Цончо Родев
Бурята (26)

12.

Когато се разчу за намерението на Бяно да остави абаджийството и да стане долапчия, целият Сливен ахна. Вярно, приказките му за отслабналите очи и така нататък звучаха убедително, но все пак това беше рядко чудо: някой двадесет и пет години да минава за най-добър в своя занаят и почти пак толкова години да е преизбиран за устабашия на еснафа си, пък в един хубав ден да зареже всичко постигнато — име, навици, натрупан опит — и да се посвети на съвсем, съвсем друг занаят, и то след като петдесетакът вече е чукнал на плещите му. Дивиха се и го одумваха сливналии, от абаджийския еснаф на четири пъти провождаха сладкодумни пратеници да го разубеждават, дори в семейството му, където знаеха и другите негови, скритите подбуди, повечето не споделяха намеренията му (изцяло и безрезервно го подкрепяше само Найден, а Яна, кротичка и послушна, каквато си беше, се съгласяваше безропотно с внезапното му решение, макар да не премълчаваше всичките затруднения, които закъснялото долапчийство щеше да им донесе). Колкото и да е наглед странно, възрадва се и го похвали единствено еснафът на долапчиите — носеше му се славата на пословично честен и прямолинеен човек (припомняха как навремето с желязна ръка бе разчистил бакиите на абаджийския еснаф — стигнаха дотам да го сравняват с Христос, който с бич в ръка разгонил търговците от храма), та се блазнеха от мисълта да го видят помежду си; влагаха може би и малко корист — все друго си е един от занаята да е общинар и с влияние в конака… Каквито и да бяха съображенията им, долапчиите го приеха с отворени обятия и ако изключим синовете му, дадоха най-много за възстановяване на изоставения от тридесет-четиридесет години долап. Бяно и тримата сина извършиха грубата работа (а тя беше много — наложи се две от външните стени да се съборят и иззидат наново, да се препокрие почти целият долап), но по-тънката измайсториха изцяло долапчиите — като се започне от отбиването на барата, та се стигне до чарковете на тепавицата.

Не може да се каже, че с поправянето на долапа се свърши много бързо. Напротив — на тази стъпка Бяно се реши в началото на август и работата захвана още преди Голяма Богородица, а към Димитровден водата все още не бе закипяла в коритото на барата. Протакането би могло да се обясни с доброволците и безплатни помощници — наистина долапчиите от целия Новоселски боаз помагаха, но помагаха все пак като доброволци, ще рече, когато работата при Бяно не пречеше на работата в собствените им долапи. Истината е обаче, че и самият Бяно не бързаше. Изглеждаше странно и невероятно, но той, роденият току под планината, цели петдесет години бе бил само градско чадо, та едва сега я опознаваше. Не е думата за случайните излизания на зияфет с приятели или прекосяването на Балкана по Котленския или Еленския път — с толкова може да се похвали и кой да е от равнината. Друго беше новото — за пръв път той заживяваше с планината, дни и нощи, понякога седмици наред, не се откъсваше нито за час от нея, откриваше и преоткриваше я, като ревнивец дебнеше промените й и постепенно започваше да усеща, че става част от нея и тя — част от него. Имаше например едно плодно дръвче, кацнало съвсем самотно на отсрещния, десния бряг на реката, но не долу в дерето, а на самата гърбица между Новоселския и Селишкия боаз. Бяно изобщо не полюбопитствува какво беше то, но с истинско умиление следеше промените, които настъпваха с него. Особено когато захладя през октомври и дърветата захванаха да променят окраската си — неговото приятелче там горе посърна, пищната му през лятото зеленина някак си залиня, поопърли се, докато веднъж просто грейна в изумителен златножълт цвят…

На хиляди таквиз малки чудеса ставаше свидетел Бяно, та за пръв път в своя половинвековен живот си позволил кратко безделие или поне намалено напрежение, не пришпорваше възстановяването на долапа. А онези, които му помагаха, схванаха по своему тази липса на припряност — приписваха я те, на пословичния Бянов стремеж всяко нещо да бъде изпипано докрай и разточително му подаряваха цялото си умение и работеха от сърце, с любов.

Когато майсторяха келевото (така на долапчийски се казва голямото водно колело), Бяно преживя ново сътресение, по-силно и от откриването на планината. Работеха си двамата келеваджии, дялкаха си с брадвите — всичко на един долап се дяла с брадва, дори варовиковите камъни на градежа, — Бяно се помайваше наоколо да им чиракува и по едно време някак случайно се позаслуша в песента, която те си тананикаха в такт с ударите на брадвите. Гласът на песента не беше от тези, които помнеше, а думите й… о, думите!… — те не го поразиха, а просто обжариха душата му. Двамата мъже редяха:

Къде си, вярна ти любов народна?

Къде блестиш ти, искра любородна?

Я силен пламък ти пламни,

та буен огън разпали

на младите в сърцата,

да тръгнат по гората.

 

Пламни, пламни ти в нас, любов гореща,

противу турци да стоим насреща!

Да викнем всинца с глас голям

по всичкия Коджабалкан:

Голямо, мало, ставай,

оръжие запасвай!…^[1]

— Що е туй, дето пеете? — попита Бяно.

— Знам ли — отговори Йордан Пенеолу, по-младият от двамата, а другият, Никола Хайверя, добави:

— Мющериите, вече карат само тая, Бяно Абаджи, забравиха нашите „Провикнала съ’й Нирандза…“ или „Кирчо на пода седеше…“ Ама почакай, ще ги чуеш и ти, когато разпрегнат туканцък край долапа. Сега тази песен не слиза от устата на сливналии…

— Я почнете отначало — примоли се той.

Изпълниха молбата му. И Бяно им заприглася:

Къде си, вярна ти любов народна?

Къде блестиш ти, искра любородна?…

* * *

В началото на ноември долапът бе най-сетне готов и на Архангеловден Бяно пожела да го освети. Яна запретна ръкави да приготви трапеза за роднини, близки и волнонаемни помагачи (за тях имаше също дарове — ризи, топчета аба, орехи, стомни вино от новото…). Потърсиха поп Юрдан, но той, владишки наместник, бе хукнал някъде из каазата, та поканиха поп Станчо от църквата „Свети Димитър“. Освети вода свещеникът, поръси и прекади с тамян сградата, чарковете, че и водата в улея, накрая благослови и трапезата и пръв посегна към гозбата.

Бяно приемаше поздравленията и добропожеланията, а в същото време си говореше сам на себе си:

„Какъв ден, боже мой!… Ден, в който се пресичат миналото и бъдещето: людете още ме зоват Абаджи, пък ето ме долапчия. Дали ще сполуча, господи, и в долапа да заслужа хорското признание, както кога бях при стана и ткалото? Или туй ще бъде само да оставиш питомното, за да гониш дивото? — После успя да се откъсне от пряката си лична грижа и хвърли поглед по-нашироко: — Хм, ден, в който се пресичат миналото и бъдещето… Та не е ли цялото ни време кръстопът, в който ден след ден загърбяме по нещо от миналото, за да поемем към бъдещето?…“

Премина гощавката и гостите си тръгнаха, последваха ги Яна и децата с вързопите и празните бъклици и стомни. Бяно остана сам и отиде да приседне до улея, през който щеше да се оттича водата. Душата му просто се опиваше от тишината, която се стелеше наоколо. И се радваше — знаеше, че така ще бъде чак до късна пролет.

Но Бяно се излъга — не беше изтекло и половин час време, когато няколко гласа го стреснаха:

— Хей, има ли човек тука?…

Извърна се. Бяха неколцина селяни, които водеха катъри, натоварени с губери и черги за валяне. Усмихна се, нещо топло облъхна душата му — Пенеолу, Стефан Ахлада и другите долапчии от Барите се бяха погрижили да му проводят първите мющерии, да направят сефтето на долапа му…

— Има, има! — извика в отговор. — Заповядайте, добри люде!

Не мина много и първите губери бяха вече в коритото, а водата, сякаш понесла със себе си мощта на самата планина, ги въртеше, мачкаше, изхвърляше нагоре и пак потапяше, а багрите им бликаха, та чак заслепяваха очите.

И в този миг Бяно се улови, че тъй както се е преизпълнил с радост и надежда, си припява заедно с шума на барата:

Къде си, вярна ти любов народна?

Къде блестиш ти, искра любородна?

Я силен пламък ти пламни,

та буен огън разпали

на младите в сърцата,

да тръгнат по гората.

Наистина беше време на кръстовище между миналото и бъдещето…