Цончо Родев
Бурята (15)

1.

След църковен отпуск Бяно неочаквано се видя сам, без приятел до себе си. Не му се прибираше веднага у дома, но макар да се помая към Аба пазар, Тевната чаршия и нагоре чак до Сахатя, не срещна човек, с когото би му било приятно да побъбри в тази яснослънчева неделна утрин. Накрая, въпреки че не му се затваряше на закрито, реши да се отбие в метоха на Църквата „Свети Димитър“. Както и следваше да се очаква, там имаше хора от общинарите — Бяно завари Евтим Димитров, Панайот Минков и Кутьо Ганчев, а почти по стъпките му дойде и кметът Йоргаки чорбаджи. Поздравиха се, двамата с Йоргаки поръчаха на Маринчо прислужника по едно кафе и се настаниха на свободните места по миндерлика, който опасваше от четири страни стаята.

— Чувам, новият даскал запретнал ръкави да прави големи работи — предизвикателно подхвърли Евтим; подхвърли го уж към всички, ала погледът му, ехидно вторачен, изискваше отговор само от един — Бяно.

Бяно се поколеба, пък като размисли, не видя защо трябва да премълчава и прие предизвикателството:

— Сега засега комай не стават никакви големи работи — произнесе спокойно. — Даскал Добри учи децата на Сливен, както всички други учители. Но той, виждам, си изяснява каква е хавата при нас, премисля как да излезем от застоя и утре да делим мегдан с най-напредналите в науката, като габровци, шумналии или свищовци. Тук обаче лично аз не го чакам преди есента. И ще добавя — не е голяма загуба на време: който иска да скочи надалече, първо се засилва.

— Тъй значи — настръхна срещу него Евтим, — след като някои измежду нас разбишкаха училищата в града ни точно когато бяха стигнали е-хе-хе високо, сега подкокоросват да се гради отначало, и то по образеца на Московията…

— Като думаш „някои“, сигур мислиш мене — все така безстрастно пое нападката върху себе си Бяно. — А „е-хе-хе високо“ невям ще да е времето на Цукалата?

— „Някои“ са неколцина, но няма да скрия, най-личен си наистина ти, Бяно Абаджи. Нали ти се сдружи с такива никаквици като мръсноустата Злъчка, делията поп Юрдан и надутия като своя паун Добри Желязков, та подучихте торлаците, че и някои от по-умните сливналии, да загърбят такъв велемъдър мъж като Георги Цукалас и да се върнат сто години назад в образованието? — постепенно се разпалваше Евтим. — Нали точно с тези твои сплетни и мюзевирджийства ти стана причина и баща ми рано-рано да влезе в гроба?

— Е, изсили се — миролюбиво се намеси Панайот Минков. После изхихика в шепата си и добави полугласно: — „Влезе торлака…“

Чорбаджи Йоргаки се престори, че не е чул подмятането на Панайот и се обади в подкрепа на своя приятел и лика-прилика по разбирания Евтим:

— И по-младите, които са непросветени в алфавитата, остават глухи и за словото божие, що им се чете и говори в църква.

— Амчи тогаз нека да им се чете и говори по азбукето, че да го разбират от първата до последната дума! — сприхаво го сряза по своя обичай Кутьо Ганчев. Така той се нареди рамо до рамо с нападнатия Бяно, пък избягваше да срещне погледа му — още гузнееше за онази случка отпреди два месеца при оскверняването на храма „Свети Никола“, когато се укри зад благовидни приказки и не подкрепи Бяно.

В разменената кратка словесна престрелка бяха казани доста истини и неистини; нужно беше човек да е преживял като тези мъже превратностите на съдбата на Сливен от последните двадесетина години, за да прокара ясна и вярна граница между тях.

Истина беше например, че Бяно Абаджи и даскал Инзов Злъчката, отчасти покрай тях и поп Юрдан, бяха начело в борбите за изчистване на гърцизма от училищата, в тези борби Добри Желязков обаче бе останал сравнително настрана — Евтим го спомена заради сляпата си ненавист към него. Истина беше също, че най-младото поколение на Сливен, онова, което прогледа за писаното слово след безславното пръждосване на Георги Цукалас накъмто Филибето, не разбираше и бъкел от гръцкото каканижене на поповете по литургия; е, то и предишните, които бяха зубрили папагалски Октоиха, Анастасиматариона или Антологията, също проумяваха само тук-там по някоя дума, ама днешните пък съвсем бяха глухи за гръцката реч. Срещу това обаче можеше да се възрази, че с изключение на неколцина чорбаджии, проникнати до костите от елинската зараза — Евтим „Димитриади“ например, — и няколко бабички, за които църковната служба изглеждаше толкова по-възвишеномистична, колкото по-неразбираема бе за ушите им, никой не съжаляваше за настъпилата промяна.

Случката с Димитраки чорбаджи, бащата на Евтим, беше от съвсем по-особена категория. Евтим наистина доста „се изсили“, когато обвини Бяно, че е причинил смъртта му — всеки в стаята, пък и в Сливен знаеше, че Димитраки си отиде от чумата, която заля българските земи около 1837 година. Истината обаче беше, че смъртта на Димитраки като пръв общинар и уважаван християнин на Сливен бе настъпила три-четири години преди другата, същинската му смърт, и дял за нея действително имаше Бяно.

Димитраки чорбаджи бе имал обичай от време на време да си взема за вкъщи по един бърдак зехтин от онзи, който църквата закупуваше за кандилата си; правеше го не от свидливост или алчност на дребно, а по-скоро от проклетото си желание за себеизтъкване — с бърдака показваше, че е над общината и над епитропията^[1]. Да, ама като се поуталожиха духовете след Преселението от 1830 година, турците, каза се вече, показаха голямо уважение към Бяно Абаджи и многозначително проявиха учудване, че той не е сред общинарите на Сливен. Това беше достатъчно, за да стане нечуваното и невиждано събитие: в общината наред със старите и тежки чорбаджии да влезе и човек от торлаците — тъй наричаха тогава „неблагородната“ класа на християните, за разлика от „елините“ или „благородните“ — гърчеещите се богаташи. И тогава дойде паметният му сблъсък с Димитраки чорбаджи: зърна го Бяно, когато си отиваше с бърдаче църковен зехтин и без много-много да се замисля, го изтръгна от ръката му, строши го в земята и на всеуслишание разкри позорната привичка на чорбаджията. Тогава именно, в 1834 година, някои хлевоусти сливналии извадиха приказката, подметната одеве от Панайот Минков: „Влезе торлака — счупи бъркдака“^[2], а станал за смях и преследван от проклетата поговорка, Димитраки повече не се показа пред света — чак докато „благата и медената“ го спаси от резиллика му.

Препирнята като че отиваше към изостряне и задълбочаване, обаче случи се, че я прекъсна човек, чието име хич не беше сред общинарите — едно набито и кръглолико десетинагодишно момче с едновременно кръвнишки и присмехулен израз в очите. То нахлу безцеремонно в метоха, не обърна никакво внимание на кмета и другите общинари, а благоволи да види и да заговори единствено Бяно Абаджи:

— Ставай, чичо Бяно! — започна направо. — Тате ме проводи за тебе, бежешком да те водя при вашите.

— Що се е случило? — трепна Бяно и неволно се изправи на крака — в онези времена подобно повикване можеше да бъде и за най-страшното.

— Не знам — все тъй накъсо рече момчето; говореше като за голяма злина, пък нещо в погледа му се смееше неудържимо. — Тате каза само да те заведа, нищо повече не ми обади.

Бяно се запъти към вратата, съпроводен от малкия. Заедно с него се надигнаха също Кутьо Ганчев и Панайот Минков.

— Позволи ни да те придружим — предложи за двамата Кутьо. — Амчи то, не дай боже, погледнеш, че потрябват и две десници като нашите…

Бяно само ги повика с ръка и забърза надолу по стълбите.

Когато четиримата излязоха, Евтим попита:

— Що ли може да се е случило на Силдаровците? — В гласа му можеше да се открие любопитство, не и тревога. — Усетих нещо недобро в това повикване…

Йоргаки чорбаджи не намери за необходимо да поеме подхванатата приказка. И попита:

— Абе туй момче не беше ли Димитър, един от синовете на Кебеджията?

— Същият — потвърди Евтим. — И хем е божигробски хаджия. — „Божигробски“, защото имаше и „яръмхаджии“, които бяха ходили на поклонение само до Света гора и се бяха черкували в Зограф или Хилендар.

— Хубав хаджия! — повиши глас Йоргаки. — От таквиз дяволите бягат, ама и ангелите.

— Защо? — подсмихна се насреща му Евтим. — Що е сторило момчето?

— Преди години още, когато беше колкото един палец, извърши едно злочинство на имота ми, та работата опря чак да се оплача от него на баща му. И какво, мислиш, последва? Както бях с приятели в кафенето, този същият хаджи Димитър показа глава през прозорчето, огледа ни и каза с глас, дето тръпки да те побият: „Вий ма ковладите на баща ми, ама да знаете — един ден всичките ще ви изколя!…“ Не, не е до смях работата, Евтиме. Иди надолу по Куруча. Там катаден този хългъзник води обесници като него и къде по-големи да се бият с турчетата. Ама че в битките им пострадва хорски имот и човешки труд, не щат и да знаят. Ако не вярваш, иди да видиш моята бахча и кьошка ми — направиха ги на дармадан, и то пред очите ми. Като го гледахме тогаз този твой божигробски хаджия, хаджи Гендо рече за него: „В очите на туй дете се вижда жив хайдутин и кеседжия.“ И да знаеш — името ми да не е Йоргаки, ако предсказанието хаджи-Гендово не се сбъдне. Ще пропищи Балканът от хаджи Димитра, че и ние заедно с него…^[3]

* * *

Тримата мъже и момчето изминаха тичешком пътя до Кафтанджийската махала и връхлетяха в дома на Бяно. Викаха, обиколиха собите, вкъщито, избите — никаква жива душа. Когато учудването и уплахата вече напълно ги завладяна, хаджи Димитър, се плесна карагьозчийски по челото и чак сега се досети да каже:

— Ама как забравих и аз, чичо Бяно! Тате рече не за тук — горе, на долапа ти да те водя.

Бяно Абаджи само го изгледа гневно. Панайот Минков изруга. А Кутьо Ганчев „опали“ врата му с един шамар. Нито един от тези отзвуци на несполучливата шега не направи впечатление на момчето.

Задъхани, плувнали в пот, с преплитащи се от умора крака, около час по-късно четиримата вече наближаваха към долапа. Поспираше им се за глътка въздух, но отгоре до ушите им достигна неясна гълчава, която ги пришпори да изминат в бяг и последните стотина крачки. Бяно с разтреперани от вълнение ръце раздели клоните на отдавна неподкастрените шубраци, които образуваха нещо като жив плет около долапа и равната площадка на сергията^[4], протегна врат и се огледа. Беше вътрешно готов да види всичко, само не и това, което се разкри пред очите му — на позачистената сергия бе застлани двадесетина крачки дълга трапеза, а около нея, обхванати от най-весело настроение, на земята седяха много, три или четири дузини, хора, които бяха все от близки по-близки на Бяновото сърце. През размътения си от пот и влага поглед той различи най-напред своите, по-нататък Трънка със синовете, Добри Желязков с цялото домочадие, далечната му рода Стойко Раковалъ от Котел с неколцина непознати, трябва да бяха син, дъщери и зетьове… По-нататък Бяно не можа да огледа. От трапезата го съзряха, всички наскачаха на крака, радостни викове, като „Ето го празникаря!…“ и „Сторете място на главния!…“ огласиха „Барите“, стигнаха нагоре до „Кутелка“, „Кьошковете“ и „Кара-кютюк“, отекнаха многократно и се върнаха обратно. Яна изтича към него, нема̀ търпение да избиколи, а се промуши направо през храстите и положи русата глава с белия кичур на гърдите му; в онези времена на безмерна сдържаност във външната изява на отношенията тя навярно бе единствената сливенка, способна така, на показ, да прояви бликащата в гърдите й нежност.

— Кажи, че не ми се сърдиш, Бяно — примоли се жената. — Всички от най-голяма добронамереност пожелаха и настояха да ти скроим тази изненада.

— Добре де, ама защо… Не разбирам…

Найден, Боян и Иван поразтвориха шубраците и сториха пътека за новодошлите. Докато те прекрачваха, над всички се извиси гъгнивият глас на Злъчката:

— Чувате ли го бе!? — Тук, без да се съобразява с присъствието на децата и жените, подкрепи престореното си изумление с една от своите сочни благословии. — Чувате ли го? Не разбирал бил, лицемерът му с лицемер!…

Бяно тръгна да се ръкува с всички около трапезата. Освен онези, които бе забелязал още в началото, тук бяха още поп Юрдан с попадията, суватчията Иван Хитов с жена си и големия си син Панайот, хаджи Никола Кебеджията с част от многобройната си челяд — той и Хаджи Маринка бяха народили и отчували седем сина и три дъщери!, — новият учител Добрин Чинтулов, за този необикновен празник бе дошъл и братът на Яна, даскал Димитър Русков, чието име напоследък все повече се разчуваше нагоре към Градец и Котел…

— Виждаш ми се кахърен, Бяно Абаджи — рече Никола Кебеджията, докато се здрависваха. — Да не би нещо?…

— Как да не съм кахарен, като ме подгониха с такива думи, че бях готова да видя тук моите със свалени глави…

— Туй ще е работа на моя обесник Димитър — закани се хаджи Никола, — ама аз хубавичко ще му го наплатя. Бях му казал само да те повика и толкоз, пък тоя дженабетин!… — После се обърна към хората около трапезата: — Люде християни, нашият драг стопанин Бяно дори не знаел защо сме се събрали тук да го почетем… Хайде, дядо попе, на тебе се полага…

Поп Юрдан се поизпъчи, разтърси русо-бялата си грива и произнесе високо и тържествено, сякаш се намираше на амвона:

— Братя и сестри, събрали сме се да почетем нашия роднина и другар Бяно Силдаров, който днес… — Той се запъна за миг. — Абе не е баш днес, преди месец е било, ама сега излезе на бял свят. Речено накратко, негова милост тук присъствуващият Бяно лъжовно се е броил между младите, докато има записано черно на бяло, че е загърбил петдесетака…

— А! — възкликна с неподправена изненада Бяно; той наистина се имаше „към петдесетте“, но досега нито някой си бе дал труд да му каже рождената дата, нито той самият бе проявил прекален интерес. Като чу, че изхихикака на възклицанието му, постара се да обърне всичко на майтап: — Туй за петдесетака аз го пазех в такваз люта тайна. Коя нечестива душа ме разкри?

— На господина Панайота Минкова — все така достолепно обяви свещеникът. — Нали се е запретнал да сложи в ред старите кондики, та… Хайде бе, Панайоте, чети! — завърши късо и натика в ръцете на Панайот Минков една дебела тетрадка, подвързана с кожа.

Докато прелистваше пожълтелите листа на тетрадката, Минков каза тихичко:

— Искам да ви изясня нещо, господин Силдаров. Аз наистина преди две-три недели намерих една интересна бележка в кондиката и я казах на поп Юрдан и на господин Желязков, ала изобщо не бях посветен в шегата, която са устроили днес. Иначе, честна дума, в никакъв случай нямаше да участвувам в този заговор, който толкова ви развълнува…

— Сигур е така, сигур е така — постара се да го успокои Бяно. — Но аз не се сърдя, Панайоте. Щом е за хубаво…

— Хей, какво си шушукате вие там? — провикна се отдалече Стойко Раковалъ̀. — Или що: Бяно комай дава рушвет да го изкарат на четиридесет, а?

Във всеобщия смях, в който лично място заемаше и Бяно, Панайот Минков най-сетне намери търсената страница, сложи пръст там някъде и издигна глас:

— Ето, тук е записано от ръката на поп Шидер: „Да ся помни: в лето от Христа 1800-но, месец иуниа, ден девети, намери ся от отца Георги Силдар, а от матери… — тук името на майката се е изличило, — първородна рожба и положиха й имя Боян. Запази го, Господи, от всякоя злина.“ — Минков затвори тетрадката. — Ще рече, преди месец господин Силдаров е закръглил петдесетте. Нека му е честито!

— Честито!… Честито!… Наздраве!… — заваляха пожелания от всички страни, придружени начесто от сливенското „Бре, бре, брееей!…“ Сетне поп Юрдан запя вдъхновено, а цялата трапеза веднага се присъедини към него: „На многая лета…“

Бяно усети, че очите го засмъдяха — обичта и дружелюбието на тези хора го бяха затрогнали. Той грабна най-близката чаша и извика:

— Ха наздраве да е на всички, които сме се сбрали тук. И да знаете: още от сега ви каня и на стогодишнината!…

Изпи чашата и помисли, че вече ще седне при другите, а Яна, Руска и другите жени ще се разшетат да разсипват от курбана, който вреше на огнището до долапа. Но се излъга — мъжете от дългата трапеза се запътиха към него и го отрупаха с дарове. Както го познаваха, най-много бяха приготвили книги, но не липсваха и по-практични неща — где риза, где сукно (беше фабрично, донесено от Добри Желязков) за един кат дрехи, а служителят Христов поп Юрдан мушна в ръцете му два пищова с излъскани като злато пиринчени тепелици. И подмигна:

— Щом живееше в Турско и се гласиш да гониш стотака, тези сигур няма да са ти излишни, бате Бяно…

Най-после седнаха и гощавката започна.