Цончо Родев
Бурята (13)

12.

По същото време, когато двамата именити по тези места бабаити и Дженда заедно с тях вдигаха първата наздравица, на час и половина — два от тях, на Габрова поляна, се водеше един по своему забележителен разговор. Там десетина здрави мъжаги бяха наобиколили току-що дошлия при тях Георги Трънкин, но за всичките говореше само един — войводата им Димитър Калъчлията^[1]. Той беше истински хубавец — черноок, с големи мустаци, грижовен за външността си: ходеше винаги пременен в чисти дрехи, а разправяха, че дори и в дни на премеждия и изпитания все намирал време „да тегли бръснача“ на гъсто обраслата си брада.

— Чакай — каза Калъчлията; имаше особен глас, твърд и остър като метал. — Хайде да почнем отначало. И така…

— Рекох ви вече. Прибирахме се ние с моя другар Никола Аджема…

— Не, не оттам. Туй как си проследил гаджалиите и си претрепал един от тях — вече го разбрахме. Как са те познали и е трябвало да бягаш — също. Почни оттука.

— Като знаех, че сте тъдява, тръгнах по…

— Преди това обади ли се у поп Юрдан да питаш за Пею?

— Не сварих.

— Това, виж, не е хубаво — поклати черните си власи войводата. — Да хващаш друма към дружината, пък да не отделиш време да провериш жив и здрав ли е най-личният юнак от нея, дали не се е подлютила раната му. Ама туй си остава за тебе… Разправяй сега.

— Тръгнах, казвам, по Ичеренския — ту по самия път, ту покрай него. Рано беше, на изток едва-едва сивееше, та жива душа нито срещнах, нито ме задмина. Тъй стигнах някъде докъм Енюва булка и таман се позамислих дали вече да не забия на кестерме през баирите, изведнъж пропукаха едновременно няколко пушки. И все в мене целеха. Един куршум свали калпака от главата ми — на̀, вижте тука, къде го е пробил, — други пропищяха до сами ушите ми. Тръшнах се аз на земята и таман навреме — ония изпразниха към мене и пищовите си.

— Защо не си плю на петите? — попита някой от хайдутите.

— Защото един с пушка ме чакаше отпред, друг вече бе завардил пътя отзад. Катилите използуваха, че съм така, с нос, забит в земята, нахвърлиха се и ме заловиха. И що да видя — все заптиета от конака, а предводителя им — Топчи Ахмед, бьолюкбашията. Рекох си: е, дотука беше тя, твоята, Георги — миналата нощ пречука гаджалина, днес ще залюлеят краката ти… И когато в акъла си вече захванах да се сбогувам с тогова-оногова, чувам един да казва: „Не видите ли, че тоя не е Коджа Мюстеджеб бе, ахмаци! Туй е на баба Трънка воденичарката момчето. Е, и то не е дип стока, ама не е нашият човек!“ Сетне се повъртяха, поразпитваха ме, ама вече кротко и почтено, дори не ме опипаха да ми приберат кесията и оръжието и ме напъдиха. Това е!

Димитър Калъчлията го изслуша внимателно и накрая обобщи:

— Ще излезе, пусията е била за катилина Коджа Мюстеджеб…

— … и куршумите хвърлиха за него — допълни вместо отговор Георги Трънкин. — Така е, войводо.

Неясна гълчава изпрати тези думи — хайдутите обсъждаха помежду си това небивало нещо, агаларите да се избиват един друг помежду си и ако са взели мярката някому, гдето е прескочил вече границата и на закона за миропомазаните, да не го изправят на съд, а да го причакват по разбойнически из дъбравите. Също и войводата премисляше тези неща, та черните му вежди се бяха сключили на дебел възел над очите.

— Що ще речеш по тая работа, Златьо? — попита най-сетне.

Обръщаше се към байрактаря, втория човек в дружината след него. Казваше се Злати Влахов, но комай никой вече не си спомняше презимето му, по Балкана и в устата на хората бе известен само като Конарчето или Конарченина — по родното му село Конаре. Беше петнадесетина години по-възрастен от Калъчлията и другите, навярно ги превъзхождаше и по хайдушки опит, ала не ламтеше за войводство: такъв беше по нрав, че предпочиташе да помага, не и да води.

— Ти виждал ли си вълци да се ядат помежду си, войводо? — отговори с въпрос Злати. — Ако слушаш мене, трябва да проверим цялата работа, поне за да можем сетне да се хвалим, че сме бивали очевидци на таквози чудо.

— Прав е байрактарят, момчета — реши войводата. — Прегледайте си оръжието и да потегляме.

Мерено по планинските пътеки, от Габрова поляна до Енюва булка за средно привикнал на вървеж човек е около два часа ход; хайдутите обаче, водени от прочутия скороходец Димитър Калъчлията, който на всичко отгоре знаеше този балкан като петте си пръста, та ги преведе покрай Копринджи Минчовата чешма и сетне все по билото, го взеха за по-малко от час. Като наближиха нататък, войводата привика Георги Трънкин и още веднъж го разпита за пусията, прецени къде горе-долу може да е заложена тя.

— Обзалагам се, че заптиите са дошли на коне — реши той с режещия си глас, — те не са навикнали да разчитат на собствените си крака. Ослушвайте се, момчета, трябва тях, конете да издирим.

Разбраха го. Те нямаха намерение да се ударят със заптиетата, целта им беше само да разберат дали наистина са я заложили за накървавения чак до шията Коджа Мюстеджеб, сливналията, дето вече тридесет години беше за християните от този край пръв душевадец. За да научи всичко това, на дружината стигаше да залови „език“. Пак където бяха конете, там положително щеше да има и пазач, готов „език“.

Както замисли войводата, така и сториха. Досетиха се, че конете ще да са спънати там наблизо, в долчинката западно от пътя, и приближиха пълзешком. Конете наистина ги усетиха и ги издадоха с изпръхтяването си, ала пазачът им, облегнал се на едно дърво и се заел да дялка някаква пръчка, не обърна внимание на предупреждението им. Тогава по знак на войводата напред се запромъква най-опитният измежду тях за този род дела — Паско Кирчев от Котел. Паско пропълзя като смок зад камъни и шубрачки, после се хвърли като рис върху нищо неподозиращия турчин, с един пестник изби ножката из ръцете му, сетне стегна врата му да не викне и го повали под себе си.

— Ти стой настрана, не бива да те виждат — нареди войводата на Георги Трънкин. — След някоя и друга неделя ще се върнеш в Сливен и ако те познаят… — И подвикна на Паско: — Поотпусни хватката, ще го удушиш, пък той мъртъв не ни е нужен. — След това приклекна до пленника, обра пищовите и калъчите от силяхлъка му и го попита: — Чу, животът ти не ни трябва. Обещаваш ли да кротуваш?

Онзи само закима ревностно; повече от това да стори не можеше — Паско Котленчето почти го бе задушил, та очите на турчина бяха захванали да изскачат из орбитите. Отпуснаха го. Той пое шумно въздух, седна и се залови да разтрива зачервената си шия. Когато прецени, че може вече да отговаря, Димитър Калъчлията подхвана разпита:

— Кой си ти?

— Рюстем Айдъноглу.

— Къде са Топчи Ахмед и другите? — Плененият обясни; тъй както описа пусията, не съществуваше опасност хора от нея да ги изненадат. — Сещаш ли се кои сме ние? — Заптието поклати глава — за гърлото му все още беше мъчително да издава звуци. — Мен ме зоват Димитър Калъчлията, трябват да си подочувал нещичко за мене.

— Вай, аллах! — изпъшка отчаяно турчинът. — Свършено е с мене! — И повтори думите на познатата песен: „Няма живот, щом съм попаднал в ръцете на Димитър туркмахленчето, Димитър бурма буюклу, Димитър сербез българин“…

Всички се изкискаха — отговорът на заптието им хареса. А войводата го успокои със смях:

— Не се плаши, пред тебе не е Димитър сербез българин, а Димитър дюня гюзел^[2]. Ако отговаряш честно и без хитруване, нито косъм няма да падне от главата ти. — Онзи пак потвърди мълчаливо. — Кой ви проводи тука?

— Нас ни вдигна още нощес Топчи Ахмед — каза другият, като продължаваше да разтрива шията си, и личеше, че говори истината. — Но се разбра, че туй не е от него. — Човекът искаше да каже, че решението за пусията не произлизаше от бьолюкбашията. — Заповядали му го от къде-къде по-високо място.

— Портата в Цариград? Или сам султанът?

— Ех и ти, Димитре сербез българин! Правиш си джумбуш с мене — поотпусна се турчинът. — Кой ще ти се занимава в Цариград с въшльо като нашия Мюстеджеб. Заповедта дошла от Али ефенди, кадията.

Всички трепнаха, единствен само Димитър Калъчлията се удържа — сякаш камък беше неговото, не човешко лице. И като поиска потвърждение, той не вложи в гласа си нищо повече извън въпроса — нито изненада, нито любопитство.

— Не чух добре. Али ефенди ли рече?

— Същият. Тъй ни обади Топчи Ахмед.

— Ти комай спомена името Мюстеджеб?… — по прежному равно продължи да разпитва войводата, като се преструваше на объркан.

— Лошо си ме разбрал, войводо. Пусията е проводена от Али ефенди, пък нейната плячка трябва да бъде Коджа Мюстеджеб из Сливен. Ако си шетал повече по тези места, непременно ще си чувал за него. Че той е дошъл до гуша нам, на правоверните, ала дваж или триж повече на вас, християните.

— Защо кадията е повелил тук да редите пусия, когато можеше да прати двамина измежду вас до дома на Мюстеджеб и да му го заведете ей така, по донове?

— Това, виж, не мога да ти кажа — рече Рюстем Айдъноглу и отново се усети, че не си кривеше душата, не хитруваше. — Нам само наредиха да теглим куршума на Коджа Мюстеджеб и без много-много шум да го заровим някъде. От това думичка повече не зная, войводо. Ама като се замислям сега, и мен ми се вижда чудно, дето чакаме като… — той щеше да каже „като хайдути“, но навреме се спря, — като кеседжии по овразите, вместо да спипаме проклетника в бащината му къща.

Видя се, че повече нямаше какво да се измъкне от пленника.

— Паско!

— Заповядай, войводо.

— Остани тук и пази нашия човек. Ние ще се посъветваме тъдява.

Оттеглиха се на двайсетина крачки и Димитър Калъчлията се обърна към цялата дружина:

— Всички го чухте. Що ще речете по тази работа?

— Не знам за другите, ама аз нищо не проумявам, войводо — обади се пръв Кючук Стоян. Той беше дребен на ръст и на това дължеше прякора си^[3], но в битките съвсем не беше според боя си; цялото му име беше Стоян Добрев Делимомоолу, от с. Чанакчии^[4]. И той като войводата бе започнал „занаята“ като ученик на прославения Бойчо, но сетне, когато дружините се нароиха, остана при Димитра.

— Какво да правим нататък?

— Ако питаш мене — тежко, както подобаваше на един байрактар, произнесе Злати Конарчето, — да си оберем чукалата и да се измитаме. — И обясни: — Когато видя вълците да се сдавят помежду си, не съм аз човекът, който ще им попречи.

— Прав е Злати — дружно потвърдиха неколцина. — Нека оставим гаджалите да се колят, пък белки се свършат…

— Тъй да е! — реши Димитър Калъчлията. — Само ще им приберем конете — оттук ще ударим чак към Чумерна на запад, няма смисъл да бием пътя пеш. Пък и онези иначе може да ни преследват. Хайде!

Върнаха се и войводата повтори на Рюстем Айдъноглу, че няма намерение да посяга на живота му. Добави обаче и намерението си да го освободи от необходимостта да пази добичетата. Турчинът не се изненада, че хайдутите ще задигнат конете, сякаш го прие като нещо, което се подразбираше от само себе си. И ако отвори уста, то беше за нещо, което дружината не бе предвидила:

— Благодаря, че не посегна на животеца ми, войводо — каза. — Само една молбица ще имам към тебе. Вържете ме хей на това дърво.

— Аха! — позасмя се Калъчлията. — Да излезе, че…

— Тъй де. Едно е да разправям, че десет души са се нахвърлили вкупом върху мене и са ме надвили, друго — че съм ви изпращал с махане на шарена кърпа… Ей сега, само да пийна малко водица и връзвайте. И не стягайте дип много.

Изпълниха необикновената му молба даже с удоволствие — все пак така се подсигуряваха, че поне за известно време Топчи Ахмед и тайфата му няма да са известени за нападението. После яхнаха по един кон, напъдиха другите и поеха по само на тях познати пътеки към запад.