Цончо Родев
Бурята (16)

2.

Празненството начена малко вяло и тромаво, комай с повече поздравления и рѐчи и по-малко веселба, но настроението постепенно се засили и рожденият ден се превърна в един от прочутите сливенски „зияфети“ — с песните и провикванията, с гювечите и бакрачите вино, с хора̀та и наздравиците… Показателно е, че на жените се наложи на два пъти да подклаждат огньовете, за да клокнат на тях нови манджи, а Георги и Найден (избраха именно тях, защото ги имаха за най-скороходни по планинските пътеки), слязоха до града и изнесоха още едно буренце шевка, трябва да имаше до двадесет и пет оки…

Когато понаправиха главите и разговорът от общ се накъса между отделните групички, Бяно най-сетне се почувствува настрана от всеобщото внимание и уж участвуваше наред с другите в пиршеството, пък в поразмътения си ум се поотдръпна малко и под влияние на познатите лица пред себе си, потъна в някакво особено състояние, в което се губеше границата между настоящето и миналото.

Ето го например там вляво и Злъчката, заел се с неподражаемото си умение да разиграва някакви карагьозчилъци, от които околните се задъхват от смях, но и ги придружава с онези свои богато подлютени лафове, дето карат да руменеят момите и жените, че и някои от мъжете. Ако го слушаш и гледаш, ще си речеш за него, че е лига някаква или лекомислен и повърхностен лаладжия и смешльо, за когото смисълът в живота е да ходи като гайдарджия от празненство на празненство и да буди веселие с кривотенията и глумливостите си. Но не, не е този даскал Димитър Инзов, извоювал си с воля, труд и непреклонност още приживе да бъде назоваван от признателните сливналии „възродител на българщината в този край“^[1].

Гледаше го отдалече Бяно, а в съзнанието си виждаше онова гърчаво тревненче, дошло преди тринадесет-четиринадесет години по кой знае чия препоръка да просвещава малките сливналийчета. По-лош късмет от неговия трудно можеше да му избере и най-лютият му враг. А той тогава нямаше врагове, няма ги все още, просто слепият късмет или сам бог беше против него. Защото той, безизвестният и нечут скромен балканджия с протритите биргьотлии потури и смачкания нос, има̀ нещастието да пристигне в Сливен едновременно с прочутия учител-грък Георги Цукалас, чието име вече се славеше навред между Дунава и родния му остров Занте и от Корфу и Драч на запад до Варна и Кюстенджа на изток. „Слон и мъниче“, казваха за двамата по-обикновените сливналии, „Голиат и Давид“, сравняваха ги по-учените. И сякаш така си и бяха…

Първите месеци с нищо не подсказваха в кльощавата снага на Даскалчето да се намери силица — или даже само охота, — за преборване с всемогъщия и „салтанатлия“ грък. И всички онези, Бяно например, които бяха възлагали някакви надежди нему, вече се усещаха самоизмамени, сринали се отново в безверието. Това обаче продължи само до есента на 1837 година, когато в Сливен се разнесе невероятният слух: докато бил с азбукарчетата си на неделна служба в църквата, даскал Инзов си запял на български „Подай, Господи“, а сетне и „Господи помилуй“; пеел ги гъгниво и уж под носа си, но достатъчно високо, за да го чуят околните и да се смръзнат по местата си. Седмица или две по-късно бе поканен (сетне се разчу, че сам си бил измолил поканата) от поп Юрдан да изнесе проповед пред богомолците в „Свети Никола“. Застана Даскалчето на амвона по-пепеляв от когато и да било, подсмръкна веднъж-дваж и започна приблизително така: той бил учител на децата, а не свещеник, та затова за тема на словото си бил избрал две изречения из наскоро излязлото „Детоводство за малките деца“ от един многознаещ мъж, роден из близкия Котел, а свещенослужител и учител в Свищов — Неофит Хилендарец или както още го зовели — Бозвели. Още първото изречение спря дъха на богомолците: „Отечественая любов е велик наш долг… Всякий е должен да запази отечеството с всичките негови сили и когда се случи нужда — и да умре за отеческа любов.“ А второто цялото множество прие като публично обявяване война на Цукалас и на всички други, които се мъчеха да изличат имената „България“ и „българин“: „Болгария. Болгария се именува нашата земля, у която живееме и някогаж имала особните си владетели и князи…“

Така започна паметната битка срещу елинизма в Сливен. Разбира се, Димитър Инзов не беше сам в нея, още в онзи незабравим неделен ден зад него се наредиха Бяно, поп Юрдан и още множество други, за които „отечественая любов е велик наш долг“, но начело винаги бе Злъчката — дори и тогава, когато поради гръцките и гръкоманските козни животът му, както се казва, висеше на косъм. Той се ползуваше от всякакви оръжия — от цветистите си псувни до заклинанията и от присмеха и карагьозчийското подражателство на учителските и човешките слабости на „Цукалата“ до страстните рѐчи в духа на Паисиевото полемично слово, — но само за две години взе връх, прогони гърцизма от народното българско школо и направи Сливен тесен за Георги Цукалас… Чудото беше станало — мъничето и Давид бяха повалили в праха слона и Голиат… Точно този безпримерен борец сега се кривотеше отсреща — сякаш за да докаже, че бе изнесъл на плещите си голямата борба, за да опази народност и „нашата земля Болгария“, а не за лична прослава или добруване…

— Я го виж хитреца! — изрече някой току до рамото на Бяно и го накара да се стресне. — Пуснал е гостите си да си хортуват сами, пък той ги гледа отстрани и им се подсмихва!…

Неусетно до него бе доближил Добри Желязков, като водеше със себе си Боян. Беше видимо развеселен, но не само от виното, а и от нещо друго. И още от следващите му думи Бяно научи това, „другото“:

— Можеш да ме поздравиш, приятелю. От утре първомайсторът Добри Фабрикаджията си има пръв помощник — чаушина Боян Бянов Силдаров… Що се намръщи? Или съгласието на Боян не ти е по сърце?

— А, защо — опита се да отговори по същия шеговит начин Бяно, — който ще слугува на агаларите, трябва сам да си го реши…

— Хайде пак с твоето слугуване! — разпери ръце Фабрикаджията, а Боян чинно подпита:

— Недей да скриваш, тате, на думи уж одобряваш, пък усещам някакво си недоволство…

Бяно се постара да разчекне уста в усмивка:

— То може да е, загдето за тази важна стъпка научавам втори, след устабашията ти, а не първи, както се полага на баща. Майка ти известена ли е вече?

— Първо дойдохме при тебе — избърза Добри Желязков.

— Кажете и на нея. Ще бъде несправедлива обида за Яна да научи, че синът й е станал вече хаврикаджия, след като той се появи с феса и чилинчето пред нея…

Двамата го послушаха и се отдалечиха по посока на огъня, където Яна шеташе около някаква допълнителна гозба. Бяно ги изпрати с поглед и нали се бе настроил да свързва миналото с бъдещето, припомни си дългия, сложен, през цялото време шеметно издигащ се нагоре път на приятеля от своята младост.

С Добри Желязков той се знаеше отпреди четвърт век, когато даскал Селимински ги бе събрал да изградят „Братството“. Още тогава Добри имаше една най-висша вяра — убеден беше, че битието на ръчния труд „е предало богу дух“ и сякаш за да докаже убеждението си, изработи със собствените си ръце някакви чаркове, с които отмени най-трудната работа на абаджиите — влаченето на вълната. Тогава напрегна сили и замисли да вдигне невиждано голяма работилница към „Тридесетте кавака“ и сигурно щеше да го постигне, ако не беше дошла войната, „Първото Московско“. Защо правеше всичко това Добри? Кое го подтикваше да измайсторява нови и нови неща, да прекрачва през осветената от вековете привичка, да се преборва с отживелиците? Слушаше ли го човек, единствената му подбуда беше онази същата вяра — след сто години, не, даже само след петдесет щяха да я наричат „вяра в индустриалното производство“, но тогава все още беше само „вяра в новото“. Бяно обаче не му вярваше докрай; познаваше го добре, та отдавна бе разкрил и съкровената тайна на душата му — Добри Желязков бе чрезмерно, болезнено честолюбив и с всичките сили на сърцето и ума си се стремеше към Успеха, към Властта, към Славата, все изписани с главни букви. Отраснал бе той като най-последно новоселско сираче (по-старите сливналии още го помнеха като шекерджийче по кьошетата на града и сред навалицата на Панаира), Добри се бе заклел да стане пръв сред съгражданите си, да тъне в пари и разкош, да постигне толкова, че пред него да се прегъват бейове и каймаками. И днес той се радваше на всичко това — славата сияеше като ореол над главата му, а където минеше, турци и българи му ставаха на крака…

Как го беше постигнал?

Бяно помнеше, когато двамата с Добри се разделиха в страшните дни на Преселението. За преживелиците му до връщането на Добри четири години по-късно в Сливен знаеше малко, и то главно от други хора — самият Добри не обичаше да разказва за този период от живота си и обикновено ловко го заобикаляше. А тя, неговата, била такава. Като стигнал до Бургас, натоварил се заедно с други преселници на руски кораби и след четири денонощия плаване се озовал в Севастопол — град, който съвсем наскоро, само след три-четири години, нямаше да слиза от устата на хората по света. Тук Добри срещнал друга една преселница от родния Сливен, вдовишката дъщеря Марийка Янакиева, оженил се за нея и година по-късно се родил синът им Иванчо. Марийка донесла прилична зестра на мъжа си, той подхванал търговия и както умеел да не пести силите си, скоро се замогнал. Но него не го блазнело попрището на преуспял севастополски търговец, сърцето му все го теглело към ткалата и машините. И Добри се решил на ново преселение — в 1833 година се прехвърлил със семейството в Екатеринослав, за да има пред очи голямата тамошна текстилна фабрика, да изучи изтънко целия сложен процес на производството й. Той направил даже нещо повече — плащайки луди подкупи, сполучил да вземе точни образци от всички по-„тънки“ съоръжения на фабриката, завил ги обилно в юлма (тъй казваха тогава на скубаната вълна) и ги натоварил в големи кожени чували. И тогава — отново в поробеното Българско, отново в родния Сливен!…

Оттук нататък Бяно отново беше станал свидетел на Добревото въздигане. Настани се той в майчината на жена си къща в Мангърската махала^[2] и в двора й вдигна работилница — не беше от малките, но не можеше да се нарече и голяма. И не бързаше да вади „алеатите“ от кожените чували: започна с хитроумен дарак, каран от кон, който спомогна бързо да се наплати за пътя от Русия и за построяването на работилницата — жените видяха удобството от разчепкването на неговия дарак, та пред дома му винаги се точеше опашка от мющерийки… Докато даракът разчепкваше хорската вълна и сипеше в джобовете му купища грошове, в другата част на сградата Добри Желязков сглоби първите си „фабрични“ станове и захвана да произвежда по малко сукно и по повечко — онези килимчета, върху които коленичат мюсюлманите, когато произнасят петте си дневни молитви.

Дали беше усетил погледа на Бяно върху себе си, или просто тъй беше дошло, но Добри се обърна, срещна очите му, пък се ухили широко, свали високия фес със златното чилинче и го помаха над главата си. Бяно му отговори с размахване на калпака. И едва след този разменен поздрав си каза, че навярно той не беше само израз на задоволство от кръстосалите се погледи, а знак, че Фабрикаджията е уредил и назначението на Боян и при майка му. Тази мисъл го накара да се сепне за миг — ако още от началото знаеше, че поздравът е за превръщането на Боян в „хаврикаджия“, щеше ли да му отвърне по същия начин? Поразмисли, пък дълбоко в себе си се оневини: синът бе станал мъж и за него беше вече право и дълг сам да решава съдбата си. Пък в края на краищата дано да е за добре — ето самият Добри как постигна чрез фабриката всичко, съвсем всичко, към което открай време се бе стремила тщеславната му душа…

Като си каза това, Бяно внезапно почувствува една ледена мисъл да вкочанява сърцето му. Беше уплаха, смразяваща уплаха за приятеля от младостта: Добри беше постигнал всичко, да, завоюва върха на стремежите си, а нали след достигането на върха за човека има само един път — надолу… Бяно разтърси глава и се помъчи да прогони тази мисъл. И се насили да види отново Добри във времето, когато все още с разкървавени нокти и неудържим устрем се качваше нагоре.

Така беше, сукното и килимчетата бяха напълнили джобовете му и му бяха създали име. Не закъсняха да се проявят и тукашните завистници — насъскаха срещу него местните управници, донесоха чак и в Цариград. Боже, как ли са се скъсали от яд мюзевирджиите (Добри не го бе разбрал, но техен вдъхновител и главатар бе, разбира се, Евтим Димитров) за безразсъдната им постъпка да известят в столицата! Защото съобщението, че „един наш неправоверен поданик из Сливен на име Добри едичий си — турците твърде трудно изговаряха Желязков или Желязкоолу — захванал да тъче сукно, което може да дели мегдан с европейското“ не само че не развихри омраза, а обратното — събуди изключителен интерес. И вместо грозна казън и гневни гръмотевици, от Стамбул се получи друго — покана към „уста Добри“ да покаже, щото е постигнал с ръцете и акъла си. Цялото същество на някогашното новоселско шекерджийче възликува, но се и стегна като пред съдбовен скок — Добри безпогрешно усети, че настъпваше часът на решителното „или-или“. И той приготви най-добрия си кат дрехи, натовари на коня два „пастафа“ сукно, синьо и червено, прегърна Марийка и невръстния Иванчо и смушка махмузи — отиваше в Цариград, за да завоюва мечтата на живота си.

Не мина без добра подкрепа — помогна му всесилният котленец Стефанаки Богороди. И двата топа сукно извървяха безконечните кривулици по стамбулските канцеларии, докато стигнаха до заместника на Пророка тук, на земята — показани бяха лично на султан Махмуд хан Втори. И той, Махмуд, който цял живот се бе борил за обновление, за своя „низам-и джедид“ („нов ред“), оцени постигнатото от непознатия му сливенски гяурин. През февруари 1836 година последва договорът за строежа на фабриката, а когато се връщаше назад към града под Сините камъни — вече с охрана, каквато се полага на паша, — в кожените дисаги на коня му беше онзи ферман на султана, който в един миг щеше да постави Добри Желязков над каймаками, бирници, кадии и цялата друга пасмина дембели^[3]. Заветната цел беше постигната — Добри се връщаше като победител!

За построяването на фабриката Добри Желязков се облегна на един голям майстор — уста Тодор Карахристоолу (много клетви се изрекоха тогаз срещу Добри за отчужденията нагоре в Раковската махала и тежките ангарии, наложени на населението за строежа). Докато се редяха камък върху камък, той използува стари връзки, завъдени по изгнанието, та сполучи да достави някои машини от Русия, а в същото време цяла сюрия тукашни чаркчии му изработиха другите по скритом донесените от Екатеринослав „алеати“. Пък когато горе, над града, се възправи тежкото здание на фабриката, Добри хем лично ръководеше поставянето на машините, хем започна да събира и подготвя работници — в началото бяха към осемдесетина. Назначаваше само българи, и то гледаше да са такива, гдето да не са само със сръчни пръсти, ами и да се отличават по ум и знание — тях скоро всеки в Сливен се научи да познава по високите фесове с дългите до рамото пискюли и с чилинчетата, различни по форма според работата и мястото на човека във фабриката. И в един щастлив и прещастлив ден уста Тодор пусна яза, водата рукна по вадите и чарковете не затракаха, а просто запяха… И такава песен беше тази, която се чу чак в Стамбул, та оттам още на следващата година отпуснаха на „немохамеданина Добри Желязков“ (както пишеше в сурета^[4] на Портата) цяла камара пари, за да постави наченатото на още по-широка нога^[5]. Пак не се стъписа Добри, а веднага сложи крак на стремето. И така, яхнал кон, той стигна чак до Белгия, откъдето закупи новите, по-съвършени машини, че докара и двама жълтоглави немци да обучат на тях „хаврикаджиите“ му. Пък с разрастването на фабриката се умножи и техният брой — работниците стигнаха до триста, четиристотин…

И тогаз много сърца замръзнаха от завист и озлобление: чорбаджиите не му прощаваха, че той, Добри, довчерашният фукара от Ново село, се бе издигнал над тях, а турците — че гяуринът, който се гордее с принадлежността си към Христовата вяра и нескрито подпомага разните български народни работи, е получил толкова власт в ръцете си, та да разполага, речи го, с половин алай неверници под повелението си, и то такива гяури, които даваха душа за него, понеже той пък им даваше и високи плати, и вниманието си.

И ако имаше някой, който неизменно оставаше безразличен към злобата и завистта, които напираха да го залеят и удавят, това беше самият Добри Желязков — той крачеше напред по пътя си, глух за скърцането на зъбите и нехаен към злъчката, която не стигаше по-високо от подметките на меките му чизми.

При този именно човек Боян бе решил да потърси щастието си.

Бяно се прекръсти: какво пък, нека да е на добър час на сина!…