Цончо Родев
Бурята (128)

14.

Човек на заседналия живот, Панайот Минков не беше подходящ за дълъг преход почти до Харамията, но въпреки това Анастас хаджи Добрев избра и покани именно него за срещата с Гунчо. Защото се досещаше какво щеше да предложи младият войвода и желаеше отговорът да бъде не само от него, хаджи Добрев, но и от още един, който — повече от когото и да е друг в Сливен — можеше да изрази мнението на целия град. Е, ходенето до Гунчов кайнак се удължи с почти два часа, но учителят не съжаляваше — знаеше когато губи от часовете, какво ще спечели.

— Нашите са разбити и разгромени — започна веднага Гунчо войвода, без дори да дочака да отдъхнат от тежкия път по планинските стръмнини. — Туй обаче не променя нищо, тъй мисля аз. Щото сме обещали, трябва да го изпълним.

Хаджи Добрев се опита да попритъпи остротата на това встъпление, като подхвърли шеговито:

— Такъв беше ти и в училище, Илия. Прескачаш главното и веднага хващаш продължението, започваш да спориш и настояваш.

Не успя: Гунчо, все още под впечатление на вестта за гибелта на брат си, не позволи да се внесе разведряване в разговора.

— Добре, ще започна от главното, господин учителю. Бяхме обещали на нашите братя, които дойдоха от Влашко да развеят знамето на бунта, че няма да останем със скръстени ръце и ще се вдигнем на въстание. Длъжни сме да изпълним думата си, тъй мисля аз.

— И какво да направим?

— Да прогласим въстанието и да развеем на Сините камъни знамето, в което се клехме.

Неясно изръмжаване подсказа, че Харбоолу и още неколцина от четниците напълно споделяха неговото предложение. Двамата гости обаче не се поддадоха на прибързания им ентусиазъм. Докато още бършеше с кърпа на сини и бели квадрати изпъкналото си и пораснало към темето чело, Панайот Минков поклати глава:

— Има противоречие в думите ви, войводо. Казахте сам: Сливен е обещал да не остане със скръстени ръце, когато юнаците на Хаджи Димитър развеят знамето на бунта. А за голяма жалост — той се прекръсти и пролича, че не го прави да подсили словото си, а от сърце — знамето не е развято и… и няма да се развее.

— Това не само ни освобождава от обещанието — подкрепи го хаджи Добрев, — но и…

— А, и друго ли има? — опита се да бъде ироничен Гунчо.

— Има. При това нещастно развитие на нещата едно наше въстание ще бъде грешка. И престъпление. Към онези сто жертви ще прибавим още сто, и то напълно безсмислени. А нам не е позволено да леем кръв напусто — народът ще ни поиска сметка за това, когато утре или след година наистина ще е потребна ръката на всеки родолюбив българин.

— Като че има нещо вярно в това — обади се Сава Великов, един от онези, които бяха побягнали от казак-алая. — Какво ще спечелим, ако легнем под ножа на джелатина, а поведем с нас и още толкова добри юнаци?

Острите уши на войводата помръднаха нервно при тези думи, но той не избухна, престори се, че не ги е чул. Вместо това попита:

— И други ли в Сливен мислят така, господин Минков?

— Моите петдесетина години са си казали думата, когато хаджи Добрев и другите са подбирали войници за въстанието, та изобщо не са ме калесали за него. Но като секретар на общината, през когото минава кръвообращението на целия град, мога най-честно да заявя, че Сливен е покрусен от неуспеха на четата. И не е за въстание, което отнапред е осъдено на сигурен неуспех.

Заспориха. И спорът постепенно се разпростря върху всички присъствуващи, насядали в кръг на полянката край извора. Мненията скоро се разделиха. И нещо любопитно: хората на Гунчо, възпитани да се смятат войници на революцията, поддържаха двамата представители на Сливен, докато Тодор Харбоолу и харбоолувци, предимно луди глави от рода на нявгашните хайдути, настояваха „да се вдигнат, пък каквото ще стане — да стане“. Препирнята продължи дълго, много по-дълго, отколкото предполагаха. И накрая Гунчо се принуди да отстъпи:

— Нека бъде вашето — каза. — „Зорлан гюзеллик олмаз“^[1], камо ли насила да се вдига въстание.

Панайот Минков приготви уста да каже, че в случая вече не говореха за насилствено или доброволно вдигане на въстанието, а за смислена преценка на изгледите за успех. Но се въздържа — даде си сметка, че само щеше да разпали повторно същия спор.

— Вас освобождавам от клетвата — обърна се войводата към дружината. — Искам обаче още сега да науча кои измежду вас ще се попилеят по четирите краища на света и кои ще останат. Защото аз имам да уреждам с гаджалите и една лична сметка, за която две ръце не стигат.

Един по един се изказаха. И както в дългото прение, подкрепа дойде от Харбоолу и неговите хора, докато другите решиха да изоставят „лявото хоро“. И още там се разделиха.

— Скоро ще чуете пак да се говори за нас — бяха последните думи на Гунчо, когато се отдалечаваше с побратима си и онези, които решиха да ги последват…

… И наистина скоро, дори може би прекалено скоро се чу отново за тях. Водени от безсилната си ярост, Гунчо, Тодор Харбоолу и момците им още на другия ден завардиха турската поща при Джендемите и след тежко сражение със засилената й охрана успяха да сложат ръка на двата харара с алтъни и грошове. Двамата войводи обаче не можаха да се порадват на отмъщението си — те загинаха в битката…^[2]