Цончо Родев
Бурята (3)

2.

Не беше силно потропване, пък всички се събудиха отведнъж. Така беше тогава — робът нямаше право да спи дълбоко, ако искаше да оцелее.

— Пресвета Богородице — промълви жена му и по размърдването на завивката Бяно разбра, че се е прекръстила, — кой ли ще е посред нощ?

— Аз ще проверя — рипна от другия край на менсофата Найден. И без да иска разрешение, се отправи навън, като пътем грабна сатърчето, подпряно до оджака.

— Чакай! — сухо му, нареди Бяно, докато също се понадигаше. — Дали и кой ще отиде, туй все още решавам аз.

Момъкът спря също така рязко, както беше тръгнал. Такъв беше Найден; не че нямаше уважение към по-старите, но начесто първо вършеше нещо, пък сетне го премисляше.

— Ще отида аз — каза Бяно. Каза го по-просто и по-делнично, отколкото всъщност го преживяваше. — А вие се облечете, стъкнете огъня, поразтребете. Може да иде гост, не можем го посрещна тъй, в неразбория. — И излезе.

Изтекоха минута или две и стопанинът се върна. В собата се разнесе въздишка на успокоение, откъснала се едновременно от няколко уста — онзи, който ги бе обезпокоил по никое време, бе племенникът и братовчедът им Георги.

— Какво си се окумил бе, Георги? — засмя се насреща му Иван; в думите му имаше повече облекчение, отколкото задявка. — Ще рече човек, гемиите ти са потънали в Черно море…

Беше вярно. Георги, когото всички наричаха на името на майка му Трънкин, беше рус и едър момък на двадесет и няколко години, с надупчена от шарката кожа, отвъд която личаха хубавите черти на лицето му.^[1] Обикновено на това лице се кипреше изражение на дръзка самоувереност, на големство и бабаитлък, ала сега то, бе някак посърнало, непривично умислено.

— Хайде, хайде, не го задявайте — сопна се майката. — Който иде посред нощ, сигур ще е за грижа, не за веселба. Ела, Георге, ела се настани тук, до огъня, момчето ми. Виж, целият си премръзнал. У-у-у, и каква вода тече от тебе… Чувах аз, че вали, ама чак толкоз…

— Не е от дъжда, лельо. Случи се, че прегазих Куруча.

— Сядай, сядай — настани го Бяно и сам зае едно трикрако столче срещу него. — Постопли се, сетне ще разкажеш всичко.

Георги уж се грееше на огъня, пък пръстите му изпукаха — кършеше ръце от неловкост. Метна бърз лисичи поглед наоколо.

— Вуйчо… не може ли… само ние двама…?

— Е де! — пресилено се засмя Бяно Абаджи. — От кого се стесняваш? От леля си Яна? Или от братовчедите си?

Продължително мълчание — Георги събираше сили. После изтърси:

— Вуйчо, помагай. Светих маслото на един гаджалин.

Едновременно се чу — „Вай!“ и „Ашколсун!“. За Бяно не беше нужно да се оглежда — знаеше той, че се вайкаше Яна, а прибързаната похвала идеше от Найден. Хвърли поглед на останалите. Руска, най-малката, се бе смръзнала с широко отворени сини очи, не се сещаше да прибере разпилените си руси коси („Боже, цяла-целеничка Яна отпреди двадесет и пет години!…“), но като че бе изпълнена повече от удивление и любопитство, не и от потрес пред грозното признание на братовчед си. Боян така бе свъсил вежди, че те очертаваха една гъста и непрекъсната тъмна линия под челото му, ръбатите му силдаровски черти бяха напрегнати, напрежение имаше и в тъмните дълбоки очи, но това не беше уплаха или душевен смут, а стремеж да разбере, да проникне в същината на събитието — верен на разсъдителната си природа, той мислеше, а не преживяваше. Мургавият Иван се усмихваше; не можеше да се разбере дали в тази усмивка имаше възхита, или пренебрежение.

Внезапно Бяно усети, че в стаята ставаше нещо нередно. Напрегна се да се съсредоточи и разбра — мълчанието му бе смутило и госта, и домашните. Поокашля се без нужда и издума тежко:

— Светил си маслото на един гаджалин, казваш. Е, какво пък, комай не си първият в рода, който… Хайде, разказвай наред!

Георги отдъхна шумно и вуйчо му се поздрави в себе си — беше подбрал тези думи, за да изрази спокойно приемане на действителността и очевидно бе сполучил.

— Преди половин сахат време се прибирахме с един другар… — започна племенникът, но Бяно го прекъсна:

— Кой е той? — А в себе си помисли: „Прибирали се по първи петли… Що ли ги е задържало до това време?“

— Никола Аджема, комшията — отговори Георги.

— Какво стана с него?

— Че какво да стане? Чака ме тука наблизо. Не посмях да…

— Найдене!

— Да, тате?

— Иди да доведеш приятеля на Георги. Не е християнско да го оставим като куче на дъжда. — Момчето излезе, а Бяно кимна на племенника си: — Карай нататък.

Сестриният му син заразказва — глухо и някак отпуснато. Беше стигнал до шумовете, които се носеха откъм клуцохорската църква, когато Найден доведе и втория герой на нощното приключение. Аджема поздрави чинно и свали калпак; беше възнисък, плещест, с грозновато лице, но с израз, който смекчаваше чертите му — Бяно не можа да определи дали това беше изражение на неудържим веселяк, или на хитрец. Покани го. Докато Аджема сядаше при тях, лъхна ги миризма на вино. „Аха — помисли стопанинът, — ето го закъснението. Георги, Георги, накъде си тръгнал, Георги?…“

— Продължавай, Георге — каза гласно.

Георги продължи. И разказа всичко тъй, както си беше. Никой не го прекъсна, дори и когато описа как се е преборил с познатия кеседжия Джелал и как го е намушкал с камата си. Едва когато стигна до откритите във вързопа църковни принадлежности, всички трепнаха.

— Сигурни, ама съвсем сигурни ли сте, че са вещи от божия храм? — попита Боян; гласът му внезапно бе станал дебел и хриплив.

В отговор братовчед му изсипа съдържанието на вързопа на пода. В светлината на пламъците от огнището лъснаха иконни ореоли, пиринчени и посребрени кръстове, тъкани пешкири от ония, каквито богомолците даряват по празници, че дори и една кадилница.

— Слагам си ръката в огъня — за пръв път се обади Никола Аджема, — ако туй не са утвари от „Свети Никола“. — Той измъкна от пазвата си една книжка с черна кожена подвързия и я положи най-отгоре върху купчинката. — А този требник хиляда пъти съм виждал в ръцете на поп Юрдан, чичо ми.

За минута или две всички останаха неподвижни, вторачили широко отворени, омагьосани очи в църковните реликви пред краката им.

— Това променя всичко — прекъсна мълчанието Бяно. — На устните ми бяха доста пиперливи думи. Мога да ви ги кажа и сега, зер когато сте заклали турчина, вие не сте знаели за какво светотатство сте го наказали. Но пред тази… пред това… — той не намери точната дума, — нямам сили да ги изрека. — Отново се окашля безпричинно, прекара два-три пъти пръсти през посивелите си коси, пък събра сили и отлепи поглед от осквернените светини. Огледа се бавно: по-късно Яна щеше да му каже, че от „Голямото Московско“^[2] преди двадесет години, само още веднъж е видяла толкова свирепост в погледа му — когато рамо до рамо с даскал Димитър Злъчката бе разчиствал сметките на сливенските българи с Цукалата^[3]. — Ще ви кажа що следва да правим, но първом да попитам. Онези катили са те познали, казваш, Георге?

— Познали са го — вместо попитания, отговори Аджема. — Чух единия като издума името му.

— А тебе, Никола?

— Мене не. — Момъкът избягна погледа на стопанина. — Мен комай изобщо не ме забелязаха.

— Всъщност няма значение.

— Няма значение ли? — бурно се намеси Найден. — Че нали още на разсъмване онзи кръвник Коджа Мюстеджеб ще обади бате Георги в конака като убиец на един „правоверен“… ако не го е сторил вече!…

— Няма да го обади — поклати глава Бяно. — За да го обади, трябва също да се признае в бастисването на божия храм. Пък властта няма да се реши да потули такова безчинство, зер някому може и да изстине мястото, ако донесем за работата в Цариград. Виж, друго ще е, ако го изкарат неразкрито. Не — отсече повторно, — властта ще се престори на „ни лук яла, ни лук мирисала“. Ако има някаква заплаха, тя ще да е от Коджа Мюстеджеб. Може да му скимне сам да отмъсти за погубването на своя човек.

— Казваше, вуйчо, че си намислил как е разумно да постъпим? — с надежда запита Георги Трънкин.

— Тази нощ няма да се спи повече. — В челото на Бяно Абаджи се вдълба дълбока бръчка. — Найдене, и ти, Никола. Идете начаса при поп Юрдан, вдигнете го от одъра, покажете му тези неща. Познае ли ги, нека отиде в църквата и да види що са извършили богоненавистниците. После да грабне клепалото и да бие така, както се бие на пожар.

— Аз ще го сторя, както трябва — закани се Найден.

— Не, ти имаш по-важна работа. Чуеш ли от устата на поп Юрдан, че храмът е осквернен, начаса тичаш към „Свети Димитър“ тук, в Сливен, после и в новоселската „Света София“. Събуждаш клисарите и от мое име ги заставяш също да бият клепалата на бедствие. Вие двамата — той се обърна към Иван и Боян — се облечете по-прилично. Забият ли клепалата, тръгвате по общинарите. Разделете си ги по махали — нито да се пропусне някой, нито да се повтори. Всекиму ще казвате само това: станало е злощастие и аз, Бяно, устабашия на абаджийския еснаф, свиквам чорбаджиите на съвет в метоха на „Свети Димитър“. Нищо повече. Нека неизвестността ги подгони наравно с чукането на клепалата. Пък аз ще ги чакам в метоха и сам ще им кажа, щото е за казване.

— Не те чух, вуйчо, да наредиш нещо за мене — рече Георги.

— И за мене — допълни Аджема. — Само да събудя чичо ли?

— Вас двамата не бива да ви виждат в Сливен за известно време уж кротко, пък с безпрекословност им нареди Бяно. — За тебе, Никола, е достатъчно неделя или две да не си показваш носа вън от къщи. Но за тебе, Георге, това не стига. Вземи едно-друго от къщи и — да те няма. На майка си речи, че аз тъй съм преценил, да не си в Сливен, дорде не мирясат духовете; тя ме знае, аз съм и старѝло, и патило — щом съм ти дал такъв съвет, няма да е току-тъй. Пък ако слушаш мене, иди се укрий в нашия долап. — Бяно притежаваше един долап нагоре по Новоселския боаз, почти в подножието на „Куминя“; не го стопанисваше грижовно, та бе позапустял, но иначе още се крепеше. — Там от сто крачки бие на пустош, никой няма да се сети, че вътре се е приютил човек.

— Зная аз къде да се укрия. — За пръв път тази вечери познатата бабаитска усмивка се хлъзна по лицето на Георги, докато кимваше по посока на Балкана. — За мен скривалища — колкото искаш.

„Също като Манол! — трепна сърцето на Бяно, разпознал в тази усмивка покойния си брат отпреди трийсетина години. — Той беше от тия, дето морето им е до колене… Боже, дано поне Георги да няма неговата орис!“

— А нам нищо не поръча, тате — ненадейно прекъсна мислите му Руска. За малко бащата спря замислени очи върху нея. Вярно, по косата с цвят на зряло жито и в снагата приличаше на майка си, ала в лицето и още повече в остротата на погледа беше взела повече от неговия род, от Силдаровците. Също и туй нейно обаждане — и то не беше Янкино; такава намеса в мъжките дела пак идеше от Силдаровците, леля й Трънка например някога не си поплюваше да се обади по този начин.

— Ти ще ми приготвиш топла вода да се обръсна — нареди бащата, — а майка ти да ми извади празничния кат дрехи. Днес трябва да бъда тъй, че още отдалече всеки българин или агарянин, да се настройва на сериозност.

Той се надигна. Всички го последваха.