Цончо Родев
Бурята (2)

1.

— Слушай!

Двамата приятели се заковаха на местата си, превърнаха се целите в слух и зрение. Беше топла пролетна нощ, пък дъждецът, който ръмеше, приличаше на есенен — тих и сънно равен. Вдясно до тях ромолеше и бълбукаше Куруча, някъде откъм Овчарската махала се носеше самотен лай на куче. Сливен тънеше в мрак и мълчание, само в далечината, трябва да беше в подножието на Бармука, трепкаше самотна закъсняла светлинка. Изострените сетива на двамата прецедиха обичайните шумове на спящия град, после отвъд тях различиха онова, което бе сепнало Аджема — звук на строшено стъкло, примесен с неясната гълчава на хора, които искат да станат безшумни и незабележими, пък не сполучват да надмогнат възбудата на духовете и тропота и плясъка на нозете си по локвите.

Без да се сговарят повторно, приятелите се шмугнаха зад шубраките, които очертаваха високия бряг на реката. Погледите им се напрегнаха да пронижат тъмнотата на беззвездния нощен час.

— Турци са — прошепна отново Аджема, различил отделни думи на гласовете. — И идват насам…

„Насам“ означаваше брода през Куруча, дето свързваше Клуцохор със същинския Сливен. Както често се случваше, също и сега придошлите води бяха отнесли лекото дървено мостче, та между двете главни махали на града можеше да се мине само по няколкото нахвърляни в реката камъка, по които преди малко се бяха прехвърлили на отсамния бряг и двамата приятели.

— Ще да са подпалили някому чергата — прецеди през зъби Георги и другарят му усети да се обажда неговият „червен бяс“, който го обземаше винаги когато ставаше свидетел на османлийското жестокосърдечие. — Мирни пътници нито хортуват, нито прибягват така.

В мрачината се очертаха няколко сенки; не можеха да се преброят, но нямаха повече от петима-шестима, всичките с фесове и чалми. Носеха по-големи или по-малки вързопи през рамо и подтичваха като люде с нечиста съвест. Сурнаха се един подир друг надолу по брода. Последният още се виждаше горе, когато в десницата на Георги лъсна кама — беше я измъкнал от навущата си.

— Що си замислил, Трънка? — пошушна в ухото му Аджема.

— Ще ги заподирчим и ще ги ударим. На злодея — зло, тъй, зная аз.

— Луд ли си? На всеки от нас ще се падат по трима!…

— Трима гаджали не правят един българин — нехайно отговори Георги и се надигна иззад храста. След секунда колебание другарят му го последва.

Двамата не минаха по брода, а изтичаха нагоре, срещу течението, прецапаха придошлата река, като на места газеха почти до кръста, после все така тичешком потърсиха „своите хора“. И ги наближиха, когато онези бяха в долния край на Аба пазар; догониха ги тъкмо навреме, за да чуят как един сгълчаваше останалите заповеднически:

— Вие акъл имате ли бе, серсеми със серсеми? Тъй, с ягмата през рамо, направо през Аба пазар, а? Да не сте намислили и до конака да се отбиете?

— Право говориш — съгласи се друг. — Като видяхме реката зад гърба си, съвсем се орахатясахме.

— Ще избиколим откъм Кумлука — продължи все така господарски първият. — Хайде!

Не бяха обаче още помръднали нататък, когато Георги ги настигна и изрева с цяло гърло:

— Дууур!… Теслим ол!…^[1]

Онези се стъписаха. После главатарят им, окопитил се пръв, извика:

— Бягайте!… Спасявайте се!…

И сякаш, им даде пример, първо неговите калеври разхвърчаха калта накъм Кумлука. Георги не дочака всичките да се разпилеят, „червеният му бяс“ подлюти кръвта му и момъкът не пробяга, а прелетя с кама в ръка останалите крачки. Застигна само двама, най-стъписаните, и веднага връхлетя към тях.

— Удри!… Сам е!… — кресна единият и сам замахна с вързопа в ръцете си.

В този момент луната се показа иззад още оцеждащите се облаци — точно навреме, за да зърне българинът удара. Той се приведе и тежкият вързоп изсвистя над главата му. После ритна противника си в слабините и докато той се запревива на калната земя, нахвърли се върху последния от тайфата. Понечи да го намушка с камата, но онзи успя да улови китката му. Вчепкаха се паднаха, затъркаляха се по локвите. Георги напираше но турчинът не беше от слабите, та успяваше да задържи въоръжената му десница. Така в боричкане измина минута, после още една. Внезапно българинът се намери отдолу. Какво? Нима ще се даде на чалмалията? Той напрегна мишци и го отхвърли настрана от себе си. Разнесе се сух звук и турчинът остана да лежи безчувствен на земята — при падането той бе ударил главата си о един камък. Георги не беше от великодушните и безпомощността на противника му не го възпря. Той приближи до падналия и със злост наръга три пъти камата в гърдите му.

Огледа се за другия турчин, но не го откри; той бе използувал сборичкването на двамата и благоразумно бе офейкал. Вместо него от сянката на близкия зид се отдели Аджема и приближи.

— Ти къде се губиш бе? — сопна му се Георги, още разгорещен.

— Закъснях — гузно рече другият, като отмести поглед, — не мога да се меря с тебе по бягане. Ама ти… що? Мигар го уби?

— А, не, с перо ще го галя. Ако ти не беше се влачил отзад, сега и другият щеше да пои земята с кръвта си.

Виновно замълчаване. И после:

— Познал те е, брат. Този де, другият. Като препускаше нагоре, чух го да вика на аркадашите си: „На баба Трънка синът утрепа Джелал…“

Сега позамълча Георги, вестта го бе стреснала.

— Лошо — рече, — ще има да патя, щом ме е познал. — След това мисълта му се прехвърли на друго. — Джелал ли, каза? — Отиде до жертвата си, с крак обърна главата й към месечината. — Вярно бе, Джелал. Едхемоглу Джелал, най-върлият душевадец от тайфата на Коджа Мюстеджеб. Каквото и да ми дойде до главата, поне ще знам, че съм свършил едно харно дело.

— Какво ще правим сега? — попита Аджема. — Не е дип полезно някой да ни завари тук до мъртвеца. Пък и ако на ония им хрумне да се върнат…

— Дай да видим що има в торбите на тия кеседжии.

— Тя е само една торба. Оня си взе своята, когато избяга.

Георги изпсува недоволно.

— Отваряй тази. Белки по нея узнаем кого са бастисали мръсниците.

Другият поразгъна вързопа, бръкна, извади нещо от него и хлъцна изумено. Приближи го до очите си.

— Трънка, аз… Да не ми е името Никола, ако туй не е требника на чичо…

— Кой, ти чичо бе?

— Поп Юрдан, кой!^[2] — Той бръкна повторно и в ръката му се появи сребърната нимба на една икона. — Разбираш ли що е станало? — облиза пресъхналите си устни Аджема. — Разбойниците са обрали черквата „Свети Никола“. — И изтърси гневно: — Мамка им поганска!…

— Така ще да е — каза Георги, след като поразмисли. — Шумът идваше откъм църквата, ама кой да помисли тогава чак за такваз гнусотия…

— Да отидем да проверим, а?

— Луд ли си бе, Аджем? Я поразсъди що ще стане, ако случайно ни срещнат покрай разбития храм с този вързоп в ръце.

— Тогаз? Да занесем отърваното на чичо?

— Не — отсече Георги Трънкин. — Поп Юрдан няма толкова бърза нужда от требника си. Първом трябва да помислим за себе си.

— Що можем да сторим?

— Белким знам!… И затуй най-добре е да отидем при вуйчо.

— Бяно Абаджи?

— Същия. Той има акъл за трима, ще даде съвет.

— Ами този тука? — Никола Аджема подритна убития турчин. — Дали да не го завлечем и да го хвърлим в Куруча?

— Не го измисли лошо — съгласи се Георги, пък личеше, че с неудоволствие признаваше чуждата правота. И за да падне като котка на лапите си, прибави: — То щом ония са ме познали — и с Джелал, и без Джелал все тая. Ама нейсе!

След малко двамата влачеха трупа на Джелал към реката.