Цончо Родев
Бурята (21)

7.

Вторият наплив на мющериите ставаше обикновено надвечер, когато майстори и търговци, прибирайки се към дома хлътваха в касапницата да купят парче месо за утрешната гозба на семейството. Като се готвеше за този втори наплив, Панайот тъкмо нарязваше заклания сутринта добитък, когато вратата скръцна и в очертанията й се появи една фигура, която той — за съжаление — добре познаваше.

Беше Топчи Ахмед, бьолюкбашията.

— Колагеле, Панайоте! — поздрави турчинът от вратата; ако човек не го знаеше, щеше да помисли, че този глас прелива от добросърдечие. Панайот Хитов обаче имаше вече предостатъчно опит и от тези следобедни посещения и от тия привидно дружелюбни поздрави, та само изсумтя нещо неопределено в отговор. — Виждам — продължи бьолюкбашията, — двамата с Петър сте подготвили добра стока за мераклиите.

— За мераклиите с пари — подхвърли през рамо двадесетгодишният касапин, докато окачваше на ченгелите чейреците и целите животни.

— Точно такъв е преди тебе — ухили се насреща му Топчи Ахмед. — Каручката навънка виждаш ли? Искам да натовариш в нея дванайсет от най-добрите си шилета. Сигур се досещаш — за конака са.

Панайот избърса ръце в престилката си и облегна лакти на тезгяха.

— Правиш ли сметка колко ще ти струват дванайсет добичета, бьолюкбаши ефенди? Туй е коджа месо, цяло малко стадо го речи…

— Няма да се пазарим, Панайоте. Колкото го сметнеш, толкоз!

— А парите?

— Ще си ги получиш. Рекох ти, месото е за конака. Пиши дванайсетте шилета в конашкия хесап, ще го уредим цялото топтан.

Младият месар се поприведе така, като че се готвеше да рипне през тезгяха и да впие пръсти в охранената шия на турчина. Топчи Ахмед сякаш долови движението му, защото благоразумно стори крачка назад.

— Слушай, бьолюкбаши ефенди, нека си приказваме „право куме в очи“. Двамата с Петър сме бедни момчета, не сме от родата нито на Саръивановите, нито на Гюлмязовите — не продадем ли, няма с какво да купим. А знаеш ли какъв е вече борчът на конака към скромната ни касапница? Без тези дванайсет шилета, дето сега ми искаш, ще да са се събрали до четири хиляди гроша. Чуваш ли, Топчи Ахмед? Че-ти-ри хи-ля-ди гро-ша!… Що искате от нас? Да спуснем кепенците ли?

— Ти бре, керата! — изруга от другата страна на тезгяха турчинът. — Ти в почтеността на конака ли ще се съмняваш бре? Конака ли ще броиш за батакчия?

Панайот усети как нещо червено замъгля погледа му. Без да разсъждава, ръката му се пресегна към сатъра, забит в дръвника. Пред него обаче се чу щракване, което го накара да се опомни — бьолюкбашията бе запрегнал пищовите си. Момъкът направи усилие да се овладее, облегна се на стената зад себе си и кръстоса ръце пред гърдите:

— Вземи, щото си решил да вземеш — каза. — Като съм търговец, не съм и товарач на стоката.

Той наистина бе сполучил да обуздае напиращия в сърцето му гняв. Но Топчи Ахмед очевидно не го разбираше, та не посмя да се заеме сам с работата, а повика двете заптиета пред вратата да вдигнат шилетата, докато сам остана настрана с ръце върху дръжките на пищовите. Напразна предпазливост — докато траеше този пореден обир на касапницата, Панайот нито помръдна, нито произнесе дума. Обаче щом тези пладнешки разбойници си отидоха, той удари ключа на дюкяна и почти затича надолу, към средата на града.

В метоха завари само двама от общинарите — кмета Йоргаки и Панайот Минков. Разказа им на един дъх каквото се бе случило, навря в очите им и рабоша на конака, по който, кажи го, вече не оставаше място за нови черти (Панайот Хитов беше неграмотен, та не водеше тефтер за борчовете, а ги бележеше на рабоши). И поиска помощта на общината.

— Вярвам ти на всяка дума, Панайоте — каза Йоргаки чорбаджи, след като го изслуша. — Ама хайде постави се на мое място и отсъди сам мога ли да сторя нещо в твоя закрила и що да бъде то.

— Ако вие, общинарите, и най-вече ти, кмете, не знаете как да спасите един сливналия-християнин от разорение, какъв избор остава нам? Или да си метнем въжето на врата, или да хванем Балкана…

— Шшшшт! — сепнато го прекъсна чорбаджията. — Таквиз неща не се мислят, Панайоте, а още по-малко се говорят.

— А да се търпят кражбите на онези, дето уж трябва да ни пазят от крадците, туй може, нали? — запрати в лицето му Панайот.

— Не искам да мислиш, че се измъквам фарисейски от просбата ти, адаш — намеси се примирително Панайот Минков, — но и аз не виждам какво е в силите на общината да стори в твоя закрила. — Да се оплачем в конака или на Мехмед Салих бей? Ами че туй е да се жалваш на самия крадец за извършената от него кражба. — Той замислено приглади добре поддържаните си мустаци. — Сега ми минава такава мисъл през ума. Защо ти, адаш, не отидеш да се жалваш на Али ефенди?

— Вярно! — побърза да се присъедини Йоргаки, усетил в думите на Панайот Минков изход от острите нападки на младия касапин. — Кадията нали е за това — да бди за законността.

— При този душевадец аз не отивам — мрачно заяви Панайот Хитов. — Даже да се видя гол като тояга, пак няма да почукам на вратата на Али ефенди. — И като видя въпросителните погледи на двамата, добави: — Онуй момче, дето го заклаха на Аба пазар само загдето не пожела да се откаже от вярата си, помните ли? Димитър, тъй беше името му. А онзи, който му взе душата, беше Али ефенди. Десетгодишен бях тогава, но се заклех пред трупа на момчето, що се мяташе като кокошка с откъсната глава по прахоляците, че ако някой ден се срещна с кадията, то ще е само да потърся сметка за това негово злочинство^[1].

— Виждаш ли? — разпери меките си длани Йоргаки чорбаджи. — Ти отказваш да се жалваш при Али ефенди, ние сме безпомощни от конака да искаме справедливост срещу самия конак…

Панайот отиде до вратата на метоха, но там спря, завъртя се на пети и впи кръвнишки поглед в очите на кмета.

— Измихте си ръцете — каза. — Точно като онзи, как му беше името, дето предал Исуса. Ама когато тъй хубаво знаете да си измивате ръцете, не се вайкайте сетне, когато българи от вашата община поемат онзи път, по който на неправдата се отвръща с неправда и на кръвта — с кръв, с читашка кръв. Защото тогава такива като Али ефенди го пишат на вас на задника, нали?

И затръшна вратата след себе си.