Цончо Родев
Бурята (20)

6.

Над града при подножието на планината се издига голяма бяла сграда — правителствена фабрика за сукна, основана, казват, на 1834; машините се карат от водата на един планински поток с помощта на две дървени колелета… Мострите, които ми показаха, се равняват на всяка западна работа.

Константин Иречек

Дали защото бе прекарал толкова годни край становете, или имаше от бога дарба към техниката, но Боян изумително бързо усвои основното във фабричното производство. Добри Желязков лично го разведе на два пъти от хавуза — тъй казваха на водохранилището, — уловил над фабриката водите на Селишката река, до другия край, където се накатаваше готовото сукно, после ден или два Боян сам оглежда всеки чарк (думата механизъм още не си бе пробила път в Сливен) и всяко колело и в края на първата седмица не се похвали, а простичко доложи на своя устабашия, че се има за достатъчно сведущ, за да заеме поста си на чаушин, ще рече — помощник и дясна ръка на първомайстора. Вярно — огромните въртящи се колела, пляскащите каиши, грохотът на металните станове и свистенето на виещите се вретена още го стъписваха, не му бяха станали привичка, но за главното той се чувствуваше вече достатъчно сигурен в себе си.

— Как ти се вижда? — попита Добри Желязков.

— Работата или фабриката, господине? — уточни Боян.

— Фабриката. За работата тепърва ще можеш да говориш.

— На човек му става тъжно, когато обходи и опознае всичко — след кратко размишление каза Боян. — Веждите му отново се свъсиха, та образуваха една черна напречна линия над очите. — Не искам да ви засегна с онова, което ще кажа, господин Желязков. Вие сте извършили голямо дело, но то в края на краищата не е чак толкова…

— Не е ли? — кисело го прекъсна Фабрикаджията. — Невям ти се чувствуваш способен да го направиш по-добре?

— Прекъснахте ме, та затова грешно разтълкувахте думата ми. Не се смятам да го направя по-добре, господин Желязков, дори така е извън силите и способностите ми да го направя. Но аз мислех много по-далече. За българското племе. Ние не сме по-тъпи от другите народи, господин Желязков, пък ето — за фабриката вие сте докарали образци от Русия, готови машини чак от Белгия… Смятате ли, че ако не тегнеха над нас тези четири и половина столетия на тъпотия и назадничавост, българинът щеше да чака алеати и машини от чужбина? Че неговият ум нямаше да дели мегдан и в това поприще с другите народи? Че ако се бяхме развивали свободно, нямаше да внасяме, а да изнасяме алеати и машини? Ето, затова ми стана тъжно, когато се запознах с фабриката.

Този обрат в разговора обърка Добри Желязков — той никога не беше гледал на фабриката и на своето дело от такава гледна точка; сравнявал се бе и се бе измервал спрямо останалата турска царщина, та не можа в една минута да прецени какво ли аджеба щеше да бъде личното му място, ако наистина България не бе имала орисията за цели векове да бъде под ботуша на най-назадничавото от всички племена.

— Добре, добре — каза, за да се избави от неудобството. — Сега върви си на мястото и следи гладко и равно ли е сукното… — Той се засмя. — Поне да е така гладко, както абата, що тъче баща ти. — И добави: — Щом сме имали нещастието да дадем преднина четири века и половина на Европата, нека поне да запретнем ръкави, че да я достигнем колкото се може по-скоро. — А когато младежът бе до вратата, извика подире му: — Може би сегиз-тогиз все ще срещаш трудност или неяснота в работата. Не се стеснявай, Бояне, идвай и питай.

Боян отиде там, където големите валяци изсипваха и накатаваха топове готово сукно. И до обяд вече почти хвана „чалъма“ как да следи едновременно цялото изделие, което фабриката бълваше и бълваше…

Малко подир подновяването на работата след обеда Боян зърна няколко точици, които нарушаваха гладкостта на един от потоците синьо сукно. Беше готов да ги отмине, но валякът подаде още няколко. Отиде и разгледа плата. Не се бе излъгал — появили се бяха възли и раздърпани нишки, които не следваше да ги има. Той тръгна назад от ръка към ръка и за половин час откри причината за влошеното качество — просто един от тъкачите, човек среден на възраст и среден на ръст, не си вършеше работата, както трябва. Без да дава външен израз на откритието си, Боян отиде при майстора на работилницата, някой си Диню Овата, поразпита го за това-онова и неусетно научи, името на несръчния работник — Господин Токтанджиев. Тогава прегледа склада и отдели топовете, минали през ръцете на този тъкач — не намери нито едно възелче, нито една разтеглена нишка. Замисли се, пръстите му дълго барабаниха по вратата на склада. Сетне, взел решение, върна се отново в работилницата, прати при стана майстора Диню, а повика работника при себе си в стаичката, която му бе отредил устабашията Добри Желязков.

Двамата застанаха един срещу друг. И не можеше отведнъж да се каже кой се чувствуваше по-неловко — виновният работник или чаушинът, комуто за пръв път в живота се налагаше да изисква от някого сметка.

— Нещо не върви, а? — попита Боян, като се стараеше да придаде спокойствие на гласа си. Другият заби поглед в земята. — Работата ти днеска е калпава, Господине. Разбираш ли, днеска. Защото прегледах сукното ти от последната седмица; за малко да се обзаложа сам със себе си, че друг човек го е тъкал… Искаш ли да си видиш днешното?

Господин Токтанджиев поклати глава — види се, беше достатъчно опитен работник, за да е останал сляп за грешките си. Вместо това внезапно произнесе с глас, който издайнически потреперваше:

— Не ме изволнявай, чауш ефенди, аз…

— Не ме наричай „чауш ефенди“ — строго го прекъсна Боян. — Майсторе, Боян Силдаров, както искаш, само не така по турски.

— Само не ме изпъждай, майсторе. Ще се върна при стана и повече нито възелче няма…

Боян отново се почувствува неудобно, сякаш бе облякъл чужда, по-тясна дреха — смути го съдбовността, която другият виждаше в десницата му. Властта също е нещо, с което трябва да се привиква…

— Кога чу от мене думата „изпъждане“? — сухо запита той. — Аз само отбелязах, че работата ти днес не върви. И те попитах като човек за причината.

Работникът прокара ръкав през челото си.

— Кахър имам, майсторе. — Очите му отново се събраха долу, във върховете на грубите терлици. — Илия… момчето де, трета неделя върви на лошо. Даскал Инзов го гледа, не му разбра болестта. — Боян не се изненада; Димитър Инзов наистина покрай учителствуването имаше много занаяти, на по-предни места между които бяха малджийството (иманярството), зъбовадството и лечението — на юношески години бе слугувал известно време на един лекар немец, та бе понаучил това-онова от него. — На баячки го водих, куршум му лях — нищо. Сетне го заведох при един евреин в Ески Заара^[1]; уж бил учил в Австрията, уж можел да вдигне умрял от постелята пък то… Накъсо речено, измъкна ми где що имах за прегледи и церове, пък помощ — никаква. Сега, по обед, дойде Стефан, по-малкият син — Илия май си отивал…

— Разбирам. — Веждите на Боян отново изписаха правата линия. — Прав си бил да мислиш за момчето, не е малък кахър това. Е?

— Какво „е“, майсторе?

— Като мисли, сполучи ли да измислиш нещо?

— Тук, в Клуцохор, има нов лечител. Грък. Костаки хекимина, тъй му казват^[2]. Учил бил в Атина и Франция.

— Защо се колебаеш? — припряно го прекъсна „чаушинът“. — Защо не заведеш Илия при него? Или му нямаш вяра?

— Не е до вярата, майсторе. Дори хубави думи чух за гърка, изправил на крака неколцина, дето вече ги бяха отписали. — Ново избърсване на челото. — Само че бил голям скъпчия, майсторе. Пък аз всичко спестено потроших, сторих и цяла камара борчове. И се чудех сега кого още аджеба мога да закърпя…

— Колко взема скъпарят?

— Различно. — Човекът сви отчаяно рамене. — На такива като нас, дето вятър ни духа през джобовете, прибирал по два юзлука^[3], церовете после башка. На големците от които има други ползи, не вземал нищо. А на разни жени и кадънчета даже плащал отгоре. Зер бил много по онази част, тъй казват…

Боян премисли известно време, после изсумтя нещо като „Чакай ме тука“ и изскочи от стаята. След минута вече стоеше пред Добри Желязков и се прехвърляше смутено от крак на крак:

— Знам, че туй, което ще кажа, не е редно, господин Желязков. Нито съм отработил нещо във фабриката, нито вие сте се уверили дали ще имате полза от мене, че изобщо да ме задържите…

— Хайде де — подкани го Фабрикаджията. — Режи по-направо.

— Искам да помоля за половин меджидия^[4]. Ако е невъзможно, благоволете да ми я дадете като заем.

Добри Желязков понечи да разпита младежа защо така изведнъж бе почувствувал нужда от пари, но забеляза разстроеното му лице и се отказа. Мълчаливо развърза кесията си и търкулна на масата не половин, а цяла меджидия.

— Вземи — каза просто. — Цялата, цялата вземи.

Боян прибра златната монета, но не пропусна да се осведоми:

— Как ми я дадохте, господин Желязков? Като дълг или кесмиш? — „Кесмиш“ казваха тогава, пък и много по-късно, дори и след Освобождението на „удръжка от заплатата“.

— Както ти решиш, аз не бързам. Най-лесно ще ти е, ако малко по малко я връщаш от месечната плата. Не, не, не ми благодари!

Малко по-късно Боян вече натикваше силом монетата в изпотената ръка на Господин Токтанджиев.

— Начаса заведи момчето при хекимина — заповяда му сухо. — Туй е въпрос на живот, човече, не може да се протака. Хайде, вън! Благодарностите ти може да струват…

А после отпрати и майстора Диню Овата и сам зае мястото на отсъствуващия работник. Там към края на работното време го завари устабашията Добри Желязков, който според обичая си правеше вечерен оглед на цялата фабрика.

— Ти пък какво търсиш тука?

— Замествам едного работника, господин Желязков.

— По каква причина?

Само за секунда лицето на Боян се засенчи. Сетне отговори, заобикаляйки въпроса на началника си:

— Ще бъда полезен вам и на фабриката само ако усвоя работата на кое да е място, тъй мисля аз.

Добри Желязков беше „от стара коза яре“ (негов израз) и несръчното хитруване на новия му помощник не го заблуди. Но той размисли продължително, като машинално разтриваше китките си — „въртяха го ставите“, както често се оплакваше напоследък, — пък сви рамене и отмина. Не отиде далече. В едно кьоше на работилницата „сви“ майстор Диню и от него разбра част от събитията, другата част лесно възстанови сам.

„Какво ли ще излезе от това момче? — запита се той, докато отдалече следеше работата на Боян около машината. — Боян има онзи инат, който прати дядо му на бесилото, добросърдечието на баща си, благодарение на което Бяно се радва на всеобщо уважение и на празна кесия, пак от него е взел и пословичната изправност в работата си, от Яна пък е наследил тънката душевност, дето прави човека отзивчив на всяко чуждо злощастие… Какво ли наистина ще излезе от такава една смесица?“

От тази смесица щяха да излязат още твърдост на духа в решителни часове и жертвоготовност. Но тях Добри Желязков щеше да узнае подир години — когато Боян щеше да ги прояви в негова защита…