Метаданни
Данни
- Серия
- Тътени (2)
- Включено в книгата
- Година
- 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,9 (× 50гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон(2011)
- Корекция и форматиране
- taliezin(2012)
- Допълнителна корекция
- Диан Жон(2013 г.)
- Допълнителна корекция
- taliezin(2017)
- Допълнителна корекция
- moosehead(2018)
Издание:
Цончо Родев. Бурята, 1986
Редактор: Атанас Мосенгов
Художник: Емил Марков
Художник-редактор: Веселин Христов
Технически редактор: Васко Вергилов
Коректор: Жанет Желязкова, Донка Симеонова, Стоянка Кръстева
Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив
Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив
История
- —Добавяне
- —Корекции от Диан Жон
- —Корекция на правописни и граматически грешки
12.
Повече от два часа, от здрач до пълен мрак, Гунчо прекара под закритието на най-долния шубрак на Гаговец, наблюдавайки окрайнината на града — туй му беше от школата на Панайот Хитов войвода. През цялото това време не помръдна, не се почеса, не пренагласи тежестта на тялото си — и това беше от школата на Панайот войвода. Когато най-сетне се увери, че градът не е заварден и че сливналии се прибираха зад високите дувари на домовете си, той не тръгна крадешком покрай зидове и огради, а с привидно спокойствие пое по средата на улицата, ала със запрегнат пищов в дълбокия джоб на потурите си — също и това бе усвоил от учителя си.
Така, с изглед на закъснял, но безгрижен пътник, Гунчо безпрепятствено навлезе в махалата Дели Балта, после обаче продължи още стотина крачки надолу, почти до Гюр чешма и уверил се, че никаква скрита опасност не дебне наоколо, върна се по стъпките си и без да хлопа, влезе в дома на Боян Силдаров. Вратата не беше заключена — там го очакваха. Също така свойски и безшумно той прекоси двора, премина и тъмния хает (къщата нямаше горен кат, лежеше направо на земята) и бутна вратата. Тримата вътре се сепнаха, но като го познаха, усмихнаха се и го поздравиха.
— Ашколсун бе! — рече укорно Гунчо, след като отговори на поздрава им. — Бунт ще вдигаме и царщина ще сваляме, пък те на „бяла Рада“…
Мъжете в собичката прихнаха в смях, а стопанинът го покани:
— Ама хайде де, не стой настрана, ела да опиташ и ти нашата „бяла Рада“…
Сипа му от стъкленицата, Гунчо допря чашата до устните си и след миг се присъедини към смеха им — набрали вече много опит в революционните работи, Боян Силдаров, Анастас хаджи Добрев и Стефан Гидиков хапваха резенчета краставица с оцет и олио, но ги поливаха с най-обикновена вода от кладенеца.
— Ашколсун! — похвали ги вече не на шега. — Щом и аз се излъгах…
В стаята влезе Райна, стопанката на дома, и застана очаквателно до вратата. Боян й кимна от мястото си:
— Всички сме тук, не чакаме другиго. Можеш да залостиш портата, ама сетне за всеки случай се ослушвай…
Жената излезе, без да каже нито една дума, а след минута я чуха да запречва външната порта. Не беше Райна никаква героиня и над всичко поставяше спокойствието и сигурността на семейството си и на дома, но като добра българка приемаше безпрекословно грижата на мъжа си по народните работи и заедно с нея — своя пай от опасността. А заговорниците бяха избрали именно техния дом, понеже беше най-близо до окрайнината на града — с малко усилия и повечко късмет човек може да стигне до спасителните склонове на Гаговец каквато и засада да го дебнеше.
— Не са добри вестите, Гунчо — започна разговора Анастас хаджи Добрев. — А горе сигур сте още по-зле, защото сте в неведение.
— Затуй поисках тази среща, господин учителю. Да се разберем ще вдигаме ли Сливен в помощ на нашите, какво изобщо ще…
— Кажи му, Бояне.
Боян разказа. По молба на даскал Анастас той днес си бе намерил някаква работа в конака, та бе успял да се повърти там почти целия следобед. И где със сладка дума, где с почерпка от отсрещното кафене, можал бе да измъкне новините, получени с последните депеши от Русчук и Търново. А те говореха, че четата на Хаджи Димитър е имала една след друга четири тежки битки, в които е убила до няколко стотици башибозук и редовна войска. Ала докато турците получавали непрекъснато подкрепление от всички посоки — табори и планински топове тръгнали чак от Стамбул!, — четата се топяла и топяла. Дала и една най-свидна жертва — заловен бил в тежки рани вторият войвода Стефан Караджа.
— Нали уж се приказваше, че и друга чета ще премине Дунава? — смръщено го прекъсна Гунчо.
Да, имало било такава чета — говорело се за двеста юнака! — и тя трябвало да мине под предводителството на Филип Тотю, но турците се усетили, завардили целия бряг на Дунава и е още в зародиш отрязали пътя й.[1] В последните дни аскери и башибозуци били загубили дирите на Хаджията, макар потеря до потеря да кръстосвали Балкана.
— Да не са вече на Агликина поляна? — трепна като ужилен войводата, но стопанинът поклати отрицателно глава:
— На това ще ти отговори Гидика. Ние с даскал Анастас мислихме, мислихме и по-подходящ за разузнавач от него не намерихме.
В себе си Гунчо одобри избора им — наистина този кожа и кости човек с пепеляв цвят на лицето у никого не би събудил съмнение, че се е наортачил с комитите от Балкана.
— Стефан Гидиков се нарочи за нещо в Елена — допълни хаджи Добрев — и придружен само от един кираджия, отиде дотам и се върна. Ама хайде бе, Гидик, не сме ти адвокати, че да говорим вместо тебе.
— Нямам много за разправяне — каза със своя особен глас, уж мек, пък всъщност сух и остър, Стефан Гидиков. — На отиване вчера и на връщане днес свърнах от Демир капия до Агликина поляна. Разходих се, позяпах, дадох и знаците, които ме научи Анастас. Нищо!
— Нищо?
— Съвършено нищо, господин Господинов.
— Можете да ми казвате само Гунчо. Или Гунчо войвода. Сам виждате, „господин Господинов“ излиза някак си смешно.
— Важното е, че четата още не е на уговореното място. — Учителят не позволяваше разговора да поеме встрани от главната тема. — И сега нам е длъжност да решим как да постъпим, дали да вдигна сливенската дружина нататък и да побием знамето, или…
Погледите се събраха в Гунчо. Той беше най-младият в собата, но хайдушките му подвизи и непримиримостта срещу робията му бяха извоювали най-лично място, по-лично и от мястото на хаджи Добрев.
— Ще бъде глупаво и опасно, господин учителю — каза той, след като помисли. — Всички тия глутници, струпани по нашия край, главорези в униформа и без униформа, ще се нахвърлят върху дружината и ще я разкъсат.
— Не можем да стоим и в бездействие — напомни хаджи Добрев. — Хаджи Димитър и неговите другари ще вярват в нас, ще разчитат…
— Излиза, че трябва да направим нещо по средата. Вие тука да сте на тетик[2] и да чакате вест от мене. Получите ли едно „Хайде!“, палете града от четирите краища и поемайте към Агликина поляна.
Това за паленето на града не въодушеви другите, но те предпочетоха да не спорят. Вместо това учителят подхвърли:
— Не се разбра това „по средата“ как си го представяш, Гунчо. Ами че ние сме си на тетик и сега…
— „По средата“, защото аз ще вдигна момчетата от моя кайнак и ще ударя на запад. Вярно — дружина от двеста души нито ще остане незабелязана, нито лесно ще се прехранва в Балкана. Ала ние сме само десетина, нищо не ни пречи да се навъртаме към Агликина поляна и да чакаме. Пък вас ще ви повикаме чак когато се съберем с Хаджията горе.
Никой не възрази — планът на Гунчо войвода наистина беше добър.
Поприказваха още малко, уточниха някои подробности, после Гунчо се надигна да си ходи.
— Пък ако слушате мене — каза на сбогуване, — сега наистина ударете по една „бяла Рада“. Нека да понамирисвате на ракия, ако някой шпионин поиска да надуши що за мъжка гощавка е била тази, вашата…
* * *
След дълго умуване решиха да скрият униформите си и да я подкарат по хайдушки — с чалми на главите и с турски чепкени, лицата малко поначернени. Преобразиха се така и само след един ден път се оказа, че изпитаната хайдушка тактика и сега е успяла. Някъде между Раково и Даулите срещнаха един въоръжен не по-малко от тях турчин, който, като ги взе за свои, не само не се опита да бяга или да се бие, ами седна помежду им „да изпие един тютюн“ и да се нахвали с подвизите си. Представиха му се те за потеря, тръгнала срещу падишаховите душмани, пък турчинът се изсмя; да се приберат при ханъмите си, нямало вече нужда от никакви потери; той самият, Халиоолу Викред от Кечи дере[3], бил между ония щастливци, които преди няколко дни заловили последните душмани и ги проводили — е, като им теглили най-напред по един здрав пердах, разбира се — накъм Търново.
— Последните ли? — попита Гунчо, и острите му уши настръхнаха като на вълкодав.
— Последните — увери ги Викред. — Другите, барабар с баш-главатаря им, ги изтрепаха правоверните на Куртчу Осман от Казанлък.
— Лъжеш, куче! — не се удържа при тия думи Харбоолу и заби ножа си в гърдите на турчина.
И уж отмъстиха, пък горчилката и страхът за своите остана като блатна тиня в душите им.
Когато наближиха Демир капия, Гунчо заповяда да намалят крачката и да станат до крайна степен предпазливи — тук вече можеха да попаднат на истински потери. Бяха към извора на Тича, когато предният страж даде знак. Спряха и се заслушаха. Някъде от ниското долитаха почуквания на камък о камък, така както се обаждаха хайдутите едни на други: три почуквания, спиране, после пак три почуквания… По знак на Тодор Харбоолу Дюкмеджията грабна два камъка и отговори по същия начин. Тогава шубраците се отвориха и залитайки, пред тях се появи един окаяник с парцаливи дрехи, който едва се държеше на краката си. Като видя срещу себе си турци, той вдигна пушката и извика:
— Ако сте турци, елате да си премерим силите, вашата мама… — После добави по-тихо: — Но ако случайно сте българи, помогнете, за бога…
Увериха го, че са българи и се спуснаха да му помогнат — той наистина се люшкаше като пиян от изтощение. Каза им само, че е Тончо Бабадаглията от Ески Заара и многозначително се вторачи в гулиите им. Развързаха торбите и му дадоха да яде. И още веднъж го оплакаха в себе си — не бяха виждали някой да се нахвърля така върху хляба и сиренето… Като позасити глада си, нещастникът се прекръсти:
— Е, нека е слава на господа Исуса Христа — ако ще се мре, поне няма да е от глад. — И попита: — А вие кои сте, добри люде?
Казаха му с кратки думи. И в отговор той заклати тъжно глава:
— Напусто сте били пътя, братя. Вижте ме, на̀ — може би аз съм единственият, който е останал от четата на Хаджията и Караджата.
— Туй не е разказ — свъсено рече Гунчо войвода. — Че си от четата, това вярваме. Личи си то по окъсаната ти униформа, по калпачето със златното лъвче. Но за другото… Изобщо карай наред!
Тончо Стоянов, по прякор Бабадаглията[4], се примоли и хапна още няколко залъка, после пи от бистрия поток на Тича, плисна няколко шепи и на брадясалото си лице — така отслабнало, че едва ли не зъбите му се четяха през бузата.
— Може да има шести ден, откакто паса като говедо — оправда се. — Бях забравил каква е миризмата на хляба.
И после им заразказва. Започна той от клетвата в мушията[5] на Михаил Колони[6], която била в селото Петрушан наблизо до Гюргево. Сетне поред описа, преминаването с чам през Дунава, безсънието и походите четирите страшни битки, коя от коя по-кървави, залавянето на Караджата, което покрусило четниците повече, отколкото собствените им рани и другите неблагополучия.
— От четвъртата битка са и тези тук — рече нещастникът, пък разголи парцалите, които покриваха стопените му меса. Имаше две рани от куршум в дясното бедро и една от ятаган на лявата ръка, горе, почти до рамото.
Не можа да им опише пътя на четата след Канлъ̀ дере, защото не познаваше местата и техните имена, но с преклонение и възторг говореше за майсторството, с което ги водил Хаджи Димитър — как ги превеждал и покрай най-хитрите засади, как подлъгвал потерите да бият напразно път из пущинаците, как винаги намирал начин да нахрани момчетата, как нивга не пренебрегвал ранените, които — Бабадаглията заедно с тях — се влачели най-отзад и задържали похода на здравите… И така минала, речи го, цяла неделя, в която четниците позакрепнали, поотпочинали си, започнали да вярват, че петдесетина души, но все пак ще стигнат до уговореното сборище на Агликина поляна.
— И стигнахте ли? — не се стърпя Тодор Харбоолу.
— Ще дойда и дотам, брате. Но имаше още колко, колко патила!…
А патилата се подновили една нощ, когато Балканът бил обгърнат от гъста непрогледна мъгла. Крачили те и се бъхтали по урви и храсталаци, а когато на сутрината мъглата се поразсеяла, що да видят — били само четиринадесетте ранени начело със знаменосеца на Хаджията Димитър Захралията, а от останалата чета — нито следа! Пръснали се те в различни посоки, подвиквали и давали хайдушки знаци — нищо и нищо! „Ще вървим към Агликина поляна — им казал Захралията. — Нали таквоз е решението: кой откъдето и да мине, на Агликината ще се съберем.“ И те продължили на изток, като се държали все към билото. Когато мъглата се вдигнала напълно, можали да видят, че през тази дяволска нощ са оставили зад себе си върха Свети Никола[7]. И продължили… За още един ден и една нощ отминали връх Чумерна, сетне и някои местности, които тамошни овчари наричали Бялата крава, Червената пръст, Темната гора…
— Че то е току до Агликина поляна! — възкликна Гунчо войвода.
— Да, ние се добрахме до Агликина поляна, войводо. А там — нито човек, нито хляб, нито добиче за заколване, нищо-нищичко. Помаяхме се, като се държахме по̀ към околните гори, пък накрая решихме — каквото и да става, трябва да намерим храна. И хванахме през поляната…
Едва стигнали средата на поляната, когато налетели на една потеря. Били селяни с дебели шишанета в ръце, пък предводителят им — великан с разгърдена пазва и по кръвнишки засукани мустаци; после научили, че той бил прочут по тия места бабаитин по име Сулак Пехливан. Та същият този Сулак Пехливан се изстъпил пред другите и се провикнал: „Слушайте, чорбаджилар! Ние ви знаем, че сте ранени, гладни и бактисали от душата си. Затова предайте се: царят ще ви прости, облече и нахрани.“ Едва млъкнал Сулак Пехливан и Димитър Захралията, който в отминалите сражения бил показал, че може да улучи и лястовица в небето, вдигнал пушката и куршумът му се забил в челото на бабаитина. Захванала се престрелка, в която все пак кръстът надвил полумесеца — не българите, а турците се разбягали. Но и четицата дала незаменима жертва — един злощастен куршум пронизал гърдите на Захралията!
Отново подхванали да се крият момчетата, ала и върлият им душманин — гладът — пак ги застъпил. Една нощ видели някъде светлинка и решили, че където има огън, там ще се намери и храна. Много спорили помежду си (никому не се отивало там, зер, „край огъня може да има храна, но ще има и опасност“) и накрая се отделили, трима: Тончо, Ангел и Тодор. Влезли в близкия боаз и ударили по една сляпа пътечка. Колко вървели, туй Тончо Бабадаглията не можеше да определи, когато внезапно десетина пушки изгърмели в един глас насреща им. Тодор тозчас се повалил по очи, а Тончо се сринал в урвата, по камъните и храсталаците на която оставил половината си униформа. На дъното за чудо се намерил жив, само яко понатъртен. И оттогаз не видял никого повече от своите — като вълк-единак забродил по пущинаците, върхари и трева пасъл, дори на лигавите охлюви посягал…
— Най ми е жал за Ангел — въздъхна разказвачът. — Трябва да се е затрил, не се чу, не се видя повече. И каква орис, боже мой! Русчуклия е той, на българската светица баба Тонка син. Бяха в четата двама с по-малкия си брат Петър. И на Канлъ̀ дере Петър току пред него бе застигнат от гаджалски куршум. Поискахме ние да отведем Ангела настрана, да не гледа как се мъчи брат му, но той отказа и накрая сам, със собствената си ръка му затвори очите[8]. Така твърдо се държа по-сетне и Хаджията, когато трябваше да се раздели с брат си Тодор[9]. А за другите тъй е не зная нищичко…
— За тях можем да ти кажем ние — обади се Сава, бившият казак от Садъкпашовите. — Голяма потеря от Кечи дере, излязла да отмъсти за своя Сулак Пехливан, ги намерила укрити в една изоставена воденица. И ги пленила.
— О, господи!… — изпъшка Бабадаглията и се прекръсти.
— А да знаеш участта на един по име Стефан? — нетърпеливо попита Гунчо. — Стефан Господинов от Сливен? Викат му още Хитрия.
— Знам. Би се под командата на Караджата в Канлъ̀ дере. И падна в защита на войводата. Пък като се изтеглиха гаджалите, ние го прибрахме и как да е го погребахме по християнски, войводо. А по тялото му имаше половин дузина рани — всичките отпред и нито една откъм гърба… ако разбираш щото искам да ти кажа…
Гунчо улови с две шепи лицето си и се разрида. Това беше първият и единствен случай, когато видяха сълзи в очите му.
— Какво ще правиш сега? — попита Харбоолу.
— Само ме упътете към Сливен, друго от вас не искам. Имам другари там, те ще се погрижат за мене.
Упътиха го. А след няколко дни научиха, че още на влизане в Сливен Бабадаглията бил заловен и препратен за съд в Русчук…