Цончо Родев
Бурята (29)

3.

В просторния бащин двор в махалата Гюр чешме му отделиха място и още в ранната пролет на 1851 година даскал Добри Чинтулов започна да си гради дом. Работата обаче вървеше с костенурча скорост: парите ли не достигаха, майсторите ли го мамеха, но ето — лятото си отиваше, а строежът едва-едва се подаваше един човешки бой над земята и сякаш за подигравка долепени до стената бяха няколко стъпала, които не водеха за никъде. Така недовършена щеше да си остане къщата и през цялата зима, но колкото и да не е за вярване, в нея беше вече съвсем готово кътчето, което докрай щеше да остане любимото местенце на учителя — „килията му“, както се изразяваше той за него.

Избата на бъдещия дом беше до три аршина надълбоко в земята. Извървеше ли човек десетте крачки по дължината й, стигаше до едно второ помещение, на точно един аршин над пода на избата и преградено от нея с дъсчена стеничка с прозорче за наблюдение. Самото помещение беше около четири и половина аршина по дължина, три и половина на ширина и съвсем малко над три високо — толкова, че по-снажен човек можеше да стигне с пръсти тавана, без да си даде много-много зор. Тук именно беше „килията“ на даскал Добри.

Малка беше тя, ала отговаряше на „килия“ само по име. Всъщност даскалът я бе обзавел така, че просто да ти е драго да приседнеш между четирите й стени — всеки пръст място от нея носеше белега на нещо, сгрято от човешки дъх. Тук имаше такъв уют (тази дума току-що бе дошла в Сливен, пренесена из Одеса от Добри Чинтулов), дето да ти разтопи душата. Трите й каменни стени бяха покрити с рогозки, на северната страна имаше иззидано хубаво огнище, на желязното „конче“ на което даже сега, в късното лято, няколко тлеещи цепеници спомагаха да се подсушава влагата от стените, на една къса верига над тях висеше опушено котле с вода, а горе, на рафта над огнището, Добри бе наредил медни съдини и гледжосани пръстени паници. „Килията“ бе застлана от край до край с дебел козяк, няколко възглавници за сядане бяха разхвърляни по него в привиден безпорядък, по едната дължина на стената стопанинът бе подредил тясно миндерче за полягане, а над него — рафт за книги и за голямото богатство на учителя — цигулката му.

В тази именно „килия“ при светлината на главните и на лоената свещ Добри щеше да преживее в бъдеще — даже когато твърде представителният му дом се завършеше и се изпълнеше с живот — най-трепетните си часове, онези, в които щеше да бъде насаме с музата си^[1].

В тази августовска привечер обаче Чинтулов беше в „килията“ си не с музата, а с любимия си, макар и „таен“ ученик — Иван Силдаров.

— Позволяваш ли ми, учителю, един въпрос? — каза Иван, докато прибираше в торбичката си книгите и тетрадките си.

Добри Чинтулов се разсмя благо и от тази усмивка широкото му лице стана още по-широко. Той разпери комично ръце:

— Нали сложихме точка на уроците, сега вече редът се обръща — ученикът ще изпитва учителя. Казвай си въпроса, Иване!

— Не е изпитване, а само молба за още малко светлинка, учителю. В последните дни ти много наблягаше за отечествената ни история. Може да се рече — до три четвърти от всеки урок беше по история. Пък мен ми се струва, учителю, че на приемния изпит в братска Русия единственото, което със сигурност няма да бъда питан, е за нашата, българската история. Защо тогаз положихме толкова труд и време за нея?

Усмивката угасна върху добродушното лице на учителя. Някое време той се взира с присвитите си късогледи очи в откритите черти на ученика си. После произнесе с глас, в който се прокрадваше недоовладяно вълнение:

— Уроците ние завършихме, Иване, и — да се похваля сам — завършихме ги добре, не, отлично. Като заминеш сега за Русия, на тебе ще ти трябват най-много две години, за да доусвоиш езика, да вземеш приравнителните изпити и наред с тамошните гимназисти да постъпиш в университет.

— За този изпит ми беше думата…

— Чакай, не ме прекъсвай! В подготвителните години и сетне в университета ти няма да бъдеш само ученик и студент, Иване — през цялото време ти ще бъдеш и българин. За мнозина това ще бъде повод да те приемат с обич, втори няма да са чували за нашето отечество, за трети може да е сгоден случай за задявка. Пред всички тях ти ще имаш сладкия дълг да защищаваш името на българите, на България. А защитата ти ще бъде твърде наивна, ако не си въоръжен със знания из великата наша история. Велика, да, нищо че сега сме роби на най-назадничавия от всички народи на Европа. — Учителят помълча малко, пък допълни унесено: — Посветил съм се да подготвям не ученици, а преди всичко българи, тъй схващам аз работата си. — Той сякаш се сепна, израз на стеснение зачерви страните му. И попита припряно: — Кога, казваш, ще поемеш на север?

— До две недели ще мине венчилото на сестра ми. Превърне ли се Руска от Силдарова в Кутьо Ганчева, и „пътника път го чака“, както би рекъл баща ми. Нали и ти ще почетеш празника в рода ни, учителю?

Поприказваха още малко и Иван си тръгна. Останал сам, Добри Чинтулов отвори тетрадките си и се опита да поработи, но не му спореше. Излезе и се поразходи из двора, сетне си стопли нещо и вечеря, отново постоя напразно над отворената тетрадка а онова непредаваемо с думи нещо, което в щастливи мигове даваше крила на духа му, сега упорито не идваше. И Добри седеше сковано на миндерчето си и немигащи очи гледаше играта на пламъчетата в огнището, пък отвъд тях виждаше един дълголик образ със светли очи и венец от златни коси около него…

Нощта вече бе прихлупила родния му град, когато горе, в началото на стълбата към избата, се разнесе чукане. Учителят запали една борина и отиде да посрещне късния гост. Беше приятел — на горното стъпало стоеше поп Станчо и му се усмихваше широко. Здрависаха се и Добри го въведе в „килията“ си. Там поп Станчо не прие да седне, а като човек, който е бил принуден дълго, да сдържа възбудата си, заситни наляво-надясно и заразказва оживено, като придружаваше думите си с такова ръкомахане, че на моменти широките му ръкави сякаш изпълваха от край до край тясната стаичка:

— Щастливец над щастливците си ти, Добре! Даваш ли си сметка, брате, що става през тези дни в нашия Сливен? Мога да го оприличи само на оня топъл лъх през април, който разпуква пъпките на дърветата и пробужда мъртвилото за живот. Не, не, не преувеличавам, бог ми е свидетел! Където и да минеш през града — без значение дали е двора на школото, Аба пазар, или край дюкяните на Мангърската, — отвред ще те посрещне или застигне сал една песен, то ще речеш, че не народ я пее, а цялата божа земя. — Свещеникът запя. Имаше плътен и школуван глас, а каменните стени на „килията“ многократно го усилваха, та наистина се създаваше чудесна заблуда, сякаш вселената е изпълнена от тази мелодия и тези думи:

Стани, стани, юнак балкански,

от сън дълбок се събуди,

срещу народа отомански

ти българите поведи!

 

Че сълзи кървави пролива

във робство милий наш народ;

високо той ръце простира

да го избави вишний бог!

Развълнуван, трогнат, умилен, Добри неусетно за себе си се присъедини към песента, като по-тихичко поддържаше втория й глас. И така с поп Станчо изкараха заедно последните куплети:

Догде е мъничка змията,

елате да се съберем!

С крака да й строшим главата,

свободни да се назовем!

 

Да стане лева наш балкански,

от него вятър да повей,

та полумесец отомански

под тъмен облак затъмней!

 

Да си развием знамената,

да светне нашата земя,

да си прославим имената,

да гинат турски племена!

Когато свършиха, поп Станчо се прекръсти широко, като че с този заклинателен жест призоваваше господ от небето да простре ръка за благослов над току-що изпятото пожелание. А Добри се извърна настрана и тайничко избърса една сълза, която се бе хлъзнала по бузата му.

— Заблазявам те, братко — продължи по същия възторжен начин свещеникът. — Готов съм да преживея всичките мъки на геената, само да видя себе си като човек, който със слово и песен изправя гърба на роба, връща му човешкия образ и вдъхва божествен огън в гърдите му.

Добри Чинтулов знаеше — научил го беше вече, — че поп Станчо е склонен към пресиленостите и че лесно му се удаваше да възторгва първо себе си, а сетне и околните. И въпреки това похвалите, с които свещенослужителят го заливаше, не го оставиха безразличен, разчувствуваха го. Че нали през всичките десет дълги години в семинарията той бе мечтал все това — да възпламенява духовете на поробените си братя и да налива в сърцата им стремеж за строшаване на грозната верига, която вече пето столетие го задушава?

— Редя сега нова песен — каза той стеснително. — Гласа май го сполучих, но думите някак си…

— Кажи! Кажи по-скоро! — нетърпеливо го подкани свещеникът.

Добри извади цигулката си от кутията, опита струните, пък като затегли лъка по тях, запя ведно с инструмента в ръцете си:

Българи юнаци,

ще ли още спим?

Дигайте байраци,

да се освободим!

 

О, лъв! Събуди се

от дълбокий сън,

силно провикни се

от Балкана вън.

 

Сбирай си децата

в гъстите гори,

силен им в сърцата

огън разпали!…

— Дотук съм нагласил словата — виновно рече той, докато прибираше цигулката. — Секна изведнъж, пък толкова неща ми се иска да кажа още. За гърма на пушките, за сребърните саби в ръцете на юнаците, за лъвските им гласове, от които агаларите духват надолу към Анадола…

— Не бързай — сложи успокоителни ръце на раменете му поп Станчо, — то е вдъхновение свише, не е като да отидеш в бакалницата и да кажеш: „Изтегли ми половин ока маслини.“ Тъй както си я почнал, още и сега песента е готова да подпали като барут юначното ни племе. — Заплаши го шеговито с пръст: — Слушай, ей! Ще подкокоросаш момците ни, та ще забравят, дето сега идват Димитровден и Свети Никола, та воистина ще развеят байраците, когато не му е време. От тази песен толкова, че и повече може да последва!… — Той помълча малко, после каза някак си между другото: — А, да не забравя, много те моля да ми услужиш с още хиляда гроша. На̀, отнапред съм ти написал разписката.

Молбата му стресна учителя. В душата му се сблъскаха две противоположни чувства — досегашното сладостно вълнение и усещането за подхлъзване в добре подготвен и замаскиран капан.

— Ама какво правиш ти бе, отче! — възпротиви се неубедително. — Виждаш, аз също строя, пък нямам до ръката си касата на Русчо Миркович или Саръиванов… Нито пък мога да я карам светкавично като Йоргаки чорбаджи. — Говореше, разбира се, за кмета, който събра майстори от цяло Загоре и само за четири месеца вдигна къща, по-голяма и по-хубава и от предишната, изгорялата. — Знаеш ли, че борчът ти вече е стигнал три хиляди гроша?

— Ти и тъй, и тъй до пролетта няма да стигнеш до покрив — махна му окуражително свещеникът. — А дотогава аз всичко ще ти върна, даже и с горница ако искаш.

— А, горница! — възмути се Добри, без да си дава сметка, че с тези думи всъщност се предаваше. — Аз да не съм лихварин като Али ефенди, че да събирам горници… Само чеее…

Поспориха още малко — все така убедително от страна на поп Станчо и по-неуверено и отстъпчиво от даскала. И как да упорствува, когато само преди минути този предан приятел дари на Добри най-голямото, което може да получи един творец — увереността че творбите му, изстрадани и изтръгвани късче по късче от глъбините на душата, са стигнали до ума и сърцата на хората?

Добри отиде до къщата на брат си и не след дълго се върна с малка кърпа, свита на възел.

— Вътре са петнадесет махмудии — каза, като подаваше вързопчето на приятеля си. — Това прави хиляда и двадесет гроша.

— Да поправя ли готовата разписка или да напиша друга за двадесетте гроша? — попита с нещото по средата между изпълнителност и угодливост свещеникът, докато мушваше парите във вътрешния джоб на расото си. Много по-късно Добри щеше да си спомни, че такава голяма сума той бе прибрал, без да я преброи.

— Щом ти имам вяра за четири хиляди гроша — сви рамене учителят, — за другите двадесет мога да ти вярвам и без разписка…

Поприказваха за това-онова още петнадесетина минути и поп Станчо си тръгна. Когато остана отново сам, учителят подряза фитила и засили пламъчето на свещта, тури на коляно тетрадката си и дълго се взира в последните редове, изписани със ситния му, а широк почерк:

Сбирай си децата

в гъстите гори,

силен им в сърцата

огън разпали!

Душата му обаче остана няма, нито една-едничка дума не проблясна в нея. Добри остави тетрадката, пък се опъна на миндерчето и промуши ръце под главата си. Не мислеше нито за недовършената песен, нито за голямата сума, която поп Станчо току-що отмъкна от скромните му спестявания. Иззад затворените си клепачи учителят виждаше своя дом построен и приветлив, с лъщящи джамове на прозорците и саксии с червено мушкато, наредени една до друга до ръба на чардака, а вътре, сияеща от простичко, човешко щастие, нежна и стройна го срещаше Анастасия. И тази въображаема гледка го изпълни с толкова блаженство, че една щастлива усмивка разцъфна под подстриганите мустачки на учителя. И сънят го догони така, с нея на уста…