините към къщи — предложи Мавроди.
Иван му разказа. Преди неделя Руска се омъжила и отишла да живее при свекърва. На сватбата Бяно се сдърпал нещо със зетя си, но, слава богу, не се стигнало до кавга и разрив. Майка му Яна била добре, само дето се кахъряла, че Бяно и Кутьо съвсем очевидно не мелят заедно. Братята също били добре, Найден окончателно се оправил от раните си, пък Боян много се утвърдил като дясна ръка на господин Добри Желязков Фабрикаджията (Мавроди много се смя в себе си, когато на това място момчето добави едно „ако го знаете“), българи и турци започнали да го уважават като съвестен работник, вещ ръководител и отзивчив към хорските грижи човек. А самият Иван, както отколе си бил наумил, така и сторил — ето го на път към Русия, към големите знания. И ако богът на България се покажел доброжелателен към него, може би да изпълнел предначертанията си.
Както го слушаше, Мавроди в същото време следеше какво ставаше наоколо. Другите злополучни пътници бяха готови да продължат към Ичера (убития щяха да влачат на отсечени клони до село, пък оттам ще проводят хабер на неговите да си го приберат), също и хайдутите от дружината проявяваха нетърпение — те изобщо не се задържаха дълго около пътищата, пък след станалата битка можеха да очакват тежки потери и други изблици на турски гняв. И разбра: беше дошло време да се сбогува с момчето. А в същото време нещо в него му подсказваше, че никога повече нямаше да го види…
— Вземи това! — Той натика в ръцете на сина си, една добре натъпкана кесия. — Вземи, вземи! — настоя, като пресече възраженията му. — Не са от български сух къшей откъснати, а от турски пашалък. Туй е божия справедливост, знаеш: заради тях сме изостанали цели векове подир другите народи, нека сега поне отчасти с техни пари да ги накараме да гълтат праха подир нас, робите си…
Изправиха се и някак стеснително застанаха един срещу друг — не знаеха какво да сторят и какво да изрекат за сбогом. Мавроди Коджакара имаше намерение да се покаже външно твърд и спокоен, както се раздели със сина си преди два месеца към Керемидената къшла. Но сега не се удържа. Тъй както се помайваше, той изведнъж го грабна, притисна го юнашки до гърдите си, подържа го, пак го пусна рязко и побягна.
Зад него се чу гълчава.
Не се обърна.