Цончо Родев
Бурята (17)

3.

Някъде към другия край на дългата трапеза настана малка суматоха. Наглед — нищо и половина. Просто малката Руска, разнасяйки паниците с поредната гозба, бе малко заляла рамото на Иван Хитов. Притекоха се по-опитни жени, за да оправят работата, но Съба, стопанката на Иван, ги отпрати с усмивка — нищо не било това, един сапун ще направи ризата като нова… Позабърса тя полятото и случката бе на път да се забрави. Единствен, който по-дълго се размисли върху нея, беше Бяно. Защото тъй се беше случило, че той видя как стана малката неприятност, тъй непривична за неговата Руска.

Момичето чевръсто прислужваше насам-натам, разнасяше ястия, порязаници хляб и стомни вино. Когато беше обаче току над Иван Хитов, погледът й срещна друг един поглед, вторачен в нея — на Кутьо Ганчев. От мястото си Бяно не забеляза този негов поглед, но се досети какъв ще да е бил, щом Руска се закова рязко и изведнъж — също като кон в бяг, на който със сила са дръпнали дизгините — паницата в ръцете й се разплиска и… и стана белята.

„Дали е станала белята? — запита се Бяно, като далеч не мислеше за ризата на Иван Хитов. — Мигар моята Руска, довчерашна сополивка, вече е заглеждана от ергените? — Поогледа я, но не можа да си отговори; за него тя си беше само «малката Руска». Затова пък разчовърка мисълта си да потърси друг отговор — защо в себе си назова «беля» този разменен поглед между дъщеря си и младия общинар. Кутьо Ганчев не беше от красавците на Сливен, но иначе имаше едно предимство преди мнозина други — загубил отрано баща си, той сам, с незначително наследено има̀не, сполучи да се въземе, та да намери място сред първенците на града. — И все пак не ми се много нрави — лениво помисли бащата. — Прекалено мисли за доброполучието си, та е мекушав във важни часове…“ И с това засега забрави за случката.

За другата пък, по-малката случка, от своя страна, забравиха хората от трапезата, включително потърпевшия. Бяно обаче като домакин на зияфета се почувствува задължен да замаже окончателно станалото. Със стакан в ръка той се надигна от мястото си, отиде отсреща и се отпусна на свежата зеленина между бащата и сина Хитови. Панайот понечи да стане, за да му отстъпи мястото си, но Бяно го задържа:

— Стой си, стой си, Панайоте — каза му.

— Ама, кръстник!…

— Нищо, че съм кръстник — засмя се Бяно. — То моето кръстничество стана съвсем според поговорката: „Кога се не надяваш тогава кръстник ставаш.“ Както и кръстницата се прояви на бърза ръка като баба…

Разбраха го, та и двамата, бащата и синът, последваха смеха му.

То, стана преди години, в най-страшния ден за Сливен — деня на Преселението. Точно тогава Съба се бе замъчила с първородния си син, а нямаше опитна жена, която да й помогне. И случаят изпрати при нея Яна; е, не беше бабувала друг път, но се справи. И за благодарност по-късно Хитови поканиха, двамата Силдаровци за кръстници на Панайот.

— Що правите, що струвате, хора?

— Мъчим се да живеем, кръстник — отговори за двамата Иван. — Ние със Съба стареем, синовете растат, едната дъщеря омъжихме, другата — и тя на ергенашите в очите — все заглеждане, все подмигване… — („Дали не е забелязал и той?“ — запита се Бяно, но предпочете да си премълчи.) — Е, не сме цъфнали и завързали, но поне, слава на бога, сме живи и здрави.

— А ти, Панайоте? Що ново около тебе? Чувах, отворил си бакалница на Гюр-чешма, оставил си бащиния занаят…

— Няма вече хляб за хората от моя занаят — превари с отговора си Иван. — Читаци ден през ден ще минат през кошарите — де агне ще вземат, де коза, кому каквото попадне. На̀, Шибилюолу из Градец, ако си го чувал. Онзи ден проводил хабер: или десет кози да му харижа като на ага, или ще дойде да изколи цялото стадо. Ами Алито и Топчи Ахмед из Белелика, гдето сега ги въздигнаха в бьолюкбашии? Бяха първи обирници в Балкана, сега пак са си същите, само че веч имат и закона за оръжие наред с шишанетата и пищовите.^[1] А, нали си помниш оная случка с Панайот отпреди три години? Тогаз реших да го прибера от Балкана.

Напомняше една случка, в която Панайот за малко не загуби живота си. Турска шайка го бе отвлякла от козарската им колиба и го без влачила със себе си чак до Катъгово. Колебаха се дали да го заколят, или не и накрая решиха да искат за него голям откуп от баща му. Само че Иван Хитов ги настигна и с една пушка в ръка ги разпиля, та успя да изтръгне момчето си от ръцете им.

— Не ми върви, кръстник — каза Панайот. Каза го простичко, като божа истина, а не за да буди жалостивост за съчувствие. — Както си чул, с Иван Мириля, на зет ми брат, отворихме бакалница на Гюр-чешма — опропастихме се, зер гаджалите минават, вземат си де що им се понрави, а пари — никакви. Сега със зетя Петър отворихме касапница, ама и там същия грабеж, същото беззаконие.

Какво да му каже Бяно? Как да го успокои? Не знае ли сам, че откакто преди двайсет години московците си заминаха, агаларите уж все обещават правдини, пък насилия и обири — повече и отпреди? И потърси спасение зад две от своите премъдрости:

— Не се отчайвай, Панайоте. Народът не напразно е казал: „Всяка мъка не е до века.“ И още една: „До-ще слънцето и пред нашата вратня.“

— Амин, кръстник — произнесе с надежда Панайот и се прекръсти. Прекръсти се с искрено благоговение, пък кръстът някак си не прилегна на снагата му — възниска и набита, пращяща от сили, изобщо снага за борба и битка, не за чакане милост от небето. — Кацне ли слънцето и на нашата вратня, първом на теб ще дойда да обадя…

* * *

Пръв наруши първоначалното подреждане около трапезата Добри Желязков, който отиде да се хвали с Боян, новия си „чаушин“ във фабриката. Втори беше Бяно, а след него и други се поразмешиха да разменят по някоя дума с приятели или с гости от по-далече. Добри Чинтулов отдавна бе чакал този момент. И като видя, че неговият покровител Фабрикаджията е отишъл на приказки със стопанката на Бяно чак при долапа, изправи се полека, като се мъчеше да си даде вид на човек, който иска да пораздвижи вдървените си крайници, и се отдръпна две-три крачки настрана от шумните групички на празнуващите. Поприсви очи — беше малко късоглед — и хвърли поглед наляво и надясно. Провървя му: с топла пита в едната ръка и купичка мед в другата по поляната ситнеше Анастатия. Добри стисна пестници така, че ставите му изпукаха, за секунда се поколеба да хукне презглава някъде надалече, обаче се удържа и като събра цялата си смелост, застана на пътя на девойката. Беше почти безпаметно уплашен, но все пак намери в себе си достатъчно съобразителност да се престори, че иска да опита питата и медеца. И наистина, ако някой по-малко наблюдателен човек ги гледаше отстрана, щеше да види само това — новият даскал си заслаждаше след вкусния и обилен „зияфет“; по-наблюдателният обаче навярно не би пропуснал да забележи, че и двамата бяха твърде поруменели в тази уж толкова невинна среща — като че дори даскалът повече от девойката.

— Госпожице Желязкова — продума Добри и сам не позна гласа си; звучеше му така, сякаш гърлото му бе посипано със счукани стъкълца.

— Заповядайте, господин Чинтулов? — Тя знаеше, че я заговаря, а не й иска хляб и мед, но има̀ съобразителността или чисто женската находчивост да му ги поднесе.

— Исках да ви кажа само една-едничка дума, — госпожице. — Ставите му отново изпукаха. — Откакто преди два месеца ви срещнах в дома на любезния ви баща, вашият мил образ просто се е заселил пред очите ми и се страхувам…

— Страхувате се? От какво?

— Че е… завинаги… — Съвсем, съвсем кратко мълчание. — Обижда ли ви моето признание, госпожице Желязкова?

— Да ме обижда! — сподавено възкликна тя. — То… то… ами че то ме прави щастлива, господине…

— О, господи! — Добри Чинтулов най-сетне успя да раздвижи вцепенените си ръце и да отчупи късче от питата. — Аз имам да ви говоря безкрайно много, денонощията на цяла седмица не биха ми стигнали да… Сега обаче ще ви помоля само за две мънички благоволения.

— Ако те са във властта ми…

— Моля ви да ми разрешите и занапред да мисля по цял ден за вас, а нощем да ви сънувам…

— Това зависи само от вас — избърза да му отговори момичето.

— … и да ви зова Настя. Така в братска Русия казват на Анастасия онези които… в сърцето си…

— Нас-тя? — повтори тя. — Колко странно звучи… Казвайте ми Настя, господин Чинтулов. Така ще зная, че никой друг под слънцето не мисли за мен с това гальовно име.

И без да се сбогува тя заситни нататък.

Измина много време, преди Добри Чинтулов да съобрази, че я следва със зяпнала уста, а в ръката — с коричка хляб…

* * *

— Да си призная, господин Инзов, комай ще се съберат повече от десет години, откакто имам почтителното желание да се запозная с вас.

— С мене? — гъгниво възкликна Злъчката, като вложи такава извивка в гласа си, че никой, който би го чул, не би могъл да остане сериозен. — Обикновено по-първите люде, особено ако са от чорбаджийското гръкоподмазващо се съсловие, избягват да се запознават с мене, пък ако случайно са се запознали, гледат да ме забравят…

По лицето на даскал Димитър Русков, който бе заговорил чудака-учител от Сливен, премина кратка сянка. Шегата на другия го бе засегнала — тъй или иначе баща му някога бе пръв от чорбаджиите на Градец.

— Допущам да познавате по-добре жената на нашия любезен домакин? Да? Е, господин Инзов, ако нея я възприемате като представителка на чорбаджийското гръкоподмазващо се съсловие, то… Защото тя ми е родна сестра, а наш баща беше покойният Руско чорбаджи.

— Да ми изсъхне езикът дано! — изруга се Злъчката и подсили думите си по своя начин. — Ще излезе, че пред мен е не друг, а котленският даскал Димитър, родом от Градец!…^[2] И що, господине, искали сте да се запознаете с мене? — Инзов се почеса комично по смачкания нос. — Да не би да имате нужда от човек, който да ви носи дивита?

— Хайде, пак с вашите шеги! — пламна в смущение Димитър Русков.

— Какви ти шеги? Къде е бившето азбукарче от Тревненското школо, къде е възпитаникът на гръцката академия на остров Халки!

Похвалата съдържаше нещо вярно. Димитър Русков бе имал твърде незавидна орис, но по някаква игра на съдбата, сдружена с пословичната му любов към науката, неблагополучията станаха причина българският род да се обогати в негово лице с един бележит учител. Ще рече, че стана обратно на евангелската притча: зърното попадна на камениста почва, пък даде богат плод…

Баща му почина, докато той бе още твърде малък. Майка му, имотна вдовица, се омъжи повторно за хаджи Райно от Котел; хаджията прие с радост богатата й прикя, но му се видя непосилно да почувствува като свой доведения от нея син. И за да спази поговорката за агнето и вълка, реши да го проводи по-далечко — чак на остров Халки. Мнозина други на Димитрово място биха пропаднали — скокът от школото на даскал Дичо в Градец до прочутата академия в Халки бе все едно да рипнеш от Сливен и да стъпиш право на Карандила! Мнозина други, но не и Димитър Русков — той не само не пропадна, а завърши като първенец гръцкото училище, отхвърли поканите да остане като преподавател в него и предпочете да се прибере в никому непознатия си роден край, отначало в Медвен, сетне в близкия и по-богат Котел. Вярно, приеха го с почит и платата му беше като за уважение — плащаха му седемдесет лири годишно, докато на другите даскали, тези, добили науките си в Сливен, Котел или Елена, не бяха давали повече от тридесет и пет. И все пак само едно родолюбиво сърце ще пренебрегне славата и изгодите на Халки пред Медвен…

Ето как поотритнатото от пастрока си градешко сираче се превърна в уважавания учител Димитър Русков, комуто даскал Инзов бе готов да носи дивита.

— Чувах, че в Котел вършите чудеса… — рече Димитър Инзов.

— „Чудеса“! — присмя се тъжно сам на себе си другият. — Исках, истина е. Исках и ланкастерската метода да въведа, и нови предмети — като българската граматика и географията, но къде ти с две ръце! Но защо ви ги приказвам тези неща, вие ги знаете не по-зле от мене. Сега натискам нашите първенци да назначат още неколцина учители, препоръчах им даже няколко. Целта ми е един учител да не е натоварен с повече от петдесет азбукарчета. Успея ли, тогаз вече ще се замисля — ако не за чудеса, то поне за истинско обновление на школото.

— И как е? Има ли изгледи господа чорбаджиите, тяхната мама…, да се решат да поразвържат кесиите?

Даскал Димитър Русков се засмя:

— Усещам, трудно може да се рече, че господа чорбаджиите са първата любов на вашето сърце…

Злъчката изкриви пергаментовото си лице и засъска комично, подражавайки говора на гърчеещите се чорбаджии:

— А, как, мозе да се реце и осте как!…

— Честно казано, ако не в Котел, нашите първенци в Градец са склонни да подадат ръка за възвисяване на школото. Не е против и Фети бей, офукарелият градешки потомствен управител. Само че властта сега не е в ръцете нито на бея, нито на чорбаджиите.

— А, чух! Оня циганин, неговата…, Шибиля…

— Така е, господин Инзов, над Градец властвува Мустафа Шибил. А сега има и равностоен помощник и побратим в лицето на вашия Коджа Мюстеджеб, сливенската хайта. Двамата са в постоянна надпревара кой по-голямо зло да измисли, кой по-грозно да се погаври с нас, безправните. Не спестяват униженията никому, дори на чорбаджиите, че и на кмета Върбан чорбаджи, дето е роден брат на развратницата Дженда. — Димитър Русков въздъхна горко. — А с какви мечти гледах на Градец!

— Какви например?

— Ами, да кажем, да извърша същото, което постигна господин Сава Доброплодни в Котел. Какво училище, боже мой, каква висока наука в него! Сава Илиев не случайно си е завоювал прозвището Доброплодни в такава прочута школа като Куручешменската. И в Котел се раздаваше докрай, без остатък. И какви ученици подготви! Ще ви спомена само Савата Филаретов от Жеравна и сливналията Георги Вълков, когото те зоват Миркович.

— Брата на търговеца Русчо Миркович?

— Същият. И Георги, който сега е на учение във Франция, ще се извиси, та ще затъмни и брат си търговеца, и мнозина други най-учени. Сега, разправят, Сава Доброплодни вършел същото в Шумен.

— Стигало ли е до слуха ви, господин Русков, че в Куру чешме^[3] Сава Доброплодни е бил съученик на негова милост? — Инзов показа с очи към сина на котленеца Стойко Раковалъ̀. — Само че тогози влязъл в неспирни борби с гърчулята и не завършил, прогонили го.

— Чувал съм, разбира се. И за страхотните патила на господина Георги Раковски и неговия баща съм чувал…

Двамата не сваляха поглед от човека, за когото говореха, когато Димитър Инзов изговори тихо:

— Патилата… Приемам да преживея десеткратно повече, но да съм на негово място…