Цончо Родев
Бурята (25)

11.

Най-трудно му беше да се представя пред хората, че наистина е така силен и властен, както му се искаше да бъде. Че беше пръв между общинарите и с най-значително влияние над турската управа — това не само беше вярно, но и околните имаха често, едва ли не ежедневни случаи да го проверят. Ала останеше ли сам със себе си, Йоргаки чорбаджи честно си признаваше, че за много и много неща — за съжаление нерядко големи и решителни — крайните резултати в значителна степен се разминаваха с неговите желания.

Така беше например с благородната принадлежност към елинския род. Йоргаки се числеше към онези първенци на „раята“, които бяха убедени, че поне в границите на Турция следва да има знак на равенство между християнин и елин. И ако някога се стигнеше до отърваване от господството над тези азиатски диваци, трябваше да се възстановят не хилавичките и вечно враждуващи християнски държавици на полуострова, а единната и могъща Византия, наследница на най-великата от културите на всички времена — елинската. Като вярваше всичко това, Йоргаки сам прогласяваше на всеослушание себе си елин. Преди години владееше до съвършенство „елинското“ благородно съскане в говора и — поне в границите на християнската община — действуваше с желязна ръка за смазване на торлашкото упорство да се дърпа чергата към варварската българщина. Не беше сам — в тази борба за възтържествуването на елинизма той бе имал на своя страна такива влиятелни мъже, като хаджи Гендо, Евтим Димитриади, Яни Сотиров, хаджи Никола Феслията и почти целия духовен клир. Бориха се мъжки, като в името на правдата не бяха подбирали средствата в тази борба. И какво излезе? Едно нищо и половина. Неизвестно как (Йоргаки действително не можеше напълно ясно да си го обясни) простата тълпа, беднотията, торлаците взеха връх. Отколе никой от „елините“, вече не съскаше или го правеше само от носталгия в тесния кръг на семейството си. Училището се изплъзна от ръцете им, независимо че докараха и такива светила като Георги Цукалас. В самата община торлаците отдавна вече не бяха случайно промъкнали се единици — както стана преди години с Бяно Абаджи, който „поведе крак“, — а се намножиха и рядко биваше да се преборят за нещо и да не сполучат да го наложат. Какво му оставаше на Йоргаки, боже мой? Как да завърти отново колелото така, че мъдростта и истината да възтържествуват над тези хондрокефали^[1] торлаци? Че щеше да остане докрай верен на мегалиидеята^[2], това се разбираше от само себе си. Че щеше да възпита в нейния дух и трите си деца, това също не будеше съмнение. Но беше ли достатъчно? Само толкова ли се полага да е извършил един Йоргаки чорбаджи?

Тези и подобни мисли занимаваха първенеца на Сливенската църковна община в тоя следобед на късното лято, та макар външно да прехвърляше с неистинско спокойствие янтарните зърна на броеницата си, извътре го люшкаха бури, смут и недоволство. Навярно двамата срещу него — Евтим Димитриади и хаджи Никола Феслията — да преживяваха горе-долу същото, защото и техните гласове не бяха се чували от половин час време и единственият шум в метоха беше това меко и равномерно трак-трак, трак-трак на Йоргакевата броеница.

— Ровя се назад — замислено проточи кметът, — чудя се и се питам: кога сторихме грешка, та изпуснахме сапунчето… — „Сапунчето“ в случая означаваше направляването на събитията. — И не намирам отговор.

Никой не поде темата. „Изпускането на сапунчето“ всъщност беше един дълъг и предълъг процес, в корена на който лежеше самият факт, че част от чорбаджиите бяха прегърнали елинизма и с това отвориха пропаст между себе си и народа. А Народът, особено народът на Сливен, съвсем не беше такова стадо от безсловесни и немислящи твари, какъвто си го представяха чорбаджиите. Но това беше стара история, започнала още в поколението преди тези тримата да стигнат на възраст да държат в ръце общината и подчинените й християни от града и каазата.

Долу, откъм подножието на стълбите, се разнесоха стъпки.

— Идва даскал Яни — изпуфтя Евтим. — Бил е на разговор с новия даскал, Добри Чинтулов. Може би той ще ти разясни това за сапунчето, кмете. — Той се засмя студено. — И дали това сапунче не се е овъргаляло така в торлашки пясък, че да може отново да се задържи в ръка.

Евтим Димитров вярно бе познал стъпките — при тях влезе именно Яни Сотиров. Учителят отложи феса от главата си, поздрави и седна на онзи край на миндерлика, който беше най-близо до вратата.

— Ще правим големи работи — каза, безпогрешно долавяйки неизречения им въпрос. — Всички училища преминават на европейската взаимна метода и по единна програма срещу която и „гък“ не можеш да кажеш.

— Няма ли все пак нещичко в нея — попита Никола Феслията, — дето да ни послужи я пред конака, я пред Али ефенди?

Учителят извади от пояса си няколко листа и ги размаха. Никой от тримата чорбаджии не протегна ръка към тях.

— Съставена е извънредно хитро, без никакъв пропуск — отговори Яни Сотиров. — Трябва да му признаем на този московски агентин, че си разбира от работата. Щом дори е предвидил да се изучи песен за здравето на султана… — Той прибра отново листовете. — Единственото хубаво в тази програма е, че даскал Добри Чинтулов не се е вдигнал на джихад срещу най-великата от културите — гръцката. Напротив — предвидил е да се изучава гръцки език, а когато един ден се сдобием и с класно училище…

— И класно училище ли ще правят тия торлаци! — изпъшка хаджи Никола. — Не им ли стига да знаят да си водят тефтерите…

— Един ден в класното училище ще се преподават също класиците, Ксенофонт и Демостен, Страбон… Е, тогава може би самата наука ще покаже на младите люде накъде да се обърнат, ако искат да ги озари слънцето.

— „Тогава може би“… „Тогава може би“… — сприхаво възрази Йоргаки. — А ако не дойде нито „тогава“, нито „може би“? Ще вдигнем ръце и ще се предадем ли?

— Няма защо да се гневиш на даскал Яни — тихо му възрази Евтим. — Малцина са направили за мегалиидея повече от него. И в края на краищата учител е, не господ, че да върши чудеса.

— Тогаз невям ти ще предложиш нещо? — заядливо подметна Йоргаки чорбаджи.

— Няма да предложа, но ще ви посоча очевидното. — Задъхвайки се от усилието, Евтим Димитров свали краката си от миндера. — Школото е тяхно, светата църква обаче е наша. Тъй или иначе църквата е на по-високо от школото и… и може да го направлява.

— Я кажи, я кажи? — попита вече с друг глас кметът.

— Трябва да затегнем управлението на църквата, също и с Одрин да поукрепим връзките си. — Евтим имаше предвид всъщност Одринската митрополия и по-точно — владиката Кирил. И добави, докато се изправяше: — Не може да се брои за повален оня пехливанин, който още държи противника си за пъпа… Е? Няма ли да си тръгваш, Йоргаки? Моята Маламка — в кръга на отчаяните „елини“ той все още наричаше дъщеря си Златина по гръцки Малама — е на раздумка у вас, та да си я прибера.

Тръгнаха си, без да вземат някакво общо решение. Или по-скоро — мълчаливо приеха Евтимовото предложение като своя програма за борба.

* * *

В дома на Йоргаки наистина имаше раздумка, обаче не бяха само дъщеря му Стилиянка и Евтимовата Златина, но и Анастасия на Добри Желязков; девойки на почти една възраст, те другаруваха (въпреки ненавистта на Евтим към Фабрикаджията) и се събираха, колчем им се удадеше възможност. Сега седяха една до друга до прозорчето в гостната соба, кискаха се с повод и без повод или със заговорнически изглед си споделяха своите малки тайни.

— Аз вече се примирих, че ще си остана стара мома — полу на шега, полу наистина казваше Стилиянка.

— Хайде де! — изсмя й се Златина. — Таман пък ти — като те виждат, на мъжете захващат да им се заплитат краката.

Не беше съвсем така, но все пак имаше нещо вярно. Разгледани поотделно, Стилиянка нямаше особено правилни черти — лицето й беше малко тясно в челото и по-широко в челюстта и с толкова светли очи, че изглеждаха като стъклени, — но като цяло притежаваше особен чар, който привличаше не само мъжете (както я подиграваше сега Златина), но и жените.

— И зестрата, дето ти бил приготвил чорбаджи Йоргаки — добави Анастасия. — Като говорят за нея, ей такива лиги се проточват от устата на хората…

— Към зестрата върви и името на баща ми — мрачно каза Стилиянка. Не го обичат хората, пък нали знаете: покрай наш Илия, че намразих и свети Илия…

Гостенките не намериха сили да възразят или да обърнат отново нещата на смях — ненавистта на сливенци към Йоргаки беше всеизвестна. И когато смълчаването заплашваше да се превърне в потиснатост, Анастасия, за да спаси разговора, рече неочаквано и за себе си:

— Аз пък получих подарък стихотворение…

Приятелките й се стъписаха за миг — по онова време стихоплетството беше съвсем в пелени, — после я заляха в порой от въпроси.

— Нямам никаква представа от кого може да е — излъга девойката, — просто го намерих подхвърлено до чичеклика на баща ми.

Двете настояха да им го покаже — „щом не знаеш стихотвореца, защо ще го пазиш в тайна от нас?“ — и след известно колебание Анастасия склони и извади от пазвата си едно многократно сгънато листче. Златина го изтръгна от ръцете й и го разгъна. Беше изписано с особен почерк — ниски букви, пък разлети на ширина; личеше, че ръката, която е държала перото, беше опитна и обиграна. Написаното гласеше:

ПЪЛНАТА ЛУНА ЯСНО ГРЕЙ

На Анастасия Д. Желязкова

Пълната луна ясно грей,

всички хора весели,

мене не развеселява,

а само ме наскърбява.

 

Силната страст ме подканя

свирчицата си да взема,

от дома си да изляза,

къмто надолу да ида.

 

Като из пътя аз вървях,

на дясна страна погледнах,

там светло място де беше,

прекрасна мома сън спеше.

— Ох, божичко! — възкликна Стилиянка. — Давам си ей това пръстче, не, цялата ръка си давам, само някой да напишеше нещо такова за мене!…

Докато грижливо, сякаш свещенодействувайки, прибираше стихотворението, Анастасия си даде сметка, че Златина някак рязко бе замълчала — също като мида, която е хлопнала черупката си и се е скрила в нея. И докато изобщо не бе имала намерение да показва посветеното й стихотворение, сега изпита огорчение, загдето приятелката и не изразява нито радост, нито неодобрение.

— Какво? — попита я. — На тебе май не ти хареса?

— Хареса ми и още как! — каза Златина, но и лицето, и гласът й останаха затворени. — Помислих нещо, което ме натъжи.

— Знам що е — засмяха се воднистите очи на Стилиянка. — Натъжила се е, защото горе не пише „На Златина Е. Димитрова“, това е!

— Не, не е това — сериозно отговори приятелката й. — Натъжи ме нашата орис, момичета. Рекох си, че ние, каквито сме необразовани нищожества, просто не заслужаваме женихи и годеници, способни да сътворят такива изящни редовце. Колко научихме ние от сестра Теофана? Е, сричаме как да е Наустницата и можем да сметнем, че две и две е четири. А вижте хората как само се изразяват…

— Да пукна, ако Златина не е права — тихо прокле Стилиянка. — Даже тези, малките момиченца, щерките на разните дюгенджии и бакали, които сега учат при Елисава Желева или Зарафина Яндова, един ден ще знаят къде-къде повече от нас, дето уж се имаме за нещо. — После трепна и сложи предупредително пръст на устните си. — Баща ми иде!

Наистина вратата се отвори и в стаята влезе Йоргаки, като водеше със себе си и Евтим Димитров.

— Ето ги нашите лястовички! — каза. И се засмя: — Шушукат ли, шушукат. Трябва да са одумали половината сливенски ергени…

— Минах да те взема — рече Евтим, като се обръщаше към дъщеря си. — Смрачава се вече, не е като за само момиче по сокаците.

— Нали ще минем да оставим Анастасия, тате? Иначе тя няма как да се прибере в Мангърската…

Не беше по вкуса на Евтим Димитров да прави услуга на когото и да било от семейството на Добри Желязков, но поставен натясно, тук нямаше как да откаже. И след малко си тръгна с двете момичета. Йоргаки и дъщеря му ги изпратиха до дворната врата, а като се върнаха, в собата бяха вече Петко и Димитър, братята на Стилиянка, и тъкмо палеха кандилата и лоените лампи^[3].

— Какво ми се видиш смръщена, Тенинке? — попита бащата; Тенинка беше галеното име на Стилиянка. — Да не са те засегнали нещо твоите дружки? Или някакво неблагополучие да е станало, докато ме е нямало?

— Неблагополучие е целият ми живот, тате — отговори сухо тя и тримата, Йоргаки и синовете, зяпнаха срещу нея.

— Щом и ти се оплакваш… — прихна в смях бащата, но усети, че момичето говори не на шега, та попита сериозно: — От какво се жалваш? Боса и гола ли си тръгнала? Или недохранена?

— Недохранена — отговори тя по същия начин. — В душата недохранена, не в търбуха.

— Не те разбирам добре — каза Йоргаки и личеше, че говореше истината. — За каква душа и за какво недохранване приказваш?

— Оплаквам се от простотията си, тате. Я ме сложи на един кантар, да речем, с даскалица Елисава. Ами че аз по знания не се равнявам и на кутрето й…

Бащата си свали феса и се отпусна на миндерлика. Искаше му се да изглежда спокоен, пък избърса с ръка челото си и така издаде вътрешната си неувереност.

— И за какво ти е повече? — присмя се. — За да си на плата към общината като даскалицата? Или мислиш, че ако Елисава Желева, имаше твоята зестра, пак щеше да си губи времето да тъпче тъпите глави на девойчетата?

— Във всеки случай аз бих заменила цялата си прословута зестра срещу половината ученост на учителката — отряза Стилиянка и излезе от собата.

Йоргаки чорбаджи повторно прекара длан по челото си. Знаеше — осветеният от столетията ред изискваше сега да повика Тенинка и да я напердаши, въпреки че, кажи го, вече се е замомила. Да я напердаши двойно: веднъж за отговора и втори път за излизането. А същевременно се чувствуваше безпомощен и объркан. И съвсем не беше сигурен, че истината не беше на страната на момичето.

„За Тенинка ли си казвах днес, че ще я възпитам да презира хондрокефалите? — попита се внезапно. — Та Елисава Желева, от която тя така се възхищава, не е ли от тях?“

Такива мисли минаха през ума му и съвсем не може да се каже, че от тях душата му се разведри…